Човекът, преобразил Вселената

На 21 януари се навършват 100 години от смъртта на Владимир Илич Улянов, преобърнал световната история с Октомврийската революция в Русия през 1917 г. и останал в нея с името Ленин. Живее едва 54 години, но неговите идеи, трудове и дела и до днес са неразривна част от процесите в глобалната политика, засягащи цялото човечество.

Оценки, мнения, анализи за личността и действията на Ленин има всякакви, но няма такива, които да отричат, че в епохите до и след него виждаме две различни вселени. И че разместването на пластовете продължава и днес.

Най-същественото му политическо наследство е доказването на дело, че капитализмът има алтернатива, и изграждането и функционирането на държава(и) на трудовите класи е възможно. С всички минуси, грешки и дори престъпления (повечето извършени след смъртта му), този факт няма как да бъде отречен дори и от най-суровите му критици. Както и истината, че без съществуването на СССР и по-късно на останалите соцстрани, капитализмът далеч нямаше да е тъй податлив към социални реформации.

Едно от най-колоритните и въздействащи свидетелства за ролята на Ленин, на комунистическите идеи и на трудовите класи в световния кръговрат ни е оставено не от учен, а от художник – от великия мексикански монументалист Диего Ривера (1886-1957 г.).

Историята на неговия емблематичен стенопис „Човекът контрольор на Вселената”, в който е изобразен и Ленин и който днес може да се види в Музея за изящни изкуства в столицата на Мексико, е доста нашумяла и известна.

Ривера започва да подготвя първоначалния вариант на творбата през 1932 г., когато получава поръчка от американския милиардер Джон Рокфелер-младши да нарисува впечатляващ стенопис в централното фоайе в новата сграда на Центъра „Рокфелер” в Ню Йорк. Темата, която дава Рокфелер на художника, е най-общо формулирана – „Човекът на кръстопът”. Желанието на милиардера е творбата да „грабва” и да вълнува всеки посетител, да е събитие сама по себе си. Рокфелер знае отлично, че Ривера е комунист, но му е известен също и огромния му талант – затова решава, че е по-важно да получи забележителен стенопис, отколкото да се тревожи какви мисли бродят в главата на монументалиста.

При дон Диего обаче мисли и образи са едно цяло. А и не може да устои на изкушението да изпробва доколко един милиардер от Меката на капитализма е способен да понесе изкуство, представящо капитализма като зло, и да оцени, че всъщност може да спечели от такава провокация. Е, Рокфелер не се оказва на висотата, която очаква от него Ривера. Вижда недовършения стенопис, съзира на него лика на Ленин в „комунистическата” половина на творбата, която дон Диего е представил като носителка на живота, и решава, че това е неприемливо. Готов е да преглътне образите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, дори на Лев Троцки до червеното знаме с апел пролетариите да се съединяват в неговия Четвърти интернационал. Но Ленин – не. Рокфелер е категоричен, че Ривера трябва да го заличи от творбата си. Мексиканецът е също толкова категоричен, че няма да го направи. В крайна сметка милиардерът поръчител налага своето – разваля договора и заповядва заличаване на целия стенопис. Но Ривера предвидливо е осигурил снимки на недовършената творба.

Прибира се в Мексико и през 1934 г. по тях прави практически пълната ѝ възстановка, макар и в по-малък размер, в Музея на изящните изкуства. Озаглавява този стенопис, висок 4,80 м и широк 11,45 м, „Човекът контрольор на Вселената”.

Творбата и до днес действа наистина зашеметяващо. Както и при първата версия, в центъра ѝ е човек, който управлява нещо като апарат с големи елипсовидни перки, чийто размах разделя изображението диагонално на различни сектори. То е разполовено смислово и вертикално – в лявата част е капитализмът, в дясната е комунизмът. В секторите около перките съответно вляво и вдясно са засегнати пречупени през профилите на тези два свята теми като традицията и науката, природата и машините, мъжът и жената. А в самите перки са вплетени макрокосмосът и микрокосмосът.

„Човекът контрольор на Вселената” в центъра на стенописа не просто управлява машината, а символизира работника, чийто труд е в основата на всичко и който може и има право да контролира Вселената.

Условните перки на апарата могат да бъдат видени и като крила, и като стилизиран образ на атома – основата на живота.

Вътре в долната лява перка, която се пада в капиталистическата половина, са изобразени слънцето и луната като част от макрокосмоса. В горното дясно продължение на същата перка, отиваща в комунистическата половина, той вече присъства като далечни звезди, планети и мъглявини.

Другата елипсовидна перка, символизираща микрокосмоса, в капиталистическата си горна лява половина съдържа изображения на микроби, бактерии, болни клетки, изучавани с микроскоп. В комунистическата половина тази перка носи живот – оплождана клетка, майчина гърда с кърма, главичка на новородено.

Традицията и науката са в крайните лява (капиталистическа) и дясна (комунистическа) част на стенописа, където се открояват големи бели статуи. Вдясно това е предполагаемо Зевс, като фигурата е с начупени ръце, но има и кръст на шията – тълкува се като алегория на упадъка както на античните богове, така и на наследилото ги християнство. Непосредствено под тази статуя се разпознава образа на Чарлз Дарвин, а до него и рентгенов апарат – като контрапункт на науката срещу религията. Има и маймунка, подала ръка на пълзящо бебе и прегърнала друго, по-голямо дете, тъмнокожо и с папагал в ръце, досами придържащия изправен метър Дарвин. Пак там са скупчени и куче, костенурка, овца, котка

Бялата статуя в комунистическата половина е без глава, но държи между коленете си щит, на който личи свастика. А отчупената глава се търкаля по-надолу, до дулото на явно неизползваемо оръдие, до което пък има малки куфарчета явно за работнически обяд – едното е отворено и от него надничат термос и храна. И върху главата, и върху оръдието са насядали гърбом към зрителя работници, загледани в голяма, обърната към тях лупа. Към нея гледат и споменатите застанали край червено знаме Троцки, Енгелс и Маркс.

