Следосмомартенски – за феминизма, левите, десните и липсващия пацифизъм

Две антагонистични демонстрации заляха центъра на Мадрид в два последователни дни.

Едната, която всъщност бе шествие от гара „Аточа” до площад „Колон”, бе проведена навръх 8 март и бе посветена именно на Международния ден на жената, издигайки лозунги против „патриархата”, мачизма, сексизма, насилието и в защита на правата на жените. Това е и официална линия в испанската политика, реализирана на държавно и законодателно ниво през последните няколко години и от предишното, и от настоящото правителства – коалиционни, левоцентристки, феминистки. Неслучайно и в челните колони на сегашното осмомартенско шествие вървяха настоящата и бившата министърки на равноправието – Ана Редондо (социалистка) и Ирене Монтеро („Подемос”).

Другата демонстрация се състоя ден по-късно – на 9 март. Това бе митинг, свикан от ултрадясната партия „Вокс” и от консервативната Народна партия на площад „Сибелес”. Така бе изразен протест срещу правителството на премиера социалист Педро Санчес и подготвения от него законопроект за амнистия на осъдени от испанското правосъдие или укриващи се от него каталунски политици, участвали в организирането на обявения от Мадрид за незаконен референдум за независимост на Каталуня през 2017 г. Срещу договорката за тази амнистия Санчес получи в парламента от каталунските партии и от други формации от автономните области недостигащите му гласове, за да прокара новото си правителство след миналогодишните предсрочни избори.

Но десницата в лицето на „Вокс” и Народната партия не спира да протестира срещу амнистията, а и срещу Санчес. Двете партии го винят в противоконституционно според тях съглашателство, само и само да си осигури нов мандат. Демонстрацията на 9 март бе продължение на серията доста брутални десни протести пред  централата на Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) в Мадрид миналата есен. Водещият ѝ лозунг беше: „Премного са причините – Санчес, оставка!”

Редно е да се напомнят и мотивите на Санчес първо да предизвика предсрочните избори на 23 юли м. г., а после да направи и невъзможните еквилибристики, включително със закона за амнистията, за да осигури парламентарно мнозинство на своето коалиционно правителство между ИСРП и новото широко ляво обединение „Сумар”. Тези мотиви целяха най-вече да се препречи пътя за възход на крайната десница „Вокс” и на все по-близката до нея Народна партия. И с всичките си комбинативни ходове Санчес наистина го постигна – не ги допусна да управляват, макар номинално НП да взе най-много гласове на изборите и да бе готова за властови съюз с „Вокс”. Парламентарната аритметика обаче не им се получи.  Санчес веднага я обърна в своя полза чрез споразумения с партиите от автономиите и я циментира със закона за амнистията. Неговият убедителен за поддръжниците му аргумент е, че този закон не само гарантира стабилно управление, но ще ремонтира и пукнатините във взаимното доверие и в единството на Испания, ще даде възможност за търсене на институционални решения за напреженията в автономните области.

Като утвърден и обигран европеист, Санчес, чиято страна във втората половина на 2023-та председателстваше и Съвета на ЕС, съумя да убеди в полезността на своята политика и испанските партньори в Европа. Даже се самолансира като общоевропейски модел за успешно възпиране на крайната десница. А това е много вървежно в брюкселските институции на ЕС, където расте тревожното очакване, че на европейските избори през юни тъкмо крайната десница ще е голямата печеливша. Така че на всякакви рецепти за възпирането ѝ се гледа с голям интерес.

Ето защо мотивацията на Санчес срещна повече симпатия в Брюксел, отколкото опита на Народната партия да го наклевети в Европарламента, че влиза в договорки със сепаратисти. Нейното собствено хлъзгане към ултрадясната „Вохс” за момента е по-неприемливо за Брюксел от всичко друго.

