Заредена с високи градуси емоции, спомени и солидарност бе състоялата се на 11 септември в Клуб „Журналист” на Съюза на българските журналисти (СБЖ) в София вечер под надслова „50 години от преврата в Чили: историческа памет, връзки с България”. Вечерта бе посветена на навършващия се половин век от жестокия военен преврат, който на 11 септември 1973 г. свали законното демократично правителство на Чили начело с президента социалист Салвадор Алиенде, загинал в бомбардирания от превратаджиите президентски дворец „Ла Монеда” в Сантяго.
Акцент на срещата бяха и човешките измерения на българо-чилийските връзки, придобили особено дълбочина покрай намерилите навремето подслон у нас чилийски емигранти. Част от тях бяха и на събитието в СБЖ.
Както е известно, превратът на военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет отприщва кървави репресии и 17-годишна брутална диктатура, поради което около един милион чилийци са принудени да търсят спасение в емиграцията. Много страни по света тогава приемат чилийски бежанци от терора в родината им, включително и България.
В годините между 1974 и 1990 г. подслон у нас и възможност да учат и работят получават общо около 600 чилийци. Те развиват и богата културна дейност в Чилийския клуб в София, който става средище за общуване и на други, многобройни по онова време латиноамерикански студенти, следващи в България. Клубът е магнит и за български младежи, които се интересуват от далечния „пламтящ” континент.
Онзи период роди много силни интернационални приятелства, смесени семейства, малки българо-чилийчета. Оттогава е и силната и заредена с много топлота човешка връзка между България и Чили.
Повечето от „българските чилийци” се върнаха в родината си след възстановяването на демокрацията там през 1990 г. Някои останаха сред нас.
Вечерта на тазгодишния 11 септември такива гости посрещна и Клуб „Журналист” – чилийци и латиноамериканци, живеещи постоянно в България, чилийци, установили се в Чили след години на емиграция у нас, пораснали деца, родени в смесени бракове, и живеещи тук и там… А също и много българи, свързани с Чили и с чилийската емиграция. Журналисти, университетски преподаватели, общественици.
Ще си позволя да водя разказа в този репортаж от първо лице, тъй като бях инициатор и организатор на тази вечер. Имам силна лична „чилийска връзка” – гимназиалните ми и студентски години са изпълнени именно с приятелства с тогавашни чилийски емигранти, продължаващи и досега, цял живот.
И така, след като залата на Клуб „Журналист” в СБЖ се изпълни с хора още преди началния час на събитието на 11 септември, то бе открито първо от председателката на СБЖ Снежана Тодорова, която приветства всички, събрали се, за да си спомнят събитията отпреди 50 години, да насочат фокус върху човешките им измерения и върху поуките от чилийския опит.
След това аз поех воденето на програмата и също отправих няколко встъпителни думи към гостите с посланието, че тази вечер ще търсим пресечните точки между събития, човешки истории, идеи и сблъсъци от вчерашния и днешния свят с всичките им отзвуци в съдбите и на Чили, и на България.
Обърнах внимание, че както в Чили преди 50 години, така и днес, фашизмът винаги използва някой слаб момент на демокрацията, за да надигне глава и да започне агресивно настъпление срещу човечността и хуманизма. Затова обществата трябва да са винаги нащрек и да помнят уроците на историята, без да допускат подмяната ѝ със задна дата.
Отбелязах, че през последната година в Чили рязко е нараснало влиянието на крайната десница и на жадуващите реванш отявлени пиночетисти, макар че младият чилийски президент Габриел Борич и неговото правителство са представители на широка лява коалиция. Предложението на Борич в навечерието на 50-годишнината от преврата всички парламентарни политически партии да излязат с общ апел за гарантиране на демокрацията и за осъждане на преврата бе бойкотирано от десницата.
Борич все пак издейства подобно обръщение, но то е в друг формат – президентско. Подписано е от самия Борич и четиримата негови предшественици на президентския пост – бившите държавни глави Едуардо Фрей-младши, Рикардо Лагос, Мишел Бачелет и Себастиан Пиниера.
Във възпоменателните церемонии в Сантяго за 50-годишнината на преврата наред с Борич участваха и специално пристигналите в Чили президенти на Боливия, Мексико, Колумбия, Уругвай.
Борич се включи и в шествие на семействата на „безследно изчезналите” жертви на диктатурата заедно с почетния гост, испанския съдия Балтасар Гарсон, който през 1988 г. се опита да арестува и съди намиращия се тогава в Лондон Пиночет за престъпления срещу човечеството. Опитът бе блокиран от британската правосъдна система. Правителството на Борич е първото в Чили, което пое официален ангажимент издирванията на „безследно изчезналите” и търсенето на съдебна справедливост за такива престъпления да стане държавна политика.
