Ваня Григорова на вечер за Смирненски: „Той пресъздава мъката на работника и гнева му, който трябва да доведе до победа“

Състоялата се на 25 септември музикално-поетична вечер „Да бъде ден!”, посветена на 125-годишнината от рождението и 100-годишнината от смъртта на пролетарския поет Христо Смирненски, получи силно актуално звучене с включването в нея на кандидатката за кмет на София от широка лява коалиция Ваня Григорова. Публиката, събрана в столичната галерия „АНЕЛ” от огранизаторката на събитието Елена Алекова – художествен ръководител на Националния литературен салон „Старинният файтон” и главен уредник на къщата музей „Христо Смирненски“ – бе дошла да чуе рецитации на стихове на вечния юноша на нашата поезия, както и изпълнения на авторски творби от известни съвременни поети и бардове. Появата на специално поканената от Алекова Ваня не бе очаквана, но предизвика видимо оживление и интерес сред всички присъстващи.

Впрочем, галерия „АНЕЛ”, където се провеждаше вечерта, е разположена точно между старите работнически квартали „Ючбунар“ и „Коньовица“ – там, където е живял и творил Смирненски. Това не пропусна да напомни и Ваня, когато взе думата: „Смятам, че поводът, който ни доведе тук, в тази зала, е много символичен. Смирненски е поетът на града, а София е неговия град. Обаче не София на жълтите павета, а тази на „Ючбунар” и „Коньовица” – работническите квартали. И затова в творчеството си той пресъздава мъката и болката на работника. Неговия гняв, който трябва да доведе до победа.“

Тези думи незабавно предизвикаха ръкопляскания, като сред публиката се чуха и коментари, че това е силният заряд и в устрема към победа на лявата кандидатка в предстоящите избори.

Ваня Григорова припомни, че точно на 25 септември се навършват и 91 години от победата на Трудовия блок в общинските избори в София през 1932 г. Онази ненадейна победа печели решаващо мнозинство в Общинския съвет за левите съветници – синдикалисти, занаятчии, подчерта Ваня. Сега тя самата, освен кандидат за кметския пост, е и водач на листата на общинските съветници от лявата коалиция.

В своя сайт за кампанията Ваня е отделила специално място на онзи незабравим пробив на Трудовия блок преди 91 години. Тя пише:

„В София левицата никога не е побеждавала и не може да победи; София е буржоазна и дясна; София е синя, бяла, пембяна и пр. Така сигурно са разсъждавали мнозина и през 1932 година, само девет години след потушаването на Септемврийското въстание. Но…

В началото на 30-те години столицата е с население 213 000 жители, от които само 50 000 са работници, а служителите са 21 000 души. Жените нямат избирателни права. За проведените на 25 септември общински избори в града левицата се явява обединена в коалицията Трудов блок. Той е формиран от Работническата партия, левицата в БЗНС, синдикални групи, Занаятчийския съюз, организации на малцинствата – евреи, арменци, цигани…

Резултатът е разтърсващ: с получените 19 от общо 35 места в Общинския съвет Трудовият блок печели пълно мнозинство и правото да определи новия кмет на града, който се е избирал от общинските съветници. Правителственият Народен блок получава два пъти по-слаба подкрепа.

За кмет е определен синдикалният лидер Аврам Стоянов, но унизеното правителство на Никола Мушанов взима всички мерки той да не встъпи в длъжност. След като полицейският терор не дава резултат, изборът на 15 от 19-те съветници на Трудовия блок е касиран с обвинения за… „противодържавна дейност“.

Тази история няма да научите от почти никой общодостъпен източник на информация, камо ли от историческите рубрики в медиите, водени от представители на десния реваншизъм. Години наред Столична община също не спира да дава своя принос за заличаване на историческата памет и за избирателното ѝ поднасяне.