Това е сериозен проблем за НП и тя се постара сега, на митинга в Мадрид на 9 март, да развее и достатъчно видими европейски знамена насред морето с испански. Но засега синхронизираният ѝ с „Вокс” устрем да събори Санчес, от когото и току-що подновилата статута си на „майка” на ЕНП Урсула фон дер Лайен лично е очарована, среща отклик само на местна, испанска националистическа почва.

Тези настроения в Испания, разбира се, не са за подценяване. Те се ползват и от привилегията на благосклонното тиражиране в многобройни медии. Това пролича и при отразяването на двата митинга сега – не бе пропуснато сравняването на панорамни снимки на централния мадридски площад „Сибелес” на 8 и на 9 март, за да се изтъкне, че на митинга на „Вокс” и НП е имало повече хора, отколкото на феминистката демонстрация. Естествено, без да се пояснява, че десният митинг беше статичен, събра хора единствено на „Сибелес”, а феминистката проява ден по-рано беше шествие, което само премина през този площад, паднал се на маршрута му. Така че фотографиите са напълно подвеждащи.

Манипулациите не се спират пред нищо, но все пак трябва да се признае, че тазгодишното осмомартенско шествие беше по-малобройно от предишни години. Някои го отдават на дъждовното време, но по-сериозният проблем е разединението между традиционно участващи движения и организации. Това се усети още миналата година, когато демонстрацията за Осми март се проведе вече в по-рехав вид броени дни след приетия в средата на февруари 2023 г. т. нар. „Закон транс”. Пълното му наименование е Закон за реално и ефективно равенство на хората транс и за гарантиране на правата на ЛГБТИ. С него много се гордее тогавашната министърка на равноправието Ирене Монтеро, която положи големи усилия за изработването му и приемането му. Но същевременно това ѝ коства силни нападки, включително от страна на някои сектори в левицата и на част от исторически силните в Испания движения за права на жените, които също винаги са били леви. Те се отдръпнаха и започнаха да провеждат свои отделни, паралелни осмомартенски шествия, защото не харесват съчетаването на проблемите около правата на транс-хората с борбата за права на жените, както това става в „официалистките” шествия. Техните аргументи са, че това са различни теми и че голямата кауза за отхвърляне на вековното потисничество над жената само се омаловажва и разводнява от сливането ѝ с други правозащитни стремежи.

Но тук не може да се пропусне и фактът, че от това разцепление незабавно се възползваха десните, които през последните години усърдно инфилтрират в тези среди жени с консервативни възгледи, търсейки противопоставяне и конфронтация с „радикалните феминистки”.

Именно заради това и сега в Мадрид имаше две различни шествия – и съответно всяко беше по-малобройно от онези, които се провеждаха преди няколко години и чийто връх беше първото подобно през 2018 г., събрало над един милион души. Показателен факт е, че „алтернативното” шествие на този 8 март завърши на площад „Испания”, който традиционно е смятан за място, харесвано от някогашните франкисти… Същевременно някои репортажи изтъкнаха факта, че част от редовите участнички и в едното, и в другото шествие, дори не бяха разбрали, че шествията са две и че има противопоставяне между тях. Интервюирани от телевизионни репортери, от които научаваха за това разделение, повечето жени казваха, че това не е добре за никого…

„Официалисткото” шествие в Мадрид се открои и с участието на наскоро избрания от ПЕС като кандидат на европейските социалисти за поста на председател на Европейската комисия в предстоящите през юни европейски избори Никола Шмит. Люксембургският социалист, който в момента е еврокомисар по работните места и социалните права в оглавяваната от Урсула фон дер Лайен настояща ЕК, крачеше редом до сегашната испанска министърка на равноправието Ана Редондо и до други министърки социалистки от кабинета начело със Санчес.

Самият Санчес липсваше, защото по същото време бе на посещение в Чили – и от там, заедно с местния си колега и съмишленик Габриел Борич, изрази подкрепата си за феминизма, уверявайки, че правителството му ще продължи да отстоява правата на жените.

