Ирене Пеано и Киара Буска, LeftEast
Тази статия е част от поредицата “Транснационална миграция в Централна и Източна Европа“ на ELMO – Eastern European Left Media Outlet. Петте текста от поредицата ще излязат на четири езика, като българските преводи ще бъдат публикувани съвместно от “Барикада” и сп. dВЕРСИЯ.
Неотдавнашните ограничения на свободата на движение, наложени с цел потушаване разпространението на COVID-19, накараха организациите на земеделските производители (както и на други работодатели) в цяла Европа да алармират за внезапния недостиг на работници, необходими за навременното прибиране на реколтата. Ограниченията се отнасят за работници от всички националности и всякакви правни статути и бяха особено строги в периода март-юни 2020 г., когато земеделските дейности обикновено се възобновяват след зимата. Мейнстрийм медиите често представяха, а широката публика разбираше случващото се като безпрецедентна, всеобща и напълно непредсказуема криза. По-нататъшен и по-внимателен поглед върху най-новата история на политиките и тенденциите в областта на заетостта в селскостопанския сектор обаче може да накара човек да се замисли отново, поне що се отнася до италианския случай.
Най-напред трябва да отбележим постепенното заместване на родената в Италия работна сила с мигранти. Този процес се корени в намаляването на икономическото значение на селското стопанство, започнало с индустриалния бум през 1960-те години на 20. век. Оттогава насам заетостта в селското стопанство постоянно намалява в следствие на масовото изселване на италиански работници към фабриките и третичните професии, докато относителният дял на чуждестранните работници нараства от края на 1980-те. Италианската миграционна политика, а в по-широк план и миграционната политика на ЕС, изиграха роля както за насърчаване на това заместване, така и за регулиране на предлагането и мобилността на нови, евтини и по-уязвими работници в селскостопанския сектор. Тези политики вървяха ръка за ръка с реорганизацията на агробизнеса към неолиберален корпоративен режим, при който се свиха печалбите на земеделските производители. Работниците бяха принудени да поемат разходите по преструктурирането на селското стопанство в рамките на глобалните вериги за доставки, управлявани от гиганти в търговията на дребно, които диктуват цените и стандартите, и от мултинационални корпорации, които монополизират доставките на семена, торове и машини. Заплатите често са много по-ниски от минималните законови стандарти, а работодателите често частично или изцяло не изплащат обезщетения и осигуровки на работниците. Днес в италианския земеделски сектор законно наетите работници мигранти съставляват до една трета (около 358 000 през 2021 г.)* от работната сила, като според оценките още 25% са изцяло нерегистрирани. Тези работници демонстрират много висок процент на текучество поради тежките условия на труд и живот, които често им се налагат.
Несъмнено фактът, че мерките за ограничаване на пандемията в Европа и Северна Африка съвпаднаха с периода, в който сезонната селскостопанска работа е трябвало да се възобнови след зимната ваканция, изигра важна роля за намаляването на броя на наличните селскостопански работници в Италия. Гражданите на ЕС и в по-общ план хората, произхождащи от близки страни (като Мароко, Тунис, Албания и Македония), които преди избухването на пандемията можеха лесно да се върнат по родните си места (разбира се, при условие че имат валидно разрешително, ако се изисква такова), най-вероятно са останали в родната си страна. Същото важи и за по-малката част от хората от Западна Африка и Южна Азия, които са се завърнали у дома за няколко месеца. Италианското правителство и асоциациите на земеделските производители обаче претърпяха крещящ дипломатически провал в опита си да заобиколят затрудненията, създадени от затварянето на границите по време на извънредното положение. Прословутите „зелени коридори“, улесняващи влизането на сезонна селскостопанска работна ръка по време на първия локдаун, санкционирани на равнище ЕС и включващи страни като Румъния и Мароко, до голяма степен останаха без резултат. С други думи, ако работниците мигранти искаха да стигнат до италианските ферми, те можеха да стигнат но не го направиха.
Действително липсата на работници, които могат да бъдат лесно наети в селското стопанство в Италия, не е толкова актуална, колкото я представят масовите потребители, и е повтарящ се (макар и до голяма степен пренебрегван) рефрен в публичната дискусия на фермерските организации много преди пандемията. През 2018 г. работниците мигранти в селското стопанство (както от ЕС, така и извън него) достигнаха абсолютен връх, но оттогава броят им намалява в продължение на три последователни години, като се стабилизира едва през 2021 г. Макар че променящите се режими на мобилност, затягането на миграционните политики и затварянето на границите очевидно са повлияли на наличието на работна ръка, субективните стремежи на мигрантите са изиграли също толкова важна роля. Особено тези с по-големи права на мобилност (като граждани на ЕС и мигранти от държави извън ЕС с дългосрочни разрешения за престой и работа, особено ако важат за цялото Шенгенско пространство) вече бяха започнали да напускат италианските ферми няколко години преди пандемията. Подобно бягство като че ли показва своеобразна „масова оставка“.