Нашата „чилийска вечер” в Клуб „Журналист” на СБЖ на 11 септември започна с излъчване на документален запис на последното радиообръщение на президента Салвадор Алиенде, отправено от него преди 50 години от вече обсадения от военните президентски дворец „Ла Монеда”. Президентът го прави чрез единствената все още излъчваща по онова време радиостанция от правителствената мрежа „Гласът на родината”. Това е радио „Магаянес” на влизащата в управляващата коалиция Народно единство Комунистическа партия. Предавателите на другите две радиостанции от тази мрежа вече са бомбардирани и унищожени от военните. Затова Алиенде се обажда в „Магаянес” и моли да излъчат импровизираното му слово в пряк ефир. Журналистите от радиото веднага откликват, а след излъчването на речта я и тиражират на касети, които успяват да скрият преди редакцията им да е щурмувана от военните. По-късно тези касети са разпространени сред чуждестранни кореспонденти. Така последните думи на Алиенде са съхранени за историята. Радиопредавателят на „Магаянес” също почти веднага след речта е бомбардиран.
Пуснахме в Клуб „Журналист” оригиналния запис с гласа на Алиенде, на чийто фон започнах да чета превода на български на обръщението му. На два пъти се наложи да прекъсна заради напиращи сълзи, провокирани от драматичния текст, спомена за Алиенде и цялостната емоционална атмосфера на възпоменанието…
Текстът със словото на чилийския президент на български и описание на обстановката, в която то е излъчено преди 50 години, може да се прочете тук.
Сред това вечерта продължи с излъчване на предоставения от архива на БНТ по молба на СБЖ филм „Стената” на известния български кинодокументалист Юри Жиров, заснет през 1975 г., в който са представени чилийски емигранти у нас. Сред тях – и Алберто Корвалан, синът на намиралия се по онова време в чилийски затвор генерален секретар на Чилийската компартия Луис Корвалан.
Алберто пристига у нас в края на 1974 г. със своята съпруга Рут и със сина им Диегито, който тогава е на около година и половина.
След преврата и Алберто, агроном по професия, и Рут (нейният баща е бил министър на икономиката в правителството на Алиенде) са арестувани и пратени на превърнатия в концлагер за хиляди арестанти Национален стадион в Сантяго. Алберто е изтезаван там особено жестоко с побоища и електрически ток, за да издаде къде се крие баща му. Той мълчи, но дори и след като успяват да хванат Луис Корвалан, не освобождават сина му. Прехвърлят го в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама. От там го пускат заедно с редица други затворници едва в средата на 1974-та след намеса на Международния Червен кръст. По-рано е освободена и Рут.
Преди да заминат в емиграция, Алберто получава свиждане с баща си в затвора и той го съветва да се установи със семейството си в България, като у нас да направи специализация по професията си – агрономство, защото имаме много развито селско стопанство. Синът изпълнява заръката на баща си.
Но наред със специализацията, у нас Алберто се ангажира и с активна обществена дейност, участва в много митинги за солидарност с народа на Чили, пътува и в чужбина за такива прояви. Раздава и многобройни интервюта. Първото интервю с него, което излиза в българския печат, е взето за вестник „Народна младеж“ от журналиста Васил С. Сотиров и е публикувано на 18 ноември 1974 г. Следват още много.
Междувременно Алберто написва и книга, в която разказва какво преживяват затворниците на хунтата. Тя излиза у нас под заглавието „Пиша за надеждата и болката на моите братя“. Здравето му обаче е силно подкопано от изтезанията на стадиона в Сантяго. Така, едва 28-годишен, Алберто умира от инсулт на 26 октомври 1975 г.
За поклонението и погребението в София прииждат младежи с автобуси от цялата страна. Огромна опашка се извива из столичния център, тъй като саркофагът е изложен в тогавашния Младежки дом „Лиляна Димитрова”.
Във филма „Стената” на Юри Жиров има разтърсващи кадри от поклонението и от самото погребение на Алберто Корвалан на Централните софийски гробища, където чилийските емигранти го изпращат със свои типични възгласи и скандирания за почит.
Филмът, в който няма авторски текст, е построен на контраста между първата и втората му част. Първата е жизнерадостна. В нея са заснети песни и танци на чилийските емигранти у нас – сред тях Алберто и Рут – в Чилийския клуб в София по повод националния празник на родината им 18 септември. Втората част е с драматичните кадри от прощаването с Алберто Корвалан.
Има и кадри с разказ на вдовицата на известния чилийски певец Виктор Хара, жестоко убит от хунтата – Джоан Хара, която гостува в България също през 1975 г. за Първия фестивал на политическата песен „Ален мак”.
