В редица медийни публикации вече бе съобщено за документалния филм, заснет от китайската национална телевизия CCTV към Китайската медийна група с участието на българската журналистка Юлия Владимирова от impressio.dir.bg, която за целта на проекта прекара тази пролет около 10 дни в една от най-колоритните части на Китай. Юлия в момента е ангажирана и с провеждането на кинофестивала „Синелибри” у нас. А точно днес има и рожден ден. Екипът на нашия сайт ѝ отправя най-сърдечните си поздравления и пожелания за здраве, още много прекрасни приключения из многоликия ни свят и неспирни творчески предизвикателства.
На читателите ни предлагаме сега интервюто, дадено тези дни от Юлия:
– Юлия, тази година ти донесе уникално професионално пътуване до Китай, където ти стана героиня в китайски документален филм. Моля те, разкажи за това приключение.
– Пътуването ми в Китай тази година наистина беше невъобразим опит за мен, не само като впечатления, места, вкусове, срещи и хора, но и в професионално отношение – работата ми с китайски телевизионен екип. Снимахме близо 10 дни в Юнан, най-югозападната провинция на Китай, като Тропикът на рака минава през южната ѝ част. Това е така нареченият Тропически Китай, бяхме в тропически гори, сред хилядолетни чаени дървета. Филмът е продуциран от китайската централна телевизия CCTV и е част от проекта ON THE MOVE. За мен беше истинско предизвикателство да разказвам за Китай през собствените си очи. Това за мен е най-вълнуващото пътешествие и съответно едновременно работен проект – бих работила отново с такива високи професионалисти и колеги.
– Какви бяха откритията ти при това пътуване?
– Юнан ме накара да разбера повече за Китай, да осъзная колко е различен в различните си части и територии. Преди това, през 2018 г., бях ходила само в големи урбанизирани градове като Пекин и Чунцин. Сега имах възможността да разбера повече за китайската провинция, за отдалечените селца, закътани сред тропическите гори, където всичко е много просто, обикновено, но в същото време магично и спиритуално. Това е съвсем различен опит от Китай – противоположният на технологиите и големите темпове, една друга, красива картина, в която човек се чувства като в приказка. Открих магията на чая, разбрах защо хората вярват в Бога на чая и също така, че в тези райони съществуват до днес над 50 етнически малцинства. Срещнах се с представители на някои от тях и те ми разказаха любопитни моменти от техните традиции и чаени церемонии. Всичко това го има документирано във филма ни!
– Какво мислиш за ескалиралата в последните години международна конфронтация и за ролята на Китай в пренареждането на света?
– Смятам, че тъй като повечето хора по света на са ходили в Китай, са склонни да се съгласяват много бързо с това, което либералните евроатлантически медии ни представят като картинка за Китай. С развитието на дигиталните медии, сякаш много бързо можем да вземаме нещо за чиста монета и да не търсим начин да задълбаем и да си задаваме въпроси. Мисля, че колкото и да е неприятно за някои имперски настроени военни сили, Китай е водеща икономическа (и космическа) сила в съвременния свят и това вече едва ли някой може да го постави под въпрос.
Китай е страна, от която можем да черпим много примери и ще дам един, който е впечатление от последното ми пребиваване там. Бях в наистина откъснати малки села в провинция Юнан, но улиците бяха чисти, спретнати, къщите на хората поддържани в стила, който е бил характерен за мястото преди 200 години, разхождаха се туристи насред местните, които обработваха чай, седнали на тротоара. Смятам, че е крайно време да се откажем от вграденото последните 30 години разбиране, че „държавата е лош господар“ и да вземем предвид, че държавата, а не частният собственик трябва да се погрижи за живота и средата на своите граждани. Мисля, че това е важен пример.
– Като журналист ти се занимаваш предимно с културна тематика. Според теб достойно ли е представена културата в живота в България? Как ти звучи в днешни условия прочутата фраза с антитезата за „култура-кобура”?
– Културата в България, както и всичко останало, съществува и се движи по някакви странни принципи, които, за жалост, не са основани на добри и стабилни културни политики, способни всичко да формират и възпитават отношение. Всичко е хвърчащо, бюджетът е срамен, а културните дейци са с унизително нисък доход. Смятам, че последното е показателно за отношението на държавата към културата.
Съответно последните 30 години, достъпът до култура и за хората става все по-ограничаващ, а мнозина трудно могат да отделят и ресурс за билети. Ще кажете, театрите са пълни! Да, така е, но и театралната реформа цели единствено това – да се купуват билети, а съдържанието да бъде с такава цел, консуматорска. Съответно гледаме спектакли, чиято цел е да продадат билети, а не да ни кажат нещо. Това се нарича халтура. Разбира се, има хора в света на изкуството, които продължават да се борят с това и въпреки всичко работят в другата посока, защото горят и обичат изкуството.
– Интервюирала си доста известни личности от световната култура, все ярки индивидуалности. Има ли все пак нещо общо, което да откриваш у всички тях? Кои от тези срещи са особено незабравими за теб и защо?
– Мисля, че срещата ми с Иржи Менцел беше много вдъхновяваща за мен, защото често се сещам за нещата, които той ми каза. Говорихме си за цензурата и правенето на филми днес, когато уж няма цензура. Той обаче ми каза нещо много интересно, аз тогава бях на 28 години и съвсем ме вкара в сериозен размисъл. „Цензурата наистина е вдъхновяваща. Когато нямам право да направя нещо, гледам как да го заобиколя. Сега всичко може да се прави и няма противник, няма причина да се направи нещо. И затова филмите са едни такива разпилени,” ми каза той. Според Менцел, цензурата дава дестилация на много силни идеи, а абсолютната свобода подтиква да се правят глупави и елементарни неща. Все още мисля за това и се чудя – дали е бил прав?
– Харесва ли ти състоянието на съвременната журналистика, включително нашенската?
– Не бих казала. Журналистиката все повече разделя хората на лагери, насъсква ги един срещу друг, както и самата власт, сякаш това е целта – да се разсейва обществото от истински важните неща, с които трябва да се бори и да изисква от управниците. Това разсейване, както го нарича Ноам Чомски, служи само за едно: избягване на важните въпроси и заобикаляне на истинските проблеми на хората.
Журналистиката в момента обслужва единствено различни икономически обръчи, което дефакто не е журналистика, а пиар услуга. Надявам се единствено, че все още има съмняващи се, мислещи и независими умове в журналистиката, които могат да осветят наистина важното за хората.
Снимки: Китайска медийна група и личен архив на Юлия Владимирова
About The Author