Въпреки позитивната емоция от осмомартенските шествия из различни страни и доминиращите на тях послания за отвоюване на повече женски права, тази традиционно лява кауза неизбежно носи и белезите именно на разединението, отслабването и дезориентацията на левицата, което е доста видимо в световен мащаб и особено в Европа. Болезнен отпечатък оставят и трагичните войни в Украйна и в Газа, разранили жестоко целия глобален потенциал за диалог и надежда към оптимистични развития.

Ето, например, как отекна това в осмомартенското шествие в Париж, което донесе конфронтация, многократно преекспонирана от десните медии. В него участваха около 100 000 души и огромното мнозинство демонстрира мирно. Репортерските включвания дадоха думата на участници, изразяващи удовлетворение от факта, че точно в навечерието на Осми март по инициатива на президента Еманюел Макрон във френската конституция бе записано правото на аборт. Но същевременно интервюираните не пропускаха да изтъкнат, колко непоследователна е политиката на Макрон и как той търси дивиденти преди европейските избори.

Тези настроения и коментари обаче бяха засенчени от последвали съобщения за сблъсъци между група от около 50 произраелски демонстрантки, опитали да се включат в шествието с лозунги, апелиращи за подкрепа за отвлечените от „Хамас” израелски заложнички и осъждащи изнасилванията на израелски жени от терористи, но прогонени от по-многобройни пропалестински активисти, скандирали срещу тях „Израел – убиец!” и „Ционисти, фашисти, вие сте терористите“. Не закъсняха интерпретациите, че това било шокиращ изблик на антисемитизъм, недопустим за толерантното френско общество, макар очевидно да става дума за друго. Още преди провеждането на шествието, чиито организатори бяха приели включването на произраелските участнички, пропалестинска група бе обявила в социалните мрежи, че това е кощунство във време, когато „хиляди палестински жени са убити, ранени, хвърлени в затвора от окупатора”.

Известно напрежение, но от друг характер, възникна и при многохилядното осмомартенското шествие в Берлин, преминало из германската столица с искания за по-добри условия за живот и труд на жените и завършило край Бранденбургската врата. Движейки се по маршрута си, шествието премина и покрай канцлерството, където няколко активистки се заляха с червена боя под лозунг: „Няма климатична справедливост без справедливост по отношение на пола”. Посланието им бе, че жените и други маргинализирани групи са особено силно засегнати от климатичната катастрофа и нейните последици, защото не са защитени правата им. Бяха цитирани и данни на ООН, според които жените и децата са в 14 пъти по-голям риск да загинат при климатично бедствие, отколкото мъжете. Полицията определи тази протестна проява като „тих инцидент”.

Тук може да се припомни и фактът, че Осми март е официален празник във федералните провинции Берлин (от 2019 г.) и Мекленбург-Предна Померания (от 2023 г.).

Заслуга на германската социалдемократка Клара Цеткин е и да има изобщо Международен ден на жената – това е одобрено по нейно предложение на конгрес на жените социалистки в Коопенхаген през 1911 г.

Както тези дни отново напомни проф. Искра Баева, на състояла се през 1920 г. в Москва международна женска конференция по предложение на българската социалистка Ана Маймункова Осми март става официален празник в Съветска Русия – и така продължава и досега.

Като официален празник Международният ден на жената днес се чества в следните страни: Афганистан, Армения, Азербайджан, Беларус, Буркина Фасо, Виетнам, Грузия, Гвинея-Бисау, Еритрея, Замбия,Казахстан, Камбоджа, Китай, Киргизстан, Куба, Лаос, Мадагаскар, Молдова, Монголия, Непал, Русия, Таджикистан, Туркменистан, Уганда, Украйна, Узбекистан, Черна Гора.

В България Осми март никога не е бил официален празник, но между 1944 и 1989 г. се отбелязваше с акцент най-вече върху постиженията жената в условията на социалистическото общество, което ѝ предостави широки права и социални гаранции.