Филмът дълбоко развълнува всички, събрали се в Клуб „Журналист” на 11 септември. Мнозина разпознаха свои приятели на екрана или просто си припомниха онова време, в което българите изпитвахме искрена солидарност с народа на Чили.
Обърнах внимание, че някогашните „български чилийци”, дори и завърнали се в родината си, години по-късно продължават да съхраняват обичта си към нашата страна. Това се почувства особено силно по време на посещението в Чили на българския президент Георги Първанов през 2005 г. За неформална, но много вълнуваща среща с него и българската делегация тогава от цяло Чили пристигнаха над 100 някогашни „български чилийци” със семействата си, с децата. Пяха и рецитираха на български, просълзиха цялата официална делегация… Показахме в Клуб „Журналист” снимки от онази среща, сред участниците в която бе и вдовицата на Алберто Корвалан – Рут Вускович. Пак на същата среща пристигналият у нас навремето като малко дете с родителите си Владимир Моралес прочете и свое стихотворение на български, озаглавено „Двете родини“.
Напомних и за подписка, подготвена още през 2008 г. от инициативен комитет на български интелектуалци за възстановяване на съществувалия в София паметник на Салвадор Алиенде. Намирал се е в „Младост 1”, на булевард „Салвадор Алиенде”. През 1991 г. паметникът е демонтиран по разпореждане на тогавашния софийски кмет Янчулев, а булевардът е преименуван на „Андрей Сахаров”.
Въпреки всички досегашни усилия на инициативния комитет и готовността на автора на паметника – известния скулптор Павел Койчев, да го възстанови, решение по въпроса на СОС така и не е постигнато досега. Предложих след предстоящите следващия месец местни избори да се сформира нов инициативен комитет, защото мнозина от предишния не са вече сред живите, и отново да се задейства настояване за възстановяване на паметника на Алиенде вече пред новия състав на СОС. Всички присъстващи в Клуб „Журналист” подкрепиха предложението.
На видеостената показахме снимки от 1980 г. със съществувалия паметник на Алиенде в София. Те са направени по време на тогавашен митинг с участието на Луис Корвалан и на Ортенсия Буси – вдовицата на Алиенде, гостували в София. Участват и много чилийски деца.
След това дадохме думата на дипломата Стилиян Бурханларски, който в годините след преврата в Чили е бил зам.-председател на създадения към Отечестевния фронт Комитет за солидарност с народа на Чили. Освен това още по време на управлението на Народното единство той е посещавал Чили.
Бурханларски разказа интересни лични спомени. Разкри и слабо известни факти около прекъсването на дипломатическите отношения на България с Чили след преврата.
Той се спря също на подробности за укриването в резиденцията на българския посланик в Сантяго на чилийци, които искат убежище у нас, за да се спасят от репресиите. Месеци наред, дори и след прекъсването на отношенията, тези хора остават на територията на дипломатическата ни мисия и са подпомагани от технически български служител, поддържащ резиденцията, докато най-накрая е издействана възможност те да напуснат Чили и да се установят в България.
Сред тях е например членът на ръководството на Чилийската комунистическа партия Раул Санчес, който пристига у нас с жена си и петте си деца – всичките израснали и получили образование в България. Самият Санчес дълго работи като дърводелец в София Прес. След възстановяването на демокрацията в Чили Раул Санчес и семейството му се завръщат в родината, където той е избран за кмет на град Ла Лигуа недалеч от Сантяго – и като такъв бе сред гостите на срещата с президента Първанов през 2005 г.
В изказването си Стилиян Бурханларски изрично подчерта искрената и спонтанна солидарност, изразявана в България към чилийските емигранти в годините след преврата. Като тогавашен сътрудник на Международния отдел на ЦК на БКП той е бил натоварен да отговаря за тях, включително и за Алберто Корвалан. За него Бурханларски разказа как му бил предложен апартамент на ул. „Московска” като на син на лидера на ЧКП. Но Алберто категорично отказал и настоял, че наравно с всичките си сънародници ще живее със семейството си в обикновено студентски общежитие.
Също така Бурханларски обясни, че лекарите от Правителствена болница, които трябвало да следят здравето на Алберто, предупреждавали, че той има вътрешни хематоми по главата от побоищата на стадиона и не трябва да му се позволява никакво физическо усилие. Въпреки това той настоявал да участва в многобройните бригади за солидарност, често провеждани по онова време. И в крайна сметка смъртта го покосява…
Бурханларски сподели, че е бил силно развълнуван от кадрите от филма на Юри Жиров, заснели поклонението и погребението на Алберто. Той допълни още детайли – как партиен големец, притеснен от прекалено масовото и спонтанно струпване на млади хора в центъра на София в един момент наредил да се прекрати поклонението. И погребението да започне по-рано.
