На 29 юни на 100-годишна възраст почина сценаристът, писателят, публицистът, общественикът и антифашистът Анжел Вагенщайн.
Тъжната вест бе съобщена от внучката му, ръководителката на издателство „Колибри” и на кинофестивала „СинеЛибри” Жаклин Вагенщайн, която написа на своя профил във Фейсбук: „Най-голямото, топло и състрадателно сърце спря да бие. Погребението ще се извърши в най-тесен семеен кръг. Поклонението ще се състои в Софийската синагога на трийсетия ден от смъртта, както повелява еврейската традиция”.
Развълнувани коментари в памет на Анжел Вагенщайн, или Джеки, както самият той обичаше да го наричат (от името на малкия Джеки Куган, партнирал на Чарли Чаплин във филма „Хлапето”), написаха в социалните мрежи многобройни представители на творческите среди, политици, общественици, журналисти.
Българският антифашистки съюз също изрази почитта си със следната публикация: „Управителният съвет на Българския антифашистки съюз с прискърбие съобщава, че на 29.06.2023 г. ни напусна най-възрастния антифашист в България Анжел Раймонд Вагенщайн (17.10.1922-29.06.2023) – политзатворник, партизанин, участник във Втората световна война, изтъкнат общественик, писател, публицист, човек с активна гражданска позиция, непримирим борец за правда и свобода! „С фашизма се воюва, а за свободата се мре!” Това е заветът, оставен от Анжел Вагенщайн, който всички български антифашисти ще носим в сърцето си… Дълбок поклон и признателност!”
Вечният ремсист Джеки Вагенщайн ни остави толкова много за преживяване и осмисляне – и в киното, и в литературата, и в предизвикателството да си достоен човек и гражданин, че за всекиго има неизбродни дълбини, из които да продължава да го открива и преоткрива…
Моите лични топли спомени с Джеки се въртят сега най-вече около последните ми няколко гостувания в дома му. В края на 2021 г. нашето Сдружение на испаноговорещите журналисти в България му присъди отличието „Обединител на култури“ и заедно с колежката Мария Пачкова отидохме да му го връчим в началото на 2022-ра. По-късно, през октомври и ноември 2022-ра, пак му гостувах още два пъти, скоро след отпразнуването на 100-годишнината му. Предпочиташе да разказва за ремсистката си младост и за загиналите си другари, за филмите по негови сценарии. Не му се говореше за съвременна политика. Само отвреме-навреме я бодваше с някое и друго лаконично подмятане, пропито от типичната му ирония.
Днес вече вечността го прегръща и го отвежда при любимата му съпруга Зора и приятелите, които го изпревариха. Дано останем зрящи за лъчите на светлите им души…
Бих искала да споделя сега с читателите част от разказите на Джеки, които той ми позволи да запиша при срещите ни през есента на 2022 г. Не бяха предназначени за публикуване. Но мисля, че днес си заслужава все пак да се прочетат с дълбок размисъл и с още по-дълбока почит към голямата личност, току-що тръгнала си от нас…
Предлагам текста така, както го изпратих и на самия Джеки, след като го свалих от записа и го оформих като разказ, без никаква редакторска намеса. Публикувам го с изричното съгласие на внучката му Жаклин.
Есента на 2022-ра. Малкият Голям Човек Анжел (Джеки) Вагенщайн, потънал в кресло в хола си и в бистротата на едновековната си дълбочина, е доволен, че съм дошла да си побъбрим. Лежерно приема да го записвам, но с ремсистка безкомпромисност отказва това да е интервю. Отбил е всички юбилейни медийни атаки. И никакви изключения няма да прави.
Приемам, естествено. Но се разбираме да дешифрирам записа с разказите му. Да си го има. Да го имаме. Да знаем. Да помним…
Записано на 26.10.2022
…Маркус Волф не беше някой регионален разузнавач на дребно. В САЩ това добре го знаеха. След рухването на Стената от ЦРУ му предложиха много висок пост с много добра заплата – да обучава кадрите им. Щяха да го изведат от Германия без никой да разбере. Обещаха му сигурност. Явно не знаеха с кого си имат работа – с един много твърд болшевик. Отказа.
В Германия го дадоха под съд. Аз през цялото време на процеса, който се водеше някъде в провинцията, живях при него, в дома му. На улицата непрекъснато пикетираха младежи и скандираха: „Свобода за Маркус Волф!”