До 90-те години на миналия век спомен за онези събития носи улица „Софийска комуна“, прекръстена впоследствие на „Княз Александър“. Днес булевард носи името на Мушанов, а името на синдикалиста-кмет Аврам Стоянов, загинал през 1942 г. в антифашистката борба, тъне в пълно забвение. Благодаря на г-н Александър Аврамов за снимката на неговия дядо и за съгласието му да я публикувам тук.

Спомен за онези събития ни остави и Анжел Вагенщайн: „По това време партията бе практически напълно унищожена. Според авторитетни изследвания в цяла България оцелелите са между 800 и 1000, разпилени из страната случайно неоткрити и неразстреляни нейни членове. Това вече не беше онази влиятелна революционна организация, а спомен за нещо, което е било и повече не съществува! И при тези условия на повсеместен терор, през 1932-ра единствено СПОМЕНЪТ за тази несъществуваща партия спечели общинските избори в София, столицата на окървавена България. Уникален парадокс в политическото ни битие!“.

Всеки може да си изведе поуки от тази история, но аз ще си позволя да ви призова: Бъдете реалисти, искайте невъзможното!”

В същия дух бе и изказването на Ваня на възпоменателната литературно-музикална вечер за Смирненски. Завършвайки изказването си там, тя обеща да препрочита често неговата „Приказка за стълбата“…

Вечерта, чиято водеща бе Елена Алекова, продължи с развълнуваните участия на големи имена на съвременната българска поезия, като родения на една и съща дата със Смирненски, но 40 години по-късно от него Матей Шопкин, носителя на Националната литературна награда „Христо Смирненски” Атанас Звездинов, барда Орлин Миланов, който изпълни своя песен по текст на пролетарския поет.

Свои стихове и творби на Смирненски рецитираха също Марина Матеева, Владимир Илиев, Илко Славчев, Зинаида Чаушева, Георги Златарев, Владо Любенов, Павлина Йосева, Надежда Захариева. Музикалните изпълнения бяха на флейтистката Майя Сергиева-Богданова и 17-гозишната пианистка, възпитаничката на Националното музикално училище „Любомир Пипков“ Яна Стоянова.

По време а програмата водещата Елена Алекова цитира и мисли на известни наши творци, посветени на Христо Смирненски. Ето някои от тях:

Стефан Продев: „Не познавам по-горчиви сълзи от неговите. Те са толкова искрени и неутешими, че напомнят сълзите на Христос… В нашата поезия има много ридаещи гласове, но ридание като неговото няма“.

Петко Тотев: „И Орфей, преди спускането си в ада, и юношата с теменужен поглед към люлинския залез пеят за всички: никой заник не може да е последен, не е възможно да се отмине истината и красотата на безкрайната светлина, колкото и взаимно да се ослепяваме за нея“.

Проф. Здравко Петров: „Христо Смирненски е най-романтичният поет в българската литература. Може би защото умира много млад, мечтите му си остават в чистия си кристален блясък, неомърсени от прозата на живота. Мнозина минаха по неговата „Приказка за стълбата“, но не и той“.

Разбира се, Елена Алекова разказа и биографията на Христо Смирненски, която, колкото и да е известна, винаги трябва да се припомня, особено във времена с несигурна историческа памет като сегашните.

Като негова рождена дата често се сочат и 17-ти, и 30-ти септември 1898 г. Така е, защото едната е по стар стил, а другата по нов стил, в зависимост от установения официално Юлиански или Грегориански календар.

Роден е в намиращия се тогава в Османската империя, а днес в Гърция град Кукуш, където получава първоначалното си образование. Рожденото му име е Христо Димитров Измирлиев. Още в първите отделения учителката му усеща неговата дарба към словото. Уви, пак още оттогава проличава и крехкото му здраве. Затова, когато е 10-годишен, го изпращат в по-здравословната като климат София при дядо му по майчина линия поп Атанас Кръстев. Вуйчо му Владимир Попанастасов пише стихове и проза, има богата библиотека, а в културната среда – семейна и приятелска – се обсъждат всички литературни и политически събития. Христо се запознава с Елин Пелин, Кирил Христов, Стоян Чилингиров и други. Но после дядото умира, вуйчото, който е юрист по професия, е назначен в провинцията – и 12-годишният Христо се връща в Кукуш.