Бурханларски не пропусна да напомни и още един епизод, свързан с преждевременната загуба на Алберто. Седмина български младежи изпращат тогава писмо до Държавния съвет на НРБ, в което предлагат да бъдат изпратени като заложници в Чили, за да пусне хунтата Луис Корвалан от затвора и да може той да присъства на погребението на сина си. Младежите са извикани на приятелски разговор в ЦК на БКП, където им обясняват, че такава саможертва от тяхна страна е неприемлива.
Една от тези седмина е била тогавашната студентка по журналистика, а днес известна журналистка Велислава Дърева, която също бе на събитието в Клуб „Журналист” на СБЖ. Тя взе думата малко по-късно.
Бурханларски завърши своето изказване така: „Уроците от онези събития в Чили са много важни. Както и солидарността, която изживяхме тук – тя не беше заръчана по партийна линия, тя беше искрена. Питам се, това днес възможно ли е? Да се развълнуват младите хора за нещо всечовешко, което не е свързано с пари, бизнес, а с чистите човешки чувства на солидарност с хора, борещи се за човешки права…”
След това дадох думата на Андрес Сааведра – един от чилийците, които избраха да останат в България. Той работи като преподавател в 22-ро училище в София и в СУ „Св. Кл. Охридски”. Също така е отговорник в Почетното консулство на Чили у нас. Автор е на книгата „Спомените на един стенопис” – заглавието е препратка към съществувалия на стената на някогашния Чилийски клуб стенопис, дело на чилийския художник Игнасио Рохас. Андрес беше донесъл в Клуб „Журналист” екземпляри от своята книга за всеки желаещ – и те веднага бяха разграбени от публиката.
Андрес разказа и свои спомени, споделяйки, че винаги е трудно при толкова емоции и толкова натрупвания през годините да се отсее както да се каже, какво да се премълчи. Продължи с типичното си чувство за хумор, че винаги и във всичките си дейности е бил „вторият”, организаторът, отговарящият за свършването на работата. Винаги е имал някой „шеф”. Припомни, как някога, като студент в ГДР, в Хумболтовия университет, е бил натоварен да организира в Берлин среща на всички чилийски младежи от Европа. Изпълнил задачата.
Било по времето, когато вече се канели с българската му съпруга да заминават за България след приключване на следването си в ГДР. Тогава го повикали да го запознаят с онзи, който ще му бъде „шеф” в България, тоест оглавяващия младежката организация на чилийците у нас. „Казах си: аха, поредният шеф, ами какво да се прави, пак ще съм втори”, коментира иронично Андрес. И продължи, че този „шеф” е станал един от най-добрите му приятели – и той също е в Клуб „Журналист” тази вечер. Това е уважаваният доктор Аугусто Каналес, който от много години работи на чилийския остров Чилое, утвърждавайки се като тачен специалист. За онези, които го помним от студентските му години, той си остава Марио – това беше неговият псевдоним. Много от чилийците имаха такива двойни имена, защото статутът им а политически емигранти беше деликатен. Андрес добави за Марио-Аугусто: „Той си тръгна, аз останах. Той носи в себе си България, аз нося в себе си Чили”.
Преди да повика на микрофона Марио-Аугусто, Андрес заостри вниманието на залата и към един актуален факт от Чили: „Много се радвам, че чилийското правителство най-после намери сили, за да ангажира чилийската държава в юриспруденцията, насочена към изясняване на съдбата на „безследно изчезналите” и към постигане на справедливост за нашите другари, жертвите”.
Марио-Аугусто, който също навремето създава семейство с българка и дъщеря му Хавиера е израсла и установила живота си в България, започна развълнувания си разказ с това, че сега е у нас за първи път от 23 години. Извини се, че българският му може да не е добър, защото отдавна не го е говорил. После изрази радостта си, че се е видял със Стилиян Бурханларски, който толкова е помагал навремето на чилийските емигранти.
Марио-Аугусто продължи: „Обикновено на такива възпоменания говорим за жертвите на преврата и диктатурата. Ние никога няма да ги забравим. Но успоредно с онази жестокост се ражда и една голяма световна солидарност с чилийския народ. За това малко се говори, а трябва непрекъснато да го припомняме. И България е сред страните, които активно показаха такава солидарност към нас. Приехте тук около 600 чилийци. Дадохте ни възможност не само да живеем нормално, но и да се развиваме като личности, да учим, да сме сред вас, да си създаваме навици, нагласи, които никога няма да изгубим. И сега, където и да сме, ние сме като посланици на българския народ, носим част от България.”