Нарастването и оттеглянето на източноевропейските земеделски работници: 2000-2021
В началото на 2000-те години работниците от различни източноевропейски страни – и особено от Полша, Румъния, Словакия, Македония, Албания, България, Молдова и Украйна – се увеличават значително, като достигат своя връх през 2015 г., когато заедно съставляват 62% от работната сила от мигранти в селскостопанския сектор. Въпреки че оттогава насам общият дял на мигрантите сред земеделските работници продължава да нараства (като след 2018 г., както беше споменато, повече или по-малко се стабилизира), през 2021 г. делът на източноевропейците намалява до по-малко от 44%. Тези цифри показват как през цикъла 2000-2021 г., който понастоящем е в низходящата си фаза, източноевропейските селскостопански работници в Италия до голяма степен са замествали местната работна сила, докато местата, които те наскоро са оставили свободни, са били заети в по-голямата си част от западноафрикански и южноазиатски работници, чийто брой постоянно и значително е нараствал (както и броят на албанците, но в по-малка степен) през същия период. По този начин привидният недостиг на селскостопански работници, който сякаш внезапно привлече вниманието на широката публика през 2020 г., се отнася в по-голямата си част до конкретни националности (все източноевропейски) в резултат както на неравномерното инвестиране в различните региони и подсектори на италианския агробизнес, така и на силната териториална и национална сегментация на мигрантската работна сила.
Официалните данни, разбира се, трябва да се възприемат с известен скептицизъм предвид високия процент на нередности в сектора, но могат да дадат добра, макар и приблизителна представа за мащаба на явлението. В периода от 2000 г. до 2015 г., както в абсолютно, така и в относително изражение, румънците са отбелязали най-значителен ръст на заетостта в селското стопанство, като според официалните данни броят им е нараснал от малко под 4000 до зашеметяващите около 122 500 души. Най-значителното увеличение е в периода 2006-2008 г., когато броят им се увеличава четирикратно, но през преходния период 2001-2002 г. също е регистриран значителен ръст, като броят им е удвоен в рамките на година. Макар към днешна дата те все още да са най-многобройната група чужденци, за шест години броят им е намалял с 35%, предимно в южните региони. Същият модел може да бъде установен и за други работници от Източна Европа, чиито страни са се присъединили към ЕС през първото десетилетие на 2000-те години. Поляците изпреварват общата тенденция: от 2000 г. до 2009 г. техният брой се е увеличил с 23 %, след което е започнал да намалява постоянно (-30 % към 2021 г.). Що се отнася до спада, словаците са националността, която показва най-значителен спад: -64% от 2013 г. насам. През същия период българите също са намалели с около 35%. Сред гражданите на държави извън ЕС македонците следват подобен модел, като продължават да нарастват до 2015 г., а след това намаляват, макар и по-слабо изразено. При други националности като молдовците и украинците броят им също е растял до 2013 г., а след това стабилизира в по-голяма или по-малка степен. Единствено албанците продължават да увеличават редиците на мигрантите земеделски работници, макар че и техният темп на растеж се забавя през последните години. Сред източноевропейския контингент като цяло жените представляват по-висок процент от работната сила от средния за транснационалните мигранти, заети в селското стопанство, където обичайно мъжете са огромното мнозинство. Това важи особено за сезонната работа, т.е. най-несигурната форма на земеделски труд, което хвърля светлина върху начините, по които полът се припокрива с националността при развиването на моделите на заместване, уязвимост и експлоатация. Териториалното разпределение е средно доста хомогенно в цялата страна.
Променящите се политики на ЕС в областта на миграцията, границите и мобилността, както и самото му разширяване, изиграха решаваща роля за формирането на тези тенденции. Присъединяването към ЕС, отпадането на визите и териториалната близост направиха източноевропейските работници от страни като Полша, Румъния, България и Словакия все по-търсени поради лекотата, с която можеха да се придвижват и по този начин да предоставят гъвкава, сезонна работна ръка „точно навреме“. Това се засилва и чрез годишните квоти за чуждестранна работна ръка, приети от 1992 г., но достигнали значителен брой след 1998 г. Докато полските, словашките, чешките и словенските граждани никога не са се нуждаели от визи за краткосрочен престой (до 90 дни в рамките на 6 месеца), през 2001 г. за българите и през 2002 г. за румънците влезе в сила отпадането на визите. Въпреки това отпадането на визите при никакви обстоятелства не позволяваше на чужди граждани да извършват платени дейности. По този начин може да се счита, че тези политики са улеснили влизането на мигранти, които отначало са работили незаконно, за да намерят по-късно начин да получат право на работа чрез квоти. Освен отпадането на визите, масовата регулация, наложена през 2002 г. с правителствен указ (от 30 юли 2002 г., № 189), също допринесе за увеличаването на броя на румънските и по-общо на източноевропейските работници между 2001 и 2003 г.
С влизането на техните страни в ЕС тези работници постепенно губят достъп до каналите за сезонни квоти и започват да мигрират неофициално в още по-голям брой. По-ранното присъединяване на Полша (2004 г.) обяснява изпреварването на тенденцията, която по-късно обхвана българските и румънските работници, чиито страни станаха членки на ЕС през 2007 г. И