Навършват се 50 години от кървавия военен преврат в Чили на военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет срещу законното демократично правителство на лявата коалиция Народно единство и президента социалист Салвадор Алиенде.
Датата на преврата е 11 септември 1973 г. Превратаджиите бомбардират президентския дворец „Ла Монеда” в Сантяго, защитаван от Алиенде и тридесетина негови близки сътрудници. Официалната версия е, че президентът се самоубива, когато съпротивата е пречупена и военни нахлуват в двореца. Алиенде нееднократно е повтарял, че никога няма да подаде оставка и да предаде така доверието на народа си, а също така и че никога няма да напусне „Ла Монеда” жив.
Остава верен на думите си. Превръща се в световна легенда и олицетворение на почтен и честен политик, демократ до мозъка на костите си, чийто стремеж винаги е бил да донесе социална справедливост и развитие на народа си с мирни средства, чрез демократичен социализъм и политически плурализъм. Тази мечта, вдъхновявала целия тригодишен мирен „чилийски експеримент”, бе смазана с един от най-зловещите и кървави преврати в историята, оставил хиляди избити, „безследно изчезнали”, садистично изтезавани привърженици на Алиенде и партиите от Народното единство.
В Чили бе установена жестока 17-годишна военна диктатура, наложила забрана за политическа и синдикална дейност и безпощадно разправяща се с всеки инакомислещ. За да се спасят от терора в родината си, след преврата в емиграция заминават около един милион чилийци, които са приютени в десетки страни по света. Част от тях стигат и до България.
В годините между 1974 и 1990 г. подслон у нас и възможност да учат и работят получават общо около 600 чилийци. Те развиват и богата културна дейност в Чилийския клуб в София, който се превръща в средище за общуване и на други, многобройни по онова време латиноамерикански студенти, следващи в България. Клубът става магнит и за български младежи, които се интересуват от далечния „пламтящ” континент.
Повечето от „българските чилийци” се завръщат в родината си след възстановяването на демокрацията там през 1990 г., някои остават сред нас. Част от тези хора, някои специално гостуващи сега в България, ще участват във възпоменателната вечер на 11 септември от 18 часа в Клуб „Журналист” на СБЖ. Ще бъдат разказани спомени и от тях, и от българи, свързани с Чили и чилийската емиграция.
Също така ще бъдат излъчени и уникални кадри с чилийски емигранти, сред тях и починалия у нас вследствие на изтезанията на превърнатия от хунтата в концлагер Национален стадион в Сантяго Алберто Корвалан. Кадрите са заснети от известния български режисьор Юри Жиров през 1975. Те са предоставени от архива а БНТ специално за събитието в СБЖ.
Разговорът тази вечер ще включи и историческите уроци за света от чилийските събития отпреди 50 години, и ролята на Салвадор Алиенде и други ярки личности от онзи период, и българо-чилийските човешки връзки, скрепени от дълбоки лични приятелства и смесени бракове, и много други теми от вчерашния и днешния свят с всичките им отзвуци в съдбите и на Чили, и на България.
Ще прозвучат отново и последните думи на Алиенде, с които той се обръща към народа на Чили от бомбардирания дворец „Ла Монеда” в утрото на 11 септември 1973 г. Това негово импровизирано слово „на живо” става емблематично. Повтаряно е многократно през годините, дори е превърнато в песен, изпълнявана от чилийския състав Апаркоа”, гостувал и в България през 1975 г.
„Барикада” също е публикувала в предишни години тези предсмъртни думи на Алиенде. Но те трябва непрекъснато да бъдат припомняни, защото само паметта за онази трагедия може да помогне за предпазване от повтарянето ѝ – било в Чили, било другаде по света.
Два дни преди да се навършат 50 години от преврата – на 9 септември, Колегиумът на журналистите на Чили организира специална церемония са почит към журналистите на радиостанция „Магаянес”, заложили живота си, за да излъчат последното слово на Алиенде. В наша публикация преди пет години ние също припомнихме героизма на екипа на „Мгаянес” и разказахме за конкретния журналист – Гийермо Равест, вече, уви, покойник, който на 11 септември 1973 г. приема президентското обаждане от „Ла Монеда” и включва в пряк ефир Алиенде.