Тазгодишният Осми март отекна и в София с шествие, организирано от колектива „Феминистки мобилизации”, който и други години е бил двигател на такива прояви, припомняйки, че това е ден на борба за права, включително и за реализирането на онези от тях, които остава само на хартия. Шествието премина от НДК по булевардите „Витоша” и „Патриарх Евтимий” и завърши на площад „Независимост”. Скандирани бяха лозунгите „Не искаме цветя, а искаме права“, „Жена, живот, свобода“, „Чужденки, бежанки, всички сте добре дошли“, „Солидарността е нашето оръжие срещу омразата“.

„Виждаме, че женската бедност продължава да е огромен проблем. Има редица феминизирани сектори, където заплатите са изключително по-ниски от останалите и това трябва да се промени. Това е само малка частичка от проблемите, на които все още трябва да обръщаме внимание”, каза пред БТА Камелия Ценова от „Феминистки мобилизации“.

Поздравления за тези борбени момичета и дано енергията им за промяна на света към по-добро не секва.

Уви, днешната обстановка в този наш объркан свят не навява оптимизъм. И левиците от всички нюанси, и женските/феминистките движения, които никога в историята не са били други, освен леви, изживяват незапомено разединение и са подвластни на доста разнопосочни импулси в редиците си. Несъмнено силен принос за това имат войните и предизвиканите от тях (гео)политически разломи. Изумително е как в условията на толкова нараснал риск от световен ядрен сблъсък е зейнала такава крещяща липса на силно международно пацифистко движение. В неговата история също винаги е имало активно женско присъствие и това неизменно е влияело отрезвяващо и вразумяващо на загубили чувство за мярка и отговорност световни лидери. Сега го няма. И в резултат поне в моята душа се е настанила тежка тревога. Та нали, ако не бъдат спрени войните, ще загубим не просто социални или женски права, а самото право на живот…

Съжалявам, че трябва да завърша минорно, но няма как да породи светло настроение откъсът по-долу от интервю на споменатия кандидат на европейските социалисти за шеф на следващата Еврокомисия и настоящ еврокомисар по социалните права Никола Шмит пред испанския вестник „Ел Диарио“. Социалистите исторически са били предимно пацифисти, с някои редки и срамни изключения. Но това тук е точно обратното на пацифизъм. Това е повеля да се наливат пари във военната индустрия и във воденето на война. Няма и сянка на размисъл в посока преговори, дипломация, спасяване на живота на човешки същества. Не знам дали може да има нещо по-отчайващо от това, че по този начин говори избраникът на европейските социалисти за алтернатива на Фон дер Лайен. В следните думи няма никаква алтернатива, те са същите, каквито звучат и от нейната уста: „Намираме се в ситуация, в която сигурността на Европа е под натиск. Под натиск е в Украйна. Затова сме много ясни в подкрепата си за Украйна – с всичко, което е нужно, и толкова време, колкото е нужно. Много сме ясни. Европа трябва да увеличи отговорността си, защото виждаме, че Съединените щати не са особено надеждни. Така че като европейци ние трябва да сме надеждните за Украйна. Но още по-важна от Украйна е нашата собствена сигурност. Защото не знаем какво ще стане в САЩ. Имаше ужасни декларации на Тръмп за нашия фундаментален съюз със САЩ и за ангажимента им вътре в НАТО, той постави под въпрос този ангажимент. Европейците трябва да започнат сега смело и бързо да градят собствената си сигурност. Това означава, че сме длъжни да инвестираме. Казвам го със съжаление – ние сме длъжни да инвестираме повече в нашата отбрана. Трябва да изградим нашата отбранителна индустрия, защото не можем да зависим от трети страни. Трябва да сме подготвени да защитаваме независимостта на Европа, защото Путин няма да се спре с Украйна. Казва го много ясно. Трябва да го чуем и да си вземем бележка. Напълно съм ангажиран с развитието на капацитета на сигурността и отбраната в Европа“.