Съдията искаше да го вкара в затвора. И точно, когато смяташе, че вече ще стане неговата, извикаха като свидетел министъра на външните работи Ханс-Дитрих Геншер, който е бил на същата позиция в Западна Германия, като Маркус Волф в Източна – оглавявал е разузнаването.
Идва Геншер в съда и казва: „Германия беше разделена страна. Това, което беше добро за Източна Германия, не винаги беше добро за Западна. И обратното. С вас, господин съдия, първо трябва да се разберем – ние една държава ли сме, една нация ли сме? Ако накажете Маркус Волф, трябва да накажете и мен. По едно и също време правехме едно и също нещо. Аз оглавявах разузнаването в западната част, което се занимаваше с Изтока. А Маркус Волф се занимаваше със Запада. Във вашите ръце, г-н съдия, е да потвърдите обединението на тия две половини от страната.”
Естествено, съдията удари с чукчето: невинен!
Маркус беше по-големият от братята Волф. По-малкият – режисьорът Конрад, почина много по-рано. Ние с Конрад Волф следвахме паралелно във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК) в Москва – той на режисьорския факултет, а аз кинодраматургия.
Има един филм – „Аз бях на 19”. Това е филм за Конрад. Той наистина е 19-годишен, когато през 1945 г. идва в Берлин в последните дни преди да се предадат нацистите – като низш чин в Червената армия, който обаче работи в Специалния отдел с немски език. Правят го кмет на Нойе Брандербург – окръжния център, към който спада и Берлин. На 19 години! Сблъсква се с юридически и морални проблеми, много е притеснен. Трябва да разпитва прикрити и явни нацисти, също и наклеветени хора, а доста от тях са родители на негови приятелчета от детството.
Станахме приятели с Кони по време на следването във ВГИК. И двамата бяхме чужденци. Статутът ни беше особен, защото, още когато навремето Ленин подписва създаването на тази киноакадемия, там е отбелязано, че тя е само за съветски граждани. Аз съм първият чужденец, завършил ВГИК, и затова дипломата ми е с номер 0001.
От дете съм луд за кино. Другото ми име е Джеки – заради филма „Хлапето” на Чарли Чаплин и малкия Джеки Куган, който играе там.
…Бях много пламенен ремсист. Ръководител на бойна група. Известно е, че моята бойна група опожари склада с кожуси в късната есен на 1941 г., когато германските войски вече бяха край Москва. Лозунгът на главното командване на СССР по онова време е: „Держи немцев на холоде!” („Дръж немците на студено!”). Аз от София си измислих как да ги държа на студено. Лично опожарих един склад с кожуси. Подпалвач!
Но не ме заловиха. И досега според архивите не полицията не е известно кой е извършил палежа.
Арестуваха ме по съвсем друг повод. Имаше престрелка в квартал „Иван Вазов”. Убиха моя другар Моис Калев с нелегално име Мишка, 21-годишен. Беше убит и един военен.
Аз бях член на щаба на Горноджумайския партизански отряд, който след това стана част от Рило-Пиринската партизанска бригада. Бях изпратен от шефа на щаба – да се срещна на стълбището на Съдебната палата с човек, който ще държи определен вестник, който ме познава, който ще ме поздрави и ще каже парола. С него щях да обсъждам проблема, заради ме изпращаха.
В Струмското дефиле по посока към гръцката граница имаше една мина под нацистки контрол – за лигнитни въгилща. Там работеха 40 съветски военнопленници – голи, боси, в отчайващо положение.
Можехме лесно да ги освободим, почти нямаше охрана. Но нямахме пари, а те се нуждаеха най-малкото от 40 чифта обувки. Тогавашните обувки не могат да се приравняват към сегашните. Бяха много скъпи, защото нямаше гьон, нямаше кожа. Тези материали се изпращаха на германците. Трябваше да се купят на черно обувки с подметки от автомобилна гума. Та като освободим военнопленниците, да има какво да обуят.
Затова беше уредена онази среща пред Съдебната палата с член на НОВА – Народноосвободителната въстаническа армия. Трябваше да му съобщя пазения в дълбока тайна план за освобождаване на съветските военнопленници. Щяхме да се видим с него на една дата 12-ти. Не помня месеца, но датата се беше забила в съзнанието ми – след като ме арестуваха, само си повтарях, че трябва да издържа на побоищата поне до 12- ти. Като мине 12-ти, онзи човек вече няма да е там и не могат да го хванат. Тогава мислехме за каузата, а не за себе си.
