Владимир Сафронов-Дринов – правнук на знаменития български историк и държавник на ХІХ век проф. Марин Дринов, гостува у нас за четвърти път от 2008 г. насам. Сега поводът е 185-та годишнина от рождението на панагюрския възрожденец, която се чества в България на 20 октомври т.г. По повод юбилея Владимир Александрович издаде на български език своята необикновена книга – „Марин Дринов, семеен летопис“. Книгата предлага множество неизвестни факти от живота на Марин Дринов, събрани от автора в архивите на няколко държави и сред спомените на потомците от многобройния Дринов род.
За раждането на книгата Владимир разказа на неформална среща с учени в Българската академия на науките, която има най-голямо основание да тачи своя създател Марин Дринов. На 12 октомври 1869 г. – девет години преди Освобождението, именно той основава в Браила и оглавява Българското книжовно дружество, преименувано в БАН със закон в края на 1911 г. Неговото име носи и издателството на академията.
Повечето начетени българи знаят, че проф. Дринов има признат принос в европейската наука. Учил е в Русия и е завършил Московския университет. Автор е на изключителни исторически трудове. Създава правилата на първия официален български правопис и на българските читалища. Оглавявал е народното просвещение през 1878-1879 г. Един от авторите е на Търновската конституция. По негово предложение София става столица на България. Неин вицегубернатор е през 1877-1878 г.
Марин Дринов работи над първия устав на БНБ. Превръща Народната библиотека в държавна институция. Смятан за най-образования българин по онова време, той е сред водещите строители на съвременна България.
Малцина са обаче тези, които знаят нещо за неговия живот след 1881 г , след като той напуска страната заради започналите недостойни партийни боричкания и мръсните политически интриги и става професор в Харковския университет. Дринов е член-основател (1877) и председател на Историко-филологическото дружество при Харковския университет (1890-1897), член е на Руската академия на науките, на Полската, Чешката и Сръбската академии на науките. Умира от туберкулоза в Харков през 1906 г. Така изглежда сухото представяне на неговата биография.
В живата и интересна среща в БАН обаче нямаше място за традиционните биографични справки. Владимир Сафронов-Дринов и съпругата му се оказаха емоционални и сърцати хора, горещо влюбени в България, почитащи традициите, създадени от знаменития прадядо на рода. В самия ден на юбилея Владимир участва с доклад и представяне на книгата си в научната конференция, проведена в Панагюрище. А сред участниците в срещата в БАН се оказаха не само учени, но и едно българско семейство, което случайно се запознало с гостите на улицата и поискало да присъства.
Потомците на Марин Дринов са хора на различна възраст и с различни съдби. Живеят в различни краища на три днешни държави: Русия, Украйна и България.
Владимир е лекар уролог, живее във гр. Воронеж в Русия. Издирвал е с години архивни документи, исторически трудове, ръкописи, книги, снимки, роднини и спомени, понякога неочаквани дори за самия него.
Новата му книга е наистина летопис, но не само на семейството, а и на живота и делото на Марин Дринов, на българската история отпреди Освобождението и след това, на паметта за неговия прадядо днес – в Харков, в Панагюрище, в София, в БАН. Той описва и впечатленията си от срещите си в Панагюрище, в София, със свои роднини от рода на Дринови – Катя Дринова и Тодор Кагов.
„Не съм писател, но исках с тази книга да разкажа на целия ни Дриновски род за нашите корени, а се надявам от нея да научат непознати неща, да видят Марин Дринов през погледа и на семейството му, и хората в България, която много искам да се развива, да стане водеща европейска страна. Моят прадядо е направил толкова много за България, той я е обичал до сетния си дъх“. Това ми каза Владимир Сафронов-Дринов в телефонен разговор още преди поредното си пристигане у нас.
Нека да надникнем в това, което ни разказва книгата. През 1881 г. Марин Дринов се сгодява с Маргарита Вилямс (Уилямс) – обрусяла англичанка, която през целия си живот e помагала в научната му дейност, превеждала е трудовете му на западни езици. Двамата са имали три деца – Александър, Степан и Мария. Стьопа се е удавил в езеро край Харков, когато е бил на 12 години. Мария е била омъжена за военен от армията на генерал Деникин и дълго време всички са мислели, че е разстреляна с мъжа си по време на революцията. Оказва се, обаче, че не е така. Живеела е в Киев. Умира от глад през 1932 г. Не е работела, била е болнава. Заниманията ѝ с пиано и светски приеми не са били в крак с онова време. Оставя две деца – на 16 и 14 години. С помощта на Харковския университет неотдавна е издирена нейна внучка, която и сега живее в Киев.