Нека припомним пак обстоятелствата. Превратът е започнал още в 6 часа сутринта първо с бунт на военноморските сили в главното пристанище на Чили – Валпараисо. Алиенде и екипът му още при първите съобщения потеглят към „Ла Монеда”. Отначало смятат, че това е само изолиран метеж, че останалата част на въоръжените сили е вярна на правителството, че ще бъде наложен контрол над бунтовниците. Алиенде още пази доверие в генерал Пиночет, назначен за главнокомандващ армията броени дни по-рано, след принудителната оставка на предшественика му – конституционалиста генерал Карлос Пратс, който се оттегля след особено ожесточена атака на дясната опозиция срещу него на 23 август 1973 г.
Но с напредването на часовете на 11 септември става ясно, че и Пиночет е от превратаджиите, че всички родове войски плюс карабинерите са се вдигнали срещу законното правителство.
В онези драматични часове Алиенде прави четири радиообръщения към народа от обсадения президентски дворец „Ла Монеда”. Всичките те са излъчени от радиостанцията „Корпорасион” на партията, към която принадлежи президентът – Социалистическата. „Корпорасион” оглавява по онова време мрежа от радиостанции, лоялни към правителството. Тя е наречена „Гласът на родината”. Всички членуващи в тази мрежа, сред които е и „Магаянес”, също препредават президентските обръщения. „Магаянес” е радиостанцията на влизащата в Народното единство и в правителството Комунистическа партия.
С напредването на преврата извършителите му задвижват и „Операция тишина” – бомбардират предавателите и щурмуват редакциите на левите радиостанции от мрежата „Гласът на родината”, за да ги принудят да замлъкнат. Целта е в ефира да звучат само военните комюникета, които се четат по радио „Агрикултура” – на влиятелното латифундистко Национално сдружение на земеделците. Всякакви други излъчвания са забранени.
Забавят се обаче с бомбардирането на предавателя на „Магаянес”, разположен в квартал Ренка на Сантяго. Известно време той остава единственият все още функциониращ. И в 9.20 ч. на 11 септември Алиенде звъни по телефона от „Ла Монеда” именно в редакцията на „Магаянес”. Там са всички журналисти, звукооператори и технически служители от сутрешната смяна, а са останали и дежурните от нощта. Слушалката вдига Гийермо Равест и веднага разпознава гласа на президента.
В онзи момент Алиенде вече е наясно с мащабите на преврата и на предателството в армията. Отхвърлил е предложението на хунтата да се предаде и да замине в чужбина с предоставен му самолет. Над „Ла Монеда”, където са останали само държавният глава и най-близките му съратници, решени да се отбраняват до последно, всеки момент ще започне бомбардировка. Самолетите на бойната авиация вече кръжат над двореца.
Президентът бърза да отправи последното си обръщение към чилийския народ. Затова се обажда в единствената все още предаваща радиостанция – „Магаянес”. И ето какво казва в нейния ефир сред пукота от лошата техника и телефонните смущения, свистенето на прелитащите над „Ла Монеда” бойни самолети и откъслечните фрази на екипа от „Магаянес”:
„Съотечественици!
Сигурно това ще е последната възможност, когато ще мога да се обърна към вас. Въздушните сили вече бомбардираха предавателите на радио „Порталес” и радио „Корпорасион”.
В думите ми няма горчивина, но има разочарование и нека те бъдат морално наказание, за онези, които предадоха дадената клетва… войници на Чили, титулярни командващи войските, адмирал Мерино, който сам се произведе за такъв, плюс господин Мендоса, раболепния генерал…, който едва вчера демонстрираше своята вярност и лоялност към правителството – той също се самопровъзгласи за генерален директор на карабинерите.
Пред лицето на тези факти ми остава само да кажа на работниците: аз няма да се оттегля! На този кръстопът на историята аз ще платя с живота си своята преданост към народа. Убеден съм, че семенцето, посято от нас в достойното съзнание на хиляди и хиляди чилийци, няма да може да бъде напълно заличено.
Сега други разполагат със сила, могат да ни подчинят, но не могат да спрат социалните процеси нито с престъпления, нито със сила. Историята е наша и я правят народите.
Работници на моята родина, искам да ви благодаря за вашата лоялност, която винаги показвахте, за доверието, вложено от вас в един човек, който бе само изразител на големите копнежи по справедливост, който даде дума, че ще зачита конституцията и закона – и го изпълни.