Малко преди 12-ти бяхме разконспирирани. Имаше предателство. Аз бях с моето другарче Моис – и го убиха… Имаме снимка заедно. Беше ни забранено да се снимаме. Но няма нищо по-вкусно от това, да нарушаваш забраните.
Бях пребиван така, както не си и сънувала. Гол, вързан за краката, с главата надолу. Биеха с едни триъгълни парчета от автомобилна гума. Много боли от тях.
Бях в Дирекцията на полицията, в ръцете на Гешев. Лично той не се занимаваше с мен. Аз бях дребен случай. Но 3-4 пъти бях свалян и при него, на партера. Нас ни държаха на 4-ия етаж.
На 6 януари внезапно се отключи килията и беше разпоредено на всички да се облечем, да си обуем обувките, да си вземем от дежурния вещите – часовници, пари и т. н. И от Дирекция на полицията излязохме пеша към 20-ина арестувани. Заведоха ни в Централния затвор. Там минахме през разни затворнически процедури. Първо в подземието – събличат те гол, дрехите ги слагат в съоръжение с много висока температура, за обезвъшаване. После ме оставиха в килия с голи нарове. Веднага заспах. Събудих се от божествено пеене. Не знаех дали съм на тоя свят или в рая. Огледах се. Вратата на килията беше полуотворена. В Дирекцията на полицията, където бях преди това, такова нещо беше невъзможно. Там всичко беше изключително строго. Станах. Бос. Отворих вратата. Видях известното многоетажно кръгло стълбище на Централния затвор. Някъде от низините му се носеше това божествено пеене. Коледна песен. Пристъпих бос до перилата и там долу видях хора от криминални затворници, който пееше. Разбрах, че е Коледа. 7 януари по тогавашния стил.
След няколко дни се разразиха най-големите англо-американски бомбардировки над София. В женския затвор паднаха две бомби. В мъжкия затвор една бомба срина стена, която преграждаше политическите. Тогава някои от тях успяха да избягат, отидоха в отряда „Чавдар”.
Жена ми Зора беше евакуирана от женския затвор в София, който беше опразнен, в Сливенския. Тогава още не ми беше жена, а гадже. Беше в моята ремсова група. Работеше към читалище „Аура”. Там стана провал с едни позиви, които хората от читалището разпространяваха. На тях пишеше: „Германци, вън от България!”. Заради това Зора получи 15 години затвор.
Целият софийски затвор вече не вършеше работа. Със съборени стени, разбити врати. Отведоха ни на гарата. Качиха ни в конски вагони и ни закараха и нас в Сливен. Там отново се видях с бъдещата си жена. Тя ми махна от прозорчето на най-горния етаж на Сливенския затвор.
По средата на годината пак ме караха до София. Оковаха ме във вериги и – в Съдебната палата, за процеса срещу мен. Осъдиха ме на смърт заради онази престрелка в квартал „Иван Вазов”.
Малцина знаят, че когато военно-полеви съд те осъди на смърт, това не значи, че смъртната присъда може веднага да бъде изпълнена. Тя отива първо при министъра на войната. Докато не попадне при прокурора на затвора, ти си спиш като нормален затворник. Но стигне ли до затворническия прокурор, той е задължен да те обеси.
Аз лежах в Сливенския затвор до 8 септември 1944 г., макар че някъде на 6 или 7 септември Народното събрание гласува пълна амнистия. Разбрахме от една жена в черно, която започна да вика пред затвора: „Амнистия, другари, амнистия!”
Но директорът на затвора отказа да пусне осъдените на смърт. Присъдите още бяха в София. И той се формализира – без присъди не може да освободи никого. Тогава всички затворници – и политически, и криминални, както и близките им, които ги чакаха отвън, отказаха да мръднат от мястото си в знак на солидарност с оставяните в килиите. А площадът пред затвора бе претъпкан със сливналии. И някъде късно през нощта изведнъж на бърза ръка ни свалиха в мазето при ковачите – да ни разковат веригите.
Отвън ме чакаше един непознат за мен евреин. Майка ми си заминала за Пловдив и помолила него да ме поеме. Той взе мен и жена ми, заведе ни в дома си. А там в хола свири грамофон и танцуват двойки. Бяхме стъписани. Значи нещо коренно се е променило, щом евреите, които в 9 часа вечерта трябваше да са по домовете си, в 1 часа след полунощ танцуват…
През нощта се качихме в претъпкания влак за София. По средата – около Стара Загора, влакът бе спрян от разбунтувала се войскова част. Тогава присъствах на първия политически митинг. Имаше нещо трагикомично. Защото разбунтувалата се част обезоръжава полковника и облича с твърде големите му дрехи едно войниче, назначават го за началник на частта. Викове „Ура!”, подхвърляне.