Такава лупа има и в капиталистическата половина – към нея пък там гледат хора, събрани сякаш в киносалон. Като фон около тях, сякаш през прозорец, се виждат протестиращи с плакати, разгонвани от конни полицаи с палки.

В най-близките до работника в центъра триъгълни сектори, оградени от перките и от металната окръжност на самата машина, са най-символните изображения на стенописа. В комунистическата част там е именно образът на Ленин, около когото са скупчени хора от различни националности и раси, а той е събрал ръцете им заедно и ги е покрил със своите отгоре и отдолу. Посланието е за солидарност, съпричастие, взаимопомощ.

В капиталистическия сектор се виждат жени, които играят карти, танцуващи двойки, пушещи и пиещи хора. Чертите на един от тях са като на Рокфелер.

Жени, и то много, има и в комунистическата част на фреската. Но те са или облечени в бели екипи физкултурнички, или манифестиращи по Червения площад работнички с червени забрадки. С тях вървят и много работници с каскети. Всички веят червени знамена.

Огледалната част на този сектор от капиталистическата половина на фреската включва кафяви  войници с каски, противогази и пушки с щикове, а над тях летят черни самолети.

Машината на работника в центъра на творбата също има контрапункт – под нея са покълнали типични за Мексико растения. Това съседство обаче не носи послание за антагонизъм, а за двуединно начало – за взаимното допълване и хармония между машина и природа.

От всичко това Рокфелер е избрал да се фокусира върху образа на Ленин и го е сметнал за най-непоносим за капитализма. А Ривера – за най-ключов за антикапитализма. И двамата са били много точни в преценките си.

Днес срещу вожда на Октомврийската революция сипят жлъч и омраза уж противостоящи си по други теми сили – и такива, които го винят, че е „съсипал” Руската империя, и такива, които обявяват „край на идеологиите”, та дано така се забрави и идейното наследство на Ленин, и такива, които се опитват да наложат като единствено правилни ценностите на пазарните картоиграчи и на кафявите войници.

А Ленин все пак си остава незаобиколима част от историята на човечеството и от невъзвратимо преобразената от Октомврийската революция Вселена. Остава и написаното от него, което никак не е малко – само да има кой да чете и да мисли.

Вместо финал предлагаме един съвсем кратък откъс от известната му брошура „Какво да се прави?”, отпечатана през 1902 г. в Щутгарт, Германия. Тя има и подзаглавие: „Наболели проблеми на нашето движение”.

Владимир Улянов я пише, докато живее в емиграция в Мюнхен, прикрит под фалшива самоличност – представя се за българин, юрист, с името Йордан К. Йорданов. А брошурата подписва с псевдонима Н. Ленин. „Краде” заглавието от известния роман на Чернишевски „Какво да се прави?”, оказал огромно влияние на лявата руска интелигенция, включително и лично на младия Улянов.

Целта му е с тази брошура да убеди руските социалдемократи, увлечени да вярват в силата на стихийния работнически бунт, че за истинска социалистическа революция е необходима съзнателна, революционизираща и ръководеща работниците партия-авангард, съставена от самоотвержени и образовани професионални революционери, способни да привличат към промяната широки слоеве на обществото.

Ето малко от написаното от Ленин в „Какво да се прави?”:

„…Длъжни сме „да отиваме при всички класи от населението” и като теоретици, и като пропагандатори, и като агитатори, и като организатори. В това, че теоретичната работа на соцалдемократите трябва да е насочена към изучаването на всички особености на социалното и политическото положение на отделните класи, никой не се съмнява. Но в това отношение се прави прекалено малко, непропорционално малко в сравнение с работата, насочена към изучаване на особеностите на фабричния бит. В комитетите и кръжоците ще срещнете хора, задълбочаващи се даже в специални проучвания за някакъв вид производство на желязо, но почти няма да намерите пример, в който членове на организациите (принудени, както това често става, да се оттеглят по една или друга причина от практическата работа) специално да се занимават със събиране на материали по някакъв злободневен въпрос от нашия обществен и политически живот, способен д даде повод за социалдемократическа работа в други слоеве на населението. Като говорим за слабата подготвеност на повечето съвременни ръководители на работническото движение, не можем да не споменем и за подготовката в това отношение, защото то също е свързано с „икономическото” разбиране на „тясната органическа връзка с пролетарската борба”. Но главното, разбира се, е пропагандата и агитацията сред всички слоеве на народа. За западноевропейския социалдемократ тази задача е облекчена от народните събрания и сбирки, на които може да отиде всеки желаещ, облекчава я и парламентът, където той говори пред депутатите от всички класи. Ние нямаме нито парламент, нито свобода на събранията, но все пак умеем да организираме събрания с работниците, които искат да слушат социалдемократа. По същия начин ние трябва да умеем да организираме събрания с представителите на всички и всякакви класи от населението, които искат да слушат демократа. Защото не е социалдемократ онзи, който забравя всъщност, че „комунистите подкрепят всяко революционно движение”, че ние затова сме длъжни пред целия народ да представяме и подчертаваме общодемократичните задачи, без да крием нито за минута социалистическите си убеждения. Не е социалдемократ онзи, който забравя всъщност за своето задължение да бъде най-отпред в поставянето, заострянето и решаването на всеки общодемократичен въпрос.”