Това бе ужасен ден. След като се събудихме под звуците на въздушните сирени, под обстрела на стотици ракети, изстреляни по израелските градове, научихме за безпрецедентното нападение на палестински бойци от Газа срещу израелски градове, граничещи с ивицата.
Постъпват съобщения за стотици убити и ранени израелци, както и за някои отвлечени в Газа. Междувременно израелската армия вече започна собствената си офанзива в блокираната ивица, а въздушните удари вече са убили и ранили стотици палестинци. Абсолютният ужас на хората, които виждат въоръжени бойци по улиците и домовете си или гледката на изтребители и приближаващи танкове, е невъобразим. Нападенията срещу цивилни граждани са военни престъпления и цялото ми сърце е съпричастно към жертвите и техните семейства.
Противно на това, което казват много израелци, и въпреки че армията очевидно е била напълно изненадана от това нахлуване, това не е „едностранна“ или „непровокирана“ атака. Ужасът, който израелците изпитват в момента, включително и аз, е частица от това, което палестинците изпитват ежедневно по време на десетилетния военен режим на Западния бряг, както и по време на обсадата и многократните нападения над Газа. Реакциите, които чуваме днес от много израелци – на хора, които призовават да се „изравни със земята Газа“, че „това са диваци, а не хора, с които може да се преговаря“, „те убиват цели семейства“, „няма място за разговори с тези хора“ – са точно това, което съм чувал от окупираните палестинци да казват за израелците безброй пъти.
Нападението от събота сутрин има и по-скорошен контекст. Един от тях е очертаващият се хоризонт на споразумение за нормализиране на отношенията между Саудитска Арабия и Израел. От години министър-председателят Бенямин Нетаняху изтъква тезата, че мирът може да бъде постигнат без разговори с палестинците и без да се правят каквито и да било отстъпки. Абрахамските споразумения лишиха палестинците от един от последните им козове за преговори и база за подкрепа: солидарността на арабските правителства, въпреки че тази солидарност отдавна е под въпрос. Голямата вероятност да се изгуби може би най-важната от тези арабски държави може би е помогнала на Хамас да стигне до ръба.
Междувременно коментатори от седмици предупреждават, че неотдавнашната ескалация на ситуацията в окупирания Западен бряг води към опасни пътища. През изминалата година бяха убити повече палестинци и израелци, отколкото през която и да е друга година след Втората интифада. Израелската армия редовно нахлува в палестинските градове и бежанските лагери. Крайнодясното правителство дава на заселниците пълна свобода да създават нови незаконни аванпостове и да извършват погроми над палестински градове и села, като войници придружават заселниците и убиват или осакатяват палестинци, които се опитват да защитят домовете си. По време на големите празници еврейските екстремисти оспорват „статуквото“ около Храмовия хълм Ал-Акса в Йерусалим, подкрепяни от политици, които споделят тяхната идеология.
Междувременно в Газа продължаващата обсада унищожава живота на над два милиона палестинци, много от които живеят в крайна бедност, с малък достъп до чиста вода и около четири часа електричество на ден. Тази обсада няма официална крайна цел; дори в доклад на израелския държавен контрольор се констатира, че правителството никога не е обсъждало дългосрочни решения за прекратяване на блокадата, нито сериозно е обмисляло някакви алтернативи на повтарящите се цикли на война и смърт. Това е буквално единствената възможност, която това правителство и неговите предшественици са слагали на масата.
Единствените отговори, които последователните израелски правителства са предлагали на проблема с палестинските атаки от Газа, са били под формата на временни лепенки: ако идват от земята, ще построим стена; ако идват през тунели, ще построим подземна бариера; ако изстрелват ракети, ще поставим прехващачи; ако убиват някои от нашите, ще убием много повече от тях. И така нататък и нататък.
Всичко това не оправдава убийствата на цивилни граждани – това е абсолютно нередно. По-скоро то има за цел да ни напомни, че има причина за всичко, което се случва днес, и че – както и във всички предишни изблици на насилие – няма военно решение на проблема на Израел с Газа, нито на съпротивата, която естествено възниква като отговор на насилствения апартейд.
През последните месеци стотици хиляди израелци маршируват за „демокрация и равенство“ в цялата страна, а много от тях дори заявяват, че ще откажат военна служба заради авторитарните тенденции на това правителство. Това, което тези протестиращи и войници от запаса трябва да разберат – особено днес, когато много от тях обявиха, че ще спрат протестите си и ще се включат във войната с Газа – е, че палестинците се борят за същите искания, а и не само, от десетилетия, изправяйки се пред Израел, който за тях вече е и винаги е бил напълно авторитарен.
Докато пиша тези думи, си седя у дома в Тел Авив и се опитвам да измисля как да защитя семейството си в къща без подслон или безопасно помещение, следейки с нарастваща паника съобщенията и слуховете за ужасните събития, които се случват в нападнатите израелски градове близо до Газа. Виждам хора, някои от които мои приятели, да призовават в социалните мрежи да се атакува Газа по-яростно от всякога. Някои израелци казват, че сега е моментът да унищожим Газа изцяло – по същество призовават за геноцид. През всички експлозии, ужас и кръвопролития говоренето за мирни решения им се струва лудост.
И все пак си спомням, че всичко, което изпитвам сега и което всеки израелец сигурно споделя, е житейски опит на милиони палестинци от твърде дълго време. Единственото решение, както винаги е било, е да се сложи край на апартейда, окупацията и обсадата и да се насърчи бъдеще, основано на справедливост и равенство за всички нас. Не въпреки ужаса трябва да променим посоката си – а именно заради него.
*Хагай Матар е награждаван израелски журналист и политически активист, изпълнителен директор на +972 Magazine.