През Балканската война Кукуш е превзет от българските войски, за радост на местното българско население. Но после идва Междусъюзническата война, а с нея и гръцко настъпление, така че потоци бежанци поемат към България. Семейство Измирлиеви също. Установяват се в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с това работи и като вестникопродавче, също като по-малкия си брат Андон, за да може семейството да свързва двата края.

От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания – най-напред на вестник „К’во да е”. Там за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан”, „Родна лира”, „Художествена седмица”, „Смях и сълзи”, „Барабан”, „Сила”. Макар и много млад, бързо става един от най-търсените и популярни хумористи, благодарение на искрящия си талант.

През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Поводът да си измисли нов псевдоним е, че се кани да напише тъжно възпоменание за свой приятел, загинал на фронта в Първата световна война. Но не иска да го подписва с Ведбал, защото читателите свързват това име все с хумористични текстове. Съветват го да се подпише тогава с рожденото си име. Но Измирлиев не му звучи поетично. Сеща се обаче, че турското име на град Измир има и гръцка версия – Смирна. Това му харесва повече – и така се ражда Смирненски.

Докато е ученик в Техническото училище, той продължава да се труди – като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. Междувременно напредва и Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище. Броени месеци по-късно в Русия избухва Октомврийската революция, която му оказва огромно въздействие. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. Въпреки суровото казармено всекидневие, младият поет и сатирик продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”. Тя е хумористична и е подписана  с псевдонима Ведбал, но по-късно самият автор я обсипва с критики.

Особено разтърсващо въздейства на Христо Смирненски Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава бунта, хвърляйки юнкерите срещу войниците, той напуска Военното училище. Баща му е принуден да плати голямо обезщетение за това.

Цивилният живот не предлага много радости на младия хуморист. Той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си – отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор…

През 1919 и 1920 година София е арена на социални сблъсъци, чийто кипеж увлича и Смирненски. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях”, където Смирненски намира подходяща за творбите си трибуна. Хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване на материалното положение на трудещите се и др. Все по-ясно изкристализират левите му идеи и той започва да се възприема като боец на пролетариата. Така съвсем естествено през пролетта на 1920 г. е приет за член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия.

1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Той ентусиазирано и открито се ангажира с лявата идеология. Първото му стихотворение изцяло в такъв дух е „Първи май” и излиза в първомайския брой на „Червен смях” през 1920-та.

Следва още цяла поредица подобни по послания творби, също излезли на страниците на „Червен смях” –  „Ний”  (26 юни 1920), „Червените ескадрони” (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден” (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята” (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан” (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях” и „Работнически вестник” излизат общо няколко десетки негови творби, изцяло следващи новата естетическа и идейна линия в творчеството на поета.

В края на февруари 1922 г. партийното издателство Общо работническо кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!”. Тя излиза в тираж от 1500 бройки, разпродава се бързо и няколко месеца по-късно същото издателство пуска и второ издание.

С „Да бъде ден!“ Смирненски вече надскача пряката политическа и идеологическа ангажираност, заявявайки безкористно и пламенно човеколюбие, блян за щастие на човечеството, превръщайки ги в своя творческа философия.

През пролетта на 1921 г. поетът се разболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново се чувства зле и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец – написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство.

В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Роза Люксембург“, „Зимни вечери“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

Но „Жълтата гостенка” два и при него… В началото на април !923 г. поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Препоръчаните чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини, станали „принцове“ и забравили за останалите си „долу” братя. Литературната критика смята „Приказка за стълбата” за най-зрялата му творба.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието на поета критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският съвет поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му Надежда. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев…