Една от най-големите и влиятелни латиноамерикански държави – Аржентина, на 13 август гласува във важни първични избори, наричани PASO. Думата „paso” на испански означава стъпка, а абревитурата, която явно нарочно е подбрана да звучи така, всъщност се разшифрова като „първични, отворени, едновременни, задължителни” избори.
Системата PASO е въведена през 2009 г. Целта ѝ е чрез такова предварително гласуване, което е задължително за всички избиратели, да се определят кандидат-президентите на политическите сили с повече от един вътрешен претендент за предстоящите наесен избори за държавен глава. Но има и още нещо много важно. Чрез PASO всъщност се прави и проба „на живо” коя партия или коалиция ще излезе победителка на същинския вот за нов президент, който тази година ще е на 22 октомври. Тъй като гласуването в PASO е задължително за всички избиратели, а не само за привържениците на една или друга формация, така де факто се премерва кой ще събере най-много гласове.
Спецификата на сегашните PASO е в това, че те се реализират в крайно наелектризирана обществена атмосфера. Към многобройните проблеми на настоящото перонистко управление, свързани най-вече с неспирната икономическа криза, се прибавят и изблици на насилие, растящата престъпност и несигурност за населението.
Буквално в последните дни две извършени почти паралелно убийства с много широк резонанс разтърсиха цяла Аржентина и допълнително отровиха предизборната атмосфера. На фона на и без това стеснените и вгорчени възможности за избор, тези убийства породиха масово отвращение от цинизма на политическите върхушки, независимо от цветовете им, и от тяхната обща неангажираност със същинските проблеми и тревоги на народа.
И двете убийства станаха в Буенос Айрес, чието дясно местно правителство е оглавявано от един от десните кандидати за президент – Орасио Родригес Ларета. Естествено, че най-силната струя на възмущението е насочена срещу неговото столично управление и неспособността му да гарантира сигурност и зачитане на правата на гражданите. Но не по-малко гняв се излива и върху централното правителство, което е на президента перонист Алберто Фернандес – то също е обект на остри критики. И в крайна сметка ситуацията дава все по-силен отзвук на гласовете на по-радикалната левица, която апелира в знак на протест да се гласува „нулево”, тоест против всички кандидати, защото никой от наличните с шанс да се наложи не е способен на реална алтернатива.
Първото от двете станали болезнен катализатор престъпления бе извършено рано сутринта на 9 август, когато двама младежи маргинали убиват 11-годишната Морена Домингес, докато тя отива на училище. Убиват я, само за да ѝ вземат мобилиния телефон.
Трагедията предизвиква дълбок потрес у аржентинците, защото съдбата на момиченцето, което е от скромно трудово семейство, олицетворява ужаса, способен да сполети буквално всекиго в страната. Във всеки дом, във всяко семейство отеква болката от мисълта, че утре същото може да се случи с тяхното дете. Кипват протести, разбира се.
Те едва започват да набират размах, когато гръмва второ знаково убийство, извършено още на следващия ден – на 10 август. Тогава край Обелиска – най-внушителният монумент в чест на аржентинската независимост на централния булевард в Буенос Айрес „9 юли”, се събира немногобройна и мирна демонстрация с призив да се бойкотират изборите PASO чрез „нулево” гласуване в знак на протест срещу незачитането на народните права и срещу липсата на реална възможност за избор. Проявата е свикана от ляворадикалните организации „Гласуваме за борба” и „Народно въстание”. Никой от участниците не застрашава обществения ред. Те носят само плакати. Няма тояги, няма мятане на камъни, няма трошене на витрини.
Въпреки това на мястото е струпана подсилена полицейска част, която в един момент тръгва да щурмува демонстрантите. Няколкото души от тях, които се опитват да възразят, са повалени на земята и обездвижени с американската полицейска хватка, при която униформеният затиска шията на гражданина с коляно – и прекъсва възможността му да диша. Цял свят запомни тази хватка от нашумялото убийство чрез нея на чернокожия Джордж Флойд през май 2020 г. в Минеаполис, САЩ. Сега, на 10 август т. г. в Буенос Айрес тя причинява смъртта на 47-годишния известен аржентински политически активист Факундо Моларес.
Името му нашумява през октомври-ноември 2019 г., когато той е арестуван в Боливия по време на преврата там срещу тогавашния президент Ево Моралес. Факундо Моларес отразява събитията като фотограф за леви медии. Но превратаджийското управление на обявилата се за временна президентка Жанин Аниес го провъзглсява за терорист и го хвърля в затвора в много тежки условия. Обвиняват го, че е боец на колумбийската партизанска групировка ФАРК. Самият Моларес никога не е крил, че през 2003 г., докато обикаля из Латинска Америка по примера на любимия си герой Ернесто Че Гевара, попада в Колумбия и решава наистина да се присъедини към ФАРК. Но когато през 2016 г. е сключено мирното споразумение между колумбийското правителство и ФАРК, той прекратява дейността си там.