Марио-Аугусто припомни и исторически факти около причините за извършването на преврата в Чили, зад който, както е известно, застават САЩ. ЦРУ започва да действа дори още преди Алиенде да встъпи в длъжност като президент. През октомври 1970 г. е убит тогавашният главнокомандващ чилийската армия ген. Рене Шнайдер, за да се провокира осуетяване на поемането на президентския пост от Алиенде, но това не е постигнато. Според Марио-Аугусто всички действия на правителството на Народното единство за осъществяване на социалистически промени по мирен път са били възприемани от САЩ като опасен пример, който трябва да бъде прекършен – и това с особена сила важи най-вече за национализацията на медта в Чили.
Връщайки се към солидарността, която са получавали чилийците у нас, Марио-Аугусто изтъкна, че тя е идвала и от другите латиноамерикански студенти. И изрази радостта си, че сега, тук, отново среща близък приятел от онези години – някогашния еквадорски студенти Санони Гомес, който също присъстваше в Клуб „Журналист”.
Разбира се, дадох думата и на Санони, но преди това разказах пред публиката, че тъкмо Марио-Аугусто е първият, който през 2005 г., когато отразявах като журналистка посещението на президента Първанов в Чили, ме заведе в дома на семейство Корвалан и ме запозна с Луис Корвалан и с жена му Лили. Изключителна среща, невероятно сърцати хора!
Три години по-късно, когато отново бях в Чили, пак гостувах в този топъл дом, споделян и от най-малката от трите дъщери на Дон Лучо и Компаниера Лили и нейното семейство. Още едно незабравимо преживяване и последвали репортажи… И двата пъти Лили Корвалан, майката на Алберто, ми каза, че техният дом винаги е отворен за българи: „Всички сте ми деца, защото приехте с толкова обич моя син…”
Тленните останки на Алберто Корвалан бяха прехвърлени от София в Сантяго през 1990 година…
Еквадорецът Санони Гомес разказа в Клуб „Журналист” и своята история, свързала го завинаги със страната ни. Идва у нас да следва инженерство по междуправителствена спогодба, когато е едва на 18 години и половина. Но не се спогажда особено с математиката, изкарва двойка още на първия изпит. Понеже в същото време е много музикален и вече свири в интернационален студентски състав, го прехвърлят да учи в Консерваторията. Завършва я, но все пак настоява да учи и първото, за което е дошъл – и отива пак в тогавашния ВМЕИ, след като предварително изкарва интензивен курс по математика.
Санони преодолява сложностите с езика ни, студените сезони и кухнята ни, благодарение на приятелството на двамата си съквартиранти Киро и Петко, както и на отзивчивите си преподаватели. Създава и свое семейство с българка, която, уви, е починала вече. Но Санони остава благодарен на страната ни и за хубавите, и за трудните моменти, а „животът продължава”…
Особено оживление сред публиката предизвика излизането пред микрофона на две красиви млади момичета, приятелки помежду си и дъщери от два смесени българо-чилийски брака. Хавиера, дъщерята на Марио-Аугусто и на българката Мануела, и Аранча, дъщерята на чилиеца Хуан Карлос Гутиерес и на българката Мирослава. Една през друга момичетата разказаха за своите усещания като деца на две кулутри, отговориха и на въпроси от залата.
Аранча сподели, че се е разпознала на една от показаните снимки от срещата на президента Първанов в Сантяго с „българските чилийци” през 2005 г. – тогава била 15-годишна. Майката Мирослава облякла нея и по-малкия ѝ брат Ремо в български носии им наредила да пеят българска народна песен пред Първанов. „И понеже ме беше страх от майка ми, изпълнявах, каквото каже… А на следващия ден гледаме репортаж на БНТ от посещението на българския президент и той започва с нас с брат ми и с нашата песен… Леле!” – засмяно разказа Аранча. А след това добави за себе си и за приятелката си: „И двете с Хавиера сме българо-чилийки. Но понеже аз съм прекарала по-голямата част от живота си в Чили, а тя – в България, то аз съм по-скоро чилийка българка, а тя – българка чилийка”.
Хавиера добави: „Като деца на смесени бракове сме част от две много различни реалности, имаме две родини. Носим и двете. Питат ме каква се чувствам повече – българка или чилийка. Няма как да се обясни. И двете съм”. Тя продължи: „В Чили съм живяла за постоянно само като много малка, имам смътни спомени от тогава. Но там имам семейство, което винаги, при всяко мое последвало гостуване през годините, ме приема прекрасно, с отворени обятия. Кухнята на баба, чудесните братовчеди… Още като кацна в Чили и усетя тамошната миризма, си казвам: да, у дома съм. България също си има своя миризма. И тук като кацам, си казвам същото: да, у дома съм.”