В този решаващ момент – последния, в който мога да се обърна към вас, ви моля да усвоите този урок. Чуждият капитал, империализмът, обединен с реакцията – именно те създадоха атмосферата, в която въоръжените сили да скъсат със своята традиция. Традиция, на каквато ги учеше генерал Шнайдер (убит през октомври 1970 г. с цел дестабилизация на страната и недопускане на утвърждаването в парламента на избора на Алиенде – б.а.) и която бе потвърдена от майор Арая (адютант на Алиенде, убит при опита за преврат на 29 юни 1973 г. – б.а.) – жертви на същия социален сектор, който днес е скрит по домовете си, очаквайки една чужда ръка да им върне властта, за да продължат да се занимават със своите имения и привилегии.
Обръщам се най-вече към скромната жена от нашата земя, към жената от село, която вярваше в нас. Към работничката, която работеше още повече, към майката, която видя нашата грижа за децата.
Обръщам се към професионалистите в родината, към професионалистите патриоти, които дни наред работеха, за да противостоят на размириците, нагнетявани от професионалните колегии, класовите колегии, устремени да бранят привилегиите, давани от едно капиталистическо общество на малцина. Обръщам се към младежта, към онези, които пееха, заразяваха със своята радост и борбен дух. Обръщам се към мъжа от Чили, към работника, селянина, интелектуалеца, към онези, които ще бъдат преследвани… защото в нашата страна фашизмът вече е дошъл, той е тук с терористичните атентати, с взривяването на мостове, с прекъсването на жп линии, с разрушаването на петролопроводи и газопроводи… Те бяха поръчани. Историята ще ги съди.
Сигурно ще накарат да замълчи и радио „Магаянес” и спокойният метал в гласа ми няма да стигне до вас. Няма значение, вие ще продължите да го чувате. Винаги ще бъда с вас. Най-малкото споменът за мен ще е като за достоен човек, който не изневери на верността на работниците.
Народът трябва да се защитава, но не и да се жертва. Народът не бива да се оставя да го разстрелват, нито да го унижават.
Трудещи се на родината, аз вярвам в Чили и неговата съдба. Други хора ще надживеят това мрачно и горчиво време, когато във властта се вкопчва предателството. Бъдете сигурни, че по-скоро рано, отколкото късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество.
Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това са последните ми думи. И аз съм убеден – гибелта ми няма да е напразна. Сигурен съм, че тя ще бъде поне морален урок и наказание за вероломството, страхливостта и предателството“.
…Когато през 2019 г. в Чили избухнаха масови протести срещу драстичната социална несправедливост, умножавана от непокътнатия след диктатурата на Пиночет неолиберален модел на „чикагските момчета” – най-показателната „заслуга” на диктатурата, плъзнала и из останалия свят – тогава изпълнените от човешко множество улици и площади на Сантяго с ентусиазъм повтаряха, че се сбъдва пророчеството на Алиедне: „…отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество”.
Последвалите законодателни реформи, дори и победата в президентските избори през 2021 г. на младия и обявяващ се за идеен наследник на Алиенде ляв кандидат Габриел Борич, обаче парадоксално донесоха по-скоро обратен ефект от политическото махало. През последните година и половина-две рязко нарасна и влиянието на крайната десница в Чили, на откровените пиночетисти, жадуващи за реванш. До такава степен, че предложението на Борич в навечерието на 50-годишнината от преврата всички парламентарни политически партии да излязат с общ апел за гарантиране на демокрацията, удари на камък – бе бойкотирано от десните. В крайна сметка Борич все пак издейства подобно обръщение, но то бе подписано само от четиримата негови предшественици на президентския пост – бившите държавни глави Едуардо Фрей-младши, Рикардо Лагос, Мишел Бачелет и Себастиан Пиниера, както и от самия Борич, разбира се.
Очевидно фашизмът, за който говори и Алиенде в последното си слово, никъде не си е отишъл. Той винаги е готов да използва някой момент на слабост на демокрацията, за да надигне отново глава. И това е още един чилийски урок, който е добре да се има предвид навсякъде по света.
Иначе, колкото и да се стараят настървените реабилитатори на Пиночет – от Чили до България, той все пак ще си остане в световната история като синоним на сатрап и престъпник срещу човечеството. А Алиенде неизменно ще е неговият антипод – символ на демократичност, честност и висок човешки морал.
Това винаги ще е и вододелът между онези, които харесват единия и които харесват другия.
Дано народите по света са все още достатъчно будни, за да могат да се ориентират разумно при подобен избор и да не забравят, че наистина историята се прави от тях, народите, както подчерта Алиенде в последните си думи.
About The Author