Големият син – Александър МариновичДринов, завършва Харковския университет, става адвокат. Влюбва се в младата прислужничка Харитина. Но след смъртта на бащата Марин Дринов, майката – Маргарита, не дава и дума да се издума за сватба с момиче от неблагороден произход. Александър обаче впряга конете и пришпорва към селото на девойката, където се венчава с нея. Заминават за Киев, но след революцията като хора от буржоазията ги изселват в селото на Харитина. Александър Маринович умира през 1932 г. С жена му са имали четири деца: три момичета и Александър – бащата на автора на книгата Владимир Сафронов-Дринов. По време на Втората световна война бащата Александър е картечар на фронта. За подвизите си е награден с много ордени и медали. Пише мемоари, които синът Владимир „наследява“.
Владимир има и сестра Людмила, театрален режисьор, поетеса, член на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на журналистите на Русия. Има издадени осем сборника със стихове, по някои от тях са написани песни. Синът на Людмила – Андрей, е инженер-геолог, а внучката Анастасия върви по стъпките на своя прапрадядо, завършвайки право.
Не е възможно тук да се разкаже за всичките деца и внуци в рода на проф. Марин Дринов. В Харковския университет се пази паметта за него. Там е създаден Център по българистика и балкански изследвания (може би единственият останал в момента в света), който носи името на проф. Дринов. Центърът традиционно организира Дриновски четения и издава сп. „Дриновски сборник”. През 2005 г. за развитие на научната българистика Харковският университет е награден от БАН с висшето отличие на нашата академия – медал „Марин Дринов”. Бившият председател на БАН акад. Иван Юхновски е почетен доктор на университета и негова е заслугата за създаването на центъра, казва Владимир. В музея на вуза в Харков има витрина, под чието стъкло се пазят документи, „принадлежали на проф. Марин Стоянович Дринов”. В библиотеката пък през 2005 г. в тържествена обстановка е поставена мемориална дъска с негов барелеф.
Но най-скъпото наследство е примерът на неговия живот, любовта към България. Владимир разказва, че последните думи на Марин Дринов на смъртния одър са били: „Моите ръкописи и моите 3000 научни книги предайте на Българската академия на науките”.
Всеотдайността на този необикновен медик – Владимир Сафронов-Дринов, очевидно е поразила и издателя на новата книга – Константин Колев, оглавяващ издателство „Колбис“, което буквално за дни пусна на бял свят книгата, веднага след като проф. Ивайло Петров от Шуменския университет я преведе на български език. В прекрасното си изказване на срещата Константин Колев пожела книгата да я има в библиотеките на всички училища в България, носещи името на Марин Дринов. С интерес бяха посрещнати думите и на акад. Иван Юхновски, и на доц. Елка Трайкова, научен секретар на БАН за направление Културно-историческо наследство и национална идентичност, както и на Снежана Тодорова, председател на СБЖ. За съжаление проф. Ивайло Петров не можа да дойде от Шумен, но изпрати своя рецензия за книгата.
Прозвучаха и следните думи на Марин Дринов, изречени преди толкова години, но горещо актуални и днес: „Държавите не могат да съществуват, ако не взаимодействат една с друга“.
Като знаем какво се случва сега в света, тези думи наистина събуждат съвестта на мислещите хора…
А ето и рецензията за книгата на Владимир Сафронов-Дринов „Марин Дринов – семеен летопис, посветен на 185-годишнината от рождението му”, написана от проф. Ивайло Петров от Шуменския университет.
ДОСТОЙНО ИЗПЪЛНЕН ДЪЛГ
Отбелязването на кръглите годишнини от рождението на основателя на БАН проф. Марин Дринов са не само израз на почитта на българите към неговата светла памет. За празненствата по повод 170-годишнината на проф.Марин Дринов покана за участие в тях получават и неговите наследници, сред които е и д-р Владимир Сафронов-Дринов. Запознаването му с родния край на проф. Дринов, пребиваването в редица български градове и възможността да се запознае с наследниците на професора в България оказват силно въздействие върху него и така се ражда идеята да бъде проследена съдбата на потомците на проф. Марин Дринов, разпръснати из необятните простори на бившата Руска империя.
Огромна роля в това отношение изиграва Центърът по българистика и балкански изследвания „Проф. Марин Дринов” на Харковския университет с ръководител Сергей Страшнюк, който успява да издири бащата на д-р Дринов – Александър, и дори му предлага да заснемат филм за него с помощта на Харковската телевизия. За съжаление, смъртта на внука на проф. Марин Дринов изпреварва насрочената дата за пристигането на снимачния екип. В ръцете на д-р Владимир Дринов остават записаните спомени на неговия баща, на базата на които се ражда изследването за съдбата на фамилното родословно дърво.