От публиката заваляха въпроси за актуалната обстановка в Чили. На тях отговори Аранча, която фокусира цялото внимание, след като сподели, че лично се познава с 36-годишния президент на Чили Габриел Борич, с когото по едно и също време са следвали право. Той тогава е оглавявал студентския съюз. Аранча поясни, че самата тя е две години по-малка от Борич – на 34. „Много се развълнувах от избирането му преди две години. Но не знам какво ще стане след още две години, на следващите избори,” каза Аранча. На моя въпрос: „Мислиш ли, че има реванш на десницата?”, отговори: „Да, абсолютно”.
Тя припомни хронологията на събитията от последните четири години. След масовите протести в Чили срещу неолибералния модел и непроменената пиночетова конституция, избухнали през октомври 2019-та, последва договорен план за поетапно решение на тази криза. Първо имаше референдум, за да се изясни искат ли чилийците наистина нова конституция и, ако да, то чрез какви структури да бъде изработена. След като чилийците отговориха положително на първия въпрос, а на втория избраха опцията за Конституционен конвент, за чийто състав също гласуваха, се оказа, че те не са доволни от проекта, изработен с много спорове от тази структура. И го отхвърлиха с референдум миналата година. Въпреки че според Аранча онзи проект е бил „най-прогресивната конституция в света”.
Все пак междувременно бе стартирано ново усилие по изработване на друг конституционен проект, но сега вече процесът е доминиран от крайната десница. В края на ноември т. г. ще се гласува и този вариант. Но Аранча смята, че е по-добре да бъде отхвърлен – толкова е десен и реакционен според нея. Убедена е, че дори наследената от Пиночет конституция е по-добре да остане в сила, отколкото да се приеме новата ѝ ултрадясна редакция.
От залата прозвуча въпрос: „Нали ви е ляво правителството? Как така расте крайната десница?”
Аранча отговори: „Ами за две години, откакто правителството управлява, та дори и за една година – след миналогодишния референдум, отхвърлил прогресивната конституция, всичко може да се промени. Да, управлява коалиция от прогресивни леви партии, избрана преди две години, но популярността ѝ сега е много ниска. За една година след отхвърлянето на предишния конституционен проект всичко се преобърна.”
Този парадокс привлича и вниманието на международните анализатори – как така от отчетливо левия, прогресивен кипеж по площадите през 2019 г., чилийското общество още през 2022 г. показа прехвърляне на тежестта към крайнодесния полюс? Много от самите чилийци се изненадват на този обрат и казват: „Сякаш някой натисна някакво копче и от днес за вчера в стаята ни вече не е светло, а тъмно”. До голяма степен промяната се свързва с рязкото прекъсване на масовите улични прояви заради избухването на пандемията от Ковид-19 и налагането на строга изолация със затваряне на хората по домовете. А в Чили тези мерки бяха несравнимо по-строги и продължиха много по-дълго, отколкото у нас. И понеже за спазването им и за наказанията при нарушенията им дебнеха карабинерите, това събуди вледеняващи спомени за диктатурата…
Има и друго. Чили е страна с голям процент младо население. Непрекъснато порастват нови и многобройни избиратели, чиято памет и съзнание са формирана в различна от по-старите поколения среда. 70% от съвременните чилийци не са били родени по времето на преврата. Социологически проучвания сочат, че мнозинството от тях не се вълнуват от противопоставянията на онази епоха. Иск им се да бъдат оставени на мира и от пиночетистите, и от алиендистите. Но в политическия вакуум, който се образува така, проникват крайнодесни популисти от сорта на всеизвестния бивш президент на Бразилия Жаир Болсонаро. И Чили си има такъв – Хосе Антонио Каст, за когото сондажите сочат, че може да е следващият чилийски президент, агресивен и непредсказуем…
Аранча бе попитана в Клуб „Журналист” и за студентското движение – дали е повече ляво или повече дясно. Тя каза: „Повечето студенти са прогресивни, обаче останалото общество…. Голям е разривът между хората, които имат пари, и всички останали. Още по-лошо е, отколкото в България. Чили е една от страните с най-голямо социално неравенство в света”.
А неравенството произвежда и невежество, и ниска политическа и всякаква друга култура… Плюс вечната деструктивна роля на големите мейнстрийм медии, които в Чили винаги са били десни, послушни на собствениците си – едри предприемачи. Всеизвестна е откровено насъсквалата за преврат роля на рупора на чилийската десница – вестник „Ел Меркурио”, по време на цялото управление на Алиенде…
От своето място в Клуб „Журналист” с пояснения за публиката се включи и Марио-Аугусто: „Десницата се обединява много бързо, а левите са разделени на десетина партии. Най-големият проблем е, че левите не могат да се обединят. Преди 4 години имахме нещо, което никога не се е случвало по-рано – 2 милиона души бяха по улиците по време на тогавашните големи протести срещу неолибералната система. Те имаха вяра, че всичко ще се промени. Но интересите на едрия капитал обърнаха тенденцията. Влиянието на САЩ е все така силно. Интересите им към чилийската мед сега се подсилват и от интересите към най-голямото находище на литий, разположено в „триъгълника” около границите между Чили, Аржентина и Боливия.”