При мен идва един от войниците: „Ти ли си Анжел?”. „Аз”. „Ето този пистолет е за теб”. „Откъде?”. „Това си е моя работа”. Оказва се, че някой от влака е имал връзка с разбунтувалата се част ѝ съобщава: там има един Анжел, осъден на смърт, той може да ви стане началник.
Пристигаме в Пловдив. Навсякъде развени червени знамена. Грамаден митинг на гаровия площад, човек до човек. Изуми ме черна кола, която си пробиваше път в тълпата. Гледам – долепил лице до стъклото, вътре е Гешев. От там започва неяснотата около по-нататъшната му съдба. Той просто изчезва. Има много версии, но дирите му се губят.
С това свършвам този разказ. Честит Девети септември!
Записано на 03.11.2022
…Винаги ме възмущава, че когато се говори за спасението на българските евреи, се мълчи за унижението, на което бяхме подложени. Мълчи се за изселванията, за забраните. В Горна Джумая евреите нямаха право да ходят до центъра на града. На мен ми беше издадена специална бележка от полицейското управление, че се разрешава на лицето от еврейски произход Анжел Вагенщайн да се храни в ресторант „Здравец” – защото работех в жп-секцията, тогава се правеше широколинейната връзка Крупник-Демир Хисар.
Толкова ли сме безчовечни… Никой не говори за това. За унижението. Говорят за спасението.
Филмът „Звезди”, който направихме с Конрад Волф, е първият на планетата за Холокоста. Със ставане на крака и аплодисменти го приема художественият съвет на ДЕФА (киностудията на ГДР – б. р.). В България го забраниха. И до сега тази забрана е част от срамното прикриване на престъпленията на фашизма. То е и унижение. Може да не унищожаваш, но да унижаваш с какви ли не ограничения. Депортацията на македонските и беломорските евреи, които тогава са били в границите на обединена България, завършва с тяхното унищожение. Всичката българска полиция се занимава с това, откарани са с вагони на БДЖ, охранявани са от български полицаи до Виена. Немците не пускат по-далеч от Виена. Треблинка е нещо ужасяващо. Още на гарта евреите ги събличат – и в газовите камери.
За мен това е срамна страница. България се прави, че няма нищо общо. Всички – и леви, и десни режими прикриват вината на българския фашизъм. Българския! Не испанския или италианския…
Моя милост беше награден в Италия за един роман. Наградата трябваше да бъде получена в Милано. И аз отидох в Милано, където дадоха една вечеря с много тамошни евреи. Оказах се между двама евреи, които говореха български – зле, но го говореха. Питам ги, откъде знаят езика. И тогава научих нещо, което и досега се прикрива. Тези охридски евреи успяват навреме да узнаят за депортацията и бягат на другия бряг на Охридското езеро, където е Албания, окупирана от фашистка Италия. Три пъти българското фашистко правителство се обръща към италианското фашистко правителство да върне бегълците. Италианският фашизъм отказва, спасява македонски евреи. Тези двама души тогава са били деца, но понеже у дома са говорили български, още помнеха нещичко от езика и така си говореха с мен.
Знам, че вече ме считат за маниак. Но аз и досега не приемам тази позиция на българските власти: и леви, и десни, и центристи да се тупат в гърдите, че са ни спасили…
За мен един от най-хубавите антифашистки филми е македонският филм „Далеко йе сунце” (1953 г. – б. р.). Никой тук не го е гледал. Не е пускан по кината. Даже не помня аз къде съм го гледал. Може би на закрита прожекция. В него се говори за унищожен партизански отряд. Унищожен от кого? Срещу кого е този партизански отряд? Няма български окупатори, така ли? Много хубав, много страшен филм. Има разстрел на един комунист, отрядът го осъжда на смърт, защото той държи на тезата за фашизма до край, безкомпромисно, защото е срещу генералната линия. Не се разбира във филма коя е генералната линия.
Партизанският отряд е строен. Осъденият на смърт съблича дрехите и ботушите си, раздава ги за отряда преди да го разстрелят в снега. Трогателен епизод. След като го разстрелват, щабът на отряда се събира, за да реши какво да се прави. През зимата те не са в състояние да се съпротивляват срещу полицията. Във филма не е ясно за полицията на коя държава става дума. Чия е окупацията. Много деликатна позиция на македонците тогава – да не засегнат България.
Отрядът е на брега на Вардар, до едно сухо дърво. И решава да се раздели на две – едната половина на левия бряг на Вардар, другата да десния. Да се укрият, докато мине тежката зима. Решават на 1 март да се съберат отново, но идват само трима души до това сухо дърво – всичко друго е унищожено от окупатора..
…Аз от дете съм комунист. Баща ми беше комунист. Много пъти е арестуван. Според мен е сътрудничил на съветското разузнаване. Той беше много близък с д-р Александър Пеев. Водил ме е при него. Домът на д-р Пеев беше срещу днешната БНТ, на отсрещната страна на канала. Все мисля, че по някакъв начин баща ми е бил свързан с мисията на Боевой – това беше позивната на д-р Пеев.
Знам само, че всеки път, когато през София минаваше експресът Истанбул-Париж, баща ми отиваше на гарата и се връщаше от там с едно малко куфарче, пълно с долари. Даваше куфарчето на мен. Аз бях ученик с гимназиална униформа. С това куфарче отивах в кино „Рекс”. То се намираше там, където днес е Театърът на армията. Беше частно кино на ляв капиталист. В подземието му, което сега е клуб на актьорите, тогава имаше бар. Аз отивах с куфарчето при шефа на бара, който ме канеше в своя кабинет и в присъствието на още един цивилно облечен броеше доларите и ми даваше левове по черния курс. Аз ги предавах на баща ми. А той – някъде другаде. Това явно е била подкрепа от съветското разузнаване. Финансиране чрез Истанбул. И досега аз не знам истината.
Баща ми ме е водил и при Боевой. Той ме водеше като прикритие – човек не отива с детето си та забранени неща… Влизах с татко, който беше водопроводчик, и в съветското посолство. То бе разположено на ъгъла на „Московска” и „Раковска”. През цялото време на Втората световна война там се вееше червеното знаме със сърпа и чука.
Баща ми носеше дървено сандъче с инструменти. На мен ми казваше да облека стари, мръсни дрехи. И той се обличаше така. Оставяше ме в коридорите на посолството, влизаше при посланика, затваряше вратата – и какво са си говорили там, не знам.
Пазя спомен някъде от 1925 г., след като въведоха извънредно положение заради атентата в „Света Неделя” в София. Тогава бяха превърнали едно училище в Пловдив в арест и го бяха претъпкали със задържани. Помня, как майка ми ме води там, говори с охраната, дава кутия цигари на един от пазачите. И той ме взима за ръка и ме води вътре. Влизаме в една училищна стая, с черната дъска – а на пода върху черджета са арестуваните. Тогава един от тях става и ми казва: „Аз съм баща ти”. Така се запознах с татко.
Двамата с Александър Пеев, който също е от Пловдив, са били във Военната организация на партията. Като малък съм яздил д-р Пеев – той цвилеше като конче и обикаляше из стаята. По-късно, явно за прикритие, става член на една от по-приличните буржоазни партии.
Баща ми носеше вкъщи „Работническо дело”. Криеше вестника, но ми даваше да го чета. Помня, че там редовно имаше каре, озаглавено „Позор за д-р Пеев!”. Чак когато го разкриха, се разбра истината за него.
Разкриват го по много елементарен начин. Германците засичат с радар предавателя му и установяват, че сигналът идва от гъстонаселен квартал до Орлов мост. Откриват дори кооперацията, но не могат да разберат от кой апартамент идва. И тогава един инженер, който работи с германците, се сеща да следят електромерите. Виждат кой се върти, докато излъчва тайният предавател, и спира, щом предаването свърши. Така засичат апартамента на Боевой. Него всъщност го няма тогава – в чужбина е с парламентарна делегация, а от там са предавали неговите хора. Арестуват го, когато се връща. И го разстрелват.
После е разстрелян и Нико Бамбо – ремсистче от еврейското читалище, защото се опитва да убие онзи инженер, станал причина за залавянето на Боевой…
И пак да повторя – само си говорим с теб. Никакви интервюта! Не ме е срам от нищо, което разказвам. Но не искам разправии. Вече съм на 100 години! Знаеш ли какво са 100 години?! Не съм и мислил, че ще доживея такава възраст…
About The Author