Затворът в Боливия, където остава 13 месеца, е голямо изпитание и за здравето на Моларес, който страда от бъбречна недостатъчност и в един момент е на ръба на смъртта. Спасява го намесата на семейството му от Аржентина, което успява да издейства медицинска помощ за него. Също така зад боливийски решетки изкарва два пъти и Ковид-19.
През 2020-та най-после боливийските власти (все още по времето на Жанин Аниес) склоняват да го предадат на Аржентина, но само с условието там да продължат да го държат затворен. И през 2021 г той наистина попада вече в аржентински затвор, докато се вземе решение по старо колумбийско искане за екстрадирането му. В крайна сметка и това отпада и той излиза на свобода.
Цялата тази одисея превръща Фкундо Моларес в много известна личност в средите на аржентинската левица. Убийството му от полицията край Обелиска на 10 август възпламенява редиците ѝ. Случилото се е възприето като откровена, демонстративна, сплашваща обществото разправа с него.
На 11 август на същото място се събира вече многохилядна протестна демонстрация срещу полицейските репресии и държавното насилие. Заедно с гнева от убийството и на 11-годишното момиченце, общественият гняв набъбва като вулкан.
Ето такава е обстановката, в която днес аржентинците са призовани край урните за PASO.
А ето и подробностите около електоралната картина, която е много противоречива.
Като начало, нека припомним някои детайли от предишните избори през 2019 г. Тогава перонистите, които бяха в опозиция през предходния 4-годишен период на управлението на безогледния неолиберал Маурисио Макри, успяха да обединят вечно враждуващите си крила и да се върнат на власт с убедителна победа. Тя се очерта още на тогавашните августовски PASO, откроили като фаворит кандидата на перонистката коалиция „Общ фронт” Алберто Фернандес. Като негова вице се състезаваше и също победи Кристина Фернандес, управлявала допреди 2015-та два мандата като президентка. Именно нейна бе заслугата да помири и събере в единен устрем различните перонистки фракции в името на отърваването на страната от овесилия ѝ убийствен дълг към МВФ Макри. Съсипващата политика на „макризма”, от която тогава бяха пропищели прогресиращо обедняващите аржентинци, съответно бе подготвила и почвата за перонисткия триумф.
Сега обаче обстановката е точно обратната. Управлението на Алберто Фернандес отива към урните за новия вот с крайно ниско одобрение на гражданите – едва около 20%. Настоящото перонистко правителство не оправда възлаганите му надежди за нов икономически просперитет, който да повтори магията от първия мандат (2003-2007 г.) на президента перонист Нестор Кирхнер – съпругът на Кристина Фернандес, починал през 2010 г. Вместо да се върнат онези успешни времена, под властта на Фернандес Аржентина понесе заедно с целия свят ударите на пандемията от Ковид-19 и последвалата всеобща икономическа криза. И не е само това. Най-разочароващото за аржентинците бе решението на Алберто Фернандес да предоговори с МВФ условията за изплащане на задушаващия външен дълг, натрупан от Макри. А те, макар и облекчени, са толкова тежки, че поне още 40 години следващите аржентински поколения ще има да страдат от този борч.
Аржентинците се надяваха на друго – Фернандес да тропне по масата и да прекъсне отношенията с Фонда, както направи навремето Кирхнер. Само че Кирхнер все пак преди това беше изчистил в съкратени срокове дължимото към МВФ. Той разполагаше тогава с алтернативни кредитори. А Фернандес няма откъде да намери такива, макар че много се постара да разшири отношенията с Китай и Русия. Но късметът и тук не бе на негова страна. Тъкмо отиде на посещение в Москва и договори изгодно икономическо сътрудничество – и президентът Владимир Путин прати руски войски в Украйна. Светът отново се разцепи на блокове, развихриха се антируски санкции, международната търговия се обърка, застудя между САЩ и Китай. Естествено, че и аржентинската икономика, както доста други по света, се разкиха. Трябва да се признае на Фернандес, че той не седя със скръстени ръце, а междувременно се разбра с Пекин (силно ангажиран със сериозните аржентински природни ресурси, включително модерния литий) за разплащания в юани. И издигна кандидатурата на Аржентина за присъединяване към БРИКС. Такива амбициозни стратегии обаче не дават бърз и пряк ефект върху живота на хората, а именно качеството на този живот предопределя и решенията от урните.
Накратко, прогнозите за представянето на перонистите в сегашните PASO, а и на официалния президентски вот на 22 октомври не са оптимистични.
Не е никак атрактивен за избирателите и водещият кандидат на перонисткото обединение за сегашното гласуване „Заедно за родината” Серхио Маса. Той е доскорошен министър на икономиката и бивш шеф на кабинета на Кристина Фернандес, докато тя беше президентка (шеф на кабинета точно преди него е бил и Алберто Фернандес). Същевременно в биографията си Маса е показал и политическа всеядност.