След наситеното чилийско и латиноамериканско участие в изказванията на срещата, дадох думата на още един ярък български гост – на журналистката Велислава Дърева, една от онези седмина младежи, предлага ли се за заложници, та да дано да пуснат Дон Лучо да дойде на погребението на Алберто през 1975-та.
Велислава започна, обръщайки се към мен: „Тъкмо стигнахме до съвременната ситуация в Чили и Латинска Америка – и ти отново ни връщаш в онова време преди 50 г. Гледам, много хора в залата, ти и аз също, не можем да сдържим своите чувства…”
Велислава си припомни, как вестта за преврата в Чили я сварва на студентска бригада някъде в Ломско. Още преди това от новините се усещало, че в Чили се задава нещо зловещо. Тя и колегите ѝ, като студенти по журналистика, внимателно следели събитията, вълнували се.
Що се отнася до инициативата да се предложат за заложници, та хунтата да пусне Корвалан за погребението на Аберто, тя се била родила напълно спонтанно, в аулата на Икономическия институт. Но се оказала напълно невъзможна за реализация. Велислава уточнява: „Както и Стилиян каза, поканиха ни за среща в ЦК на БКП. Разговаряха там с нас с голямо уважение, но и с голяма загриженост. И никога няма да забравя фразата, с която аргументираха отказа си: Нямаме деца за убиване!…”
Велислава разказа още, че по-късно, когато Луис Корвалан е освободен и пристига със съпругата си на посещение в България, тя е имала възможност да се види с тях. Дон Лучо ѝ казал: „Ние изгубихме един син, но спечелихме седем нови деца…”
Велислава продължи: „Искам само да ви обърна внимание – Салвадор Алиенде е детски лекар по професия, Луис Корвалан е начален учител, Виктор Хара е творец. Това е метафората на едно общество, на цялата лява идея, на цялата съпротива срещу диктатурата и тоталитаризма. Хора с хуманни професии, посветили се на доброто за хората. Нито една диктатура не може да понася такива личности, затова ги унищожава.”
И още едно свое лично преживяване, свързано с Чили, сподели Велислава: „Аз съм от Пловдив. Там имаше много чилийци. Сред тях бе Гийермо Дейслер, прекрасен човек, художник, имам негова прекрасна картина, подарък за мой рожден ден. Беше чест гост в нашата младежка редакция.”
Една от дъщерите на Гийермо Дейслер – Мариана Дейслер, завърши журналистика в Софийския университет, а след завръщането си в Чили стана там известна журналистка. Тя произнесе и словото от името на някогашните чилийски емигранти на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 г.
Възпитанички на Факултета по журналистика в СУ са и още две чилийки – сестрите Соледад и Ана Мария Леуенберг. Те са и сред заснетите във филма на Юри Жиров емигранти.
Велислава завърши така: „Много хора носят образите на Алиенде, Корвалан, Виктор, всички убити от хунтата, защото станалото в Чили преди 50 години се развива и днес в още по-жестока степен. Четвъртият райх прекрачи прага на времето!…”
Позволих си и аз да изкоментирам тази тема – за рисковете, които носи възраждащият се фашизъм навсякъде по света. Уроците на Чили трябва да ни светят много ярко. Припомних и една моя теза от многобройните ми публикации на чилийска тема – че Чили има ключов принос в развитието на две основни политико-икономически световни тенденции.
Едната е доказаната от Чили на Алиенде възможност за постигане по мирен път, чрез избори, на условия за демократично осъществяване на социалистически по характера си промени в обществото. Независимо, че този път бе насилствено прекършен от преврата, важното беше доказването, че той все пак е възможен, а реализирането му в бъдеще трябва да вземе предвид и да се поучи от грешките на Народното единство в Чили. Точно това направиха многобройните президенти от първата „лява вълна” в Латинска Америка от началото на 2000-те години. Онази „лява вълна” бе пряко продължение и потвърждение, че пътят на Алиенде може да бъде извървян и успешно – разбира се, поне докато пак не му се опълчи подклаждана от Север контраофанзива на десницата.