Д-р Владимир Сафронов-Дринов многократно отбелязва, че той не е писател, нито пък научен изследовател-историк. Въпреки това структурата на неговата книга е добре обмислена. Добро впечатление прави умението на автора да преминава от едно историческо време в друго, логичното проследяване на биографията на проф. Марин Дринов, както и използването на историческите документи като убедителни доказателства.
В личните ни разговори д-р Дринов сподели, че в работата над книгата е била впрегната цялата негова фамилия. Разбира се, фамилията му е оказала необходимата помощ, но основната заслуга е негова, особено при издирването на потомците на проф. Марин Дринов и съхраняването на документалните свидетелства. Към това може да се прибави обработването на фотографиите, благодарение на които книгата придобива вид на история на семейството на проф. Марин Дринов и неговите потомци.
Българският читател вероятно ще бъде впечатлен от доброто познаване на историята на България, разгледана като фон, на който се разгръща таланта на бъдещия световно известен учен проф. Марин Дринов. Дори бегло изброените контакти на българския учен с плеядата научни дейци от Русия и Европа дава представа за мащабите на неговите идеи и тяхната реализация. Солидният том писма на Марин Дринов, подготвен и издаден от Института за исторически изследвания на БАН през 2023 година, вероятно ще промени голяма част от представите за тази част от живота на проф. Марин Дринов.
Съществен принос на д-р Владимир Дринов са страниците в книгата, посветени на Харков и живота на семейството на проф. Марин Дринов в този град. Известно е, че по това време Харков е част от Руската империя, а Харковският университет е сред най- известните и утвърдени средища на науката. Книгата би спечелила от включването в нея на Именен указател и коментар на посочените в нея университетски преподаватели и научни работници, но това надхвърля замисъла на автора.
В настоящия си вид монографията на д-р Владимир Дринов за пръв път ни показва семейното битие на проф. Марин Дринов в Харков, дава ни пълна представа за съдбата на част от неговото семейство. Авторът не спестява и описанието на трагедията на наследниците на Дринов, разпръснати по волята на историческите събития из различни градове на днешните държави Русия и Украйна.
Впечатляващи са страниците в книгата, посветени на юбилейното честване на 60-годишнината на проф. Марин Дринов. Можем да бъдем горди с описанието на мисията на представителите на Българската академия на науките, взели участие в това събитие и поднесли оригинални и символични подаръци от признателния български народ. Според книгата съпругата на проф. Дринов не е негов случаен избор. Човешките качества на Маргарита Ивановна, умението ѝ да сплотява членовете на семейството в най-тежките години от началото на ХХ век, добрата начетеност и семейното възпитание са сред най-значителните нейни добродетели. Според д-р Дринов Маргарита Ивановна е съзнавала огромното значение на научната и преподавателската работа на своя съпруг и затова без колебание е предала на България, както неговия архив, така и личната му библиотека, положили началото на научните библиотеки в България.
Руското издание на книгата на д-р Владимир Дринов е написано на четивен език и, без да наподобява поредицата „ЖЗЛ“ („Жизнь замечательных людей“- И.П.), прави изложението лесно достъпно за широк кръг читатели. Като преводач на този текст на български език не срещнах никакви трудности освен уточняването на факти и събития, останали отдавна в историята. Трябва да изкажем благодарност към автора и за усилията, положени при обработването и подготовката за печат на фотографиите и архивните документи, които ни дават по-пълна представа за живота на проф. Марин Дринов. За пръв път на корицата на книгата е поставена снимка на проф. Марин Дринов със задължителното дворянско облекло и получените за дейността му ордени и медали.
Темата за Харковската школа по историческа българистика е необятна, благодарение на проф. Марин Дринов тя вече е близка и на неговите наследници. От своя страна д-р Владимир Дринов напълно е изпълнил своя дълг съм родоначалника на неговата фамилия. Опитах се многократно да го убедя, че той притежава писателска дарба и има още какво да напише по темата, станала основна в неговата книга. Ще се надяваме на ново добро съчетаване на лекарското му призвание и работата над словото, за да заемат и неговите съчинения достойно място в наследството на проф. Марин Дринов, пред което българският народ се прекланя с неизменна обич и признателност.
Шумен, 24 октомври 2023 г.
Проф. д-р Ивайло Петров
About The Author