Започва като съвсем млад в редиците на либерал-консервативната партия Центристки демократичен съюз. Оттам после прелива към перонизма в периода на неолибералния му уклон с президента Карлос Саул Менем (1989-1999 г.). По-късно се показва и като откровен ренегат – напуска перонистките редици, за да основе собствена формация, фриртувайки и с десницата. Още по-късно пак се върти в големи, доминирани от перонизма коалиции, депутатства, даже оглавява долната камара на парламента, а миналата година приема и министерския пост начело на икономиката в правителството на Алберто Фернандес. Но определено е слабо симпатичен на широките избирателни маси именно със своята политическа амбиваленстност и най-вече с турболентното състояние на ресора си – икономическия.
Перонистите имат, впрочем, и втори кандидат. Съперник на Маса в номинирането на представител на „Заедно за родината” за октомврийския вот е синдикалистът с по-„народностен” ореол Хуан Грабоис, чиято програма е концентрирана в думите „земя, покрив и работа”.
Мнозина наблюдатели го смятат за аутсайдер, защото очевидно перонистката върхушка се е спряла на Маса, който беше излъчен в резултат от инфарктен компромис на партийна сбирка през юни т. г. Тогава предварително обсъжданите имена бяха съвсем други, но Маса бе изтеглен като печеливша карта, за да се усмирят центробежните страсти. Подобни дейци обаче по презумпция не са в състояние да очароват масовия избирател, чийто вкус е решаващ при президентски избори.
На този фон вариантите са два. Единият е по-артистичният поне външно, но в действителност също хармонизираният с перонисткото статукво Хуан Грабоис внезапно да изскочи напред в днешните PASO и да стане кандидатът на „Заедно за родината”, който ще се състезава в гласуването през октомври. Другият е да се реализира предвиденият сценарий с излъчването на Маса. И в двата случая обаче не са толкова важни личностите, колкото етикетът на перонизма.
Сегашното му четиригодишно управление под президентстването на Фернандес е белязано не само от проблеми в икономиката и финансите, но и от доста скандали, включително за злоупотреби от всякакъв род. Същественият елемент, който въпреки всичко това все още държи жив шансът на перонизма за нов управленски мандат, е, че алтернативната възможност – да се върне на власт десният и хищен „макризъм”, е още по-отблъскваща за аржентинците. Те са съвсем наясно, че дори да са ядосани на Алберто Фернандес за отстъпките пред МВФ за външния дълг, виновникът за този задушаващ цялата нация дълг е не друг, а Маурисио Макри с компанията си „макристи”.
Двамата кандидати на „макризма” (коалицията им се казва „Заедно за промяната”), които се състезават сега в PASO, са личности, вече натрупали много негативи пред широката публика. Това са Патрисия Булрих, която беше министър на сигурността по времето на Макри (и в това си качество спечели масова антипатия с решенията си в няколко кризисни случая с широк обществен отзвук), и Орасио Родригес Ларета, оглавяващ местното дясно то правителство на град Буенос Айрес от 2015 г. насам и упражняващ сурова антисоциална политика.
Интересното е, че и двамата са като огледални политически близнаци с перонисткия фаворит Серхио Маса. Ако той някога е правил първите си политически стъпки с десницата, те пък и двамата – и Булрих, и Ларета – в невинните си години са били млади перонисти. Затова пък сега са от най-ястребското крило на десницата. Много е трудно да се съзре харизма у когото и да е от двамата и да се допусне, че са способни да омаят широки избирателни маси в Аржентина.
Пред тази непривлекателна картина в лагера на перонизма и традиционната десница, доста наблюдатели допускат изблик на феномена „третият печели”. Само дето въпросният трети всъщност е една крайно непредсказуема и по-скоро опасна фигура – това е крайнодесният либертаранец, нашумял с медийните си провокации, Хавиер Милеи.
Наричат го „аржентинският Тръмп” или „аржентинският Болсонаро”. Тези определения са повече от красноречиви за неговия натюрел и едва ли е нужно да се добавя още нещо към тях. Ако отчаянието на аржентинците действително вдигне политическите дивиденти на Милеи, това ще е тревожещ знак, че дори тази южноамериканска нация с традиционно висока политическа култура започва да се предава на глобалното изпростяване.
Същевременно не бива да се пропуска и левият полюс в предизборната палитра. Там още от 2011 г. упорито стои коалицията Фронт на левицата и трудещите се „Единство”. Тя също е издигнала двама свои претенденти за президентския пост – адвокатката и активистката от еврейско-немски произход Мириам Брегман и троцкистът Габрел Солано, оглавяващ Работническата партия. Но тях никой сондаж не ги сочи за кандидати с реални шансове за президентския пост. Дават им само възможни перспективи за депутатски места.
Дали онова, за което днес плаче Аржентина, изобщо може да намери отговор в урните, може би ще започне да просветва в резултатите на PASO след броени часове.