Другият принос на Чили за утвърждаването на световен модел е с десен профил. Това е изпробваният за първи път именно под властта на Пиночет неолиберализъм на прочутите „чикагски момчета”. Те го приложиха в „стерилизираното” от репресиите Чили, при забранени партии и синдикати, в условията на жестока диктатура, когато рязко обедняващите от неолибералните механизми широки маси нямаха никакъв шанс да защитят правата си. Именно от Чили тръгна този наложен вече на целия свят като непоклатима догма „свободен пазар” – свободен от държавен контрол и регулации, от социални ангажименти на държавата, от гаранции за достъпни за всички граждани здравеопазване, образование, култура, достойно заплащане, жилище…
Казах още: „Живеем в свят, създаден по модела на „чикагските момчета” на Пиночет. И той няма как да не ражда нови пиночетовци. Редно е сериозно да мислим по тези въпроси. Преживяното от Чили преди 50 години не е далечна история, а е живо свързано със съвременната реалност, включително и в България.”
Дадох думата и на уважаваната проф. Искра Баева, историк от Софийския университет. Тя започна с припомнянето, че медиите у нас в деня 11 септември припомнят предимно случилото се на тази дата през 2001 г. в САЩ – терористичните атаки срещу кулите близнаци в Ню Йорк. „Нашето събитие тази вечер е вероятно единственото, което припомня чилийския 11 септември 1973 г. При това тази годишнина е кръгла – 50 години са изминали от тогава,” обърна внимание проф. Баева.
Тя продължи: „Нека се запитаме дали има връзка между станалото на 11 септември 1973 г. и на 11 септември 2001 г.? Според мен има. През 70-те години в САЩ все още беше на мода кейнсианството, но вече се търсеше друг, повече отговрящ на същността на капитализма модел. И така се стигна до неолиберализма, който избива днес на либертарианство. Да не забравяме също така, че началото на 70-те донесе военно поражение за САЩ във Виетнам. То беше последвано от голямо американско настъпление в икономически план по целия свят. Това икономическо състезание сложи край и на Студената война, и на съветския модел. В България имахме лошия шанс нашият път към социално-икономически промени да започне в пика на неолиберализма. И виждаме докъде стигнахме… Мисля, че 11 септември 2001 г. бе бумерангът на това, което започна на 11 септември 1973 г. В отговор на всичките онези преврати, подмолни действия на ЦРУ, икономическа агресивност в крайна сметка се роди свят, който ставаше все по-антиамерикански. Да напомня, че събитията от 11 септември 2001 г. са единственият подобен удар на територията на САЩ, в сърцето на САЩ.”
Проф. Баева зададе и въпроса накъде днес върви светът, правейки отново връзка с двете световни събития, разиграли се на една и съща дата с 28 години разлика. Тя посочи: „Никак не е случайно, че днес у нас всички отбелязват все 11 септември 2001 г. А ако споменават чилийския 11 септември, то е в духа, в който отбелязват и нашата 1923 г. Ако погледнем, например, как отбелязват Деветоюнскя преврат у нас от 1923 г., то е много подобно на това, как отбелязват чилийския преврат от 1973-та. Контекстът е: да, било е жестоко, кърваво, незаконно, но необходимо, за да се запази демокрацията, при българския случай, и за да се спре комунизма, при чилийския – комунизъм, като клише, което също внушава заплаха за демокрацията. Значи въпросът, който трябва да си зададем, е що е демокрация? За каква демокрация се борим, щом с нея се оправдават такива неща? Нека да се замислим за това в светлината на двете събития, чиято годишнина отбелязваме днес.”
На срещата в Клуб „Журналист” се изказаха още няколко гости, сред тях и председателят на Българския антифашистки съюз Евгений Белий, който също призова да се вглеждаме внимателно в уроците на Чили, за да можем да разпознаваме и белезите на надигащия се у нас фашизъм, за да среща той подобаващ отпор.
Във финала на срещата обобщих: „Колкото и да се стараят настървените реабилитатори на Пиночет – от Чили до България, той все пак ще си остане в световната история като синоним на сатрап и престъпник срещу човечеството. А Алиенде неизменно ще е неговият антипод – символ на демократичност, честност и висок човешки морал. Това винаги ще е и вододелът между онези, които харесват единия и които харесват другия. Дано народите по света са все още достатъчно будни, за да могат да се ориентират разумно при подобен избор и да не забравят, че наистина историята се прави от тях, народите, както подчертава Алиенде в последните си думи.”
Срещата завърши с излъчен видеозапис от декември 2019 г., когато пред залетия от огромно човешко море площад „Достойнство” в центъра на Сантяго легендарният чилийски музикален състав „Инти Илимани” изпълнява популярната по цял свят чилийска песен от времето на Народното единство и Алиенде „El pueblo unido jamás será vencido” („Народът обединен никога не ще бъде победен”) – и целият площад мощно скандира рефрена…
About The Author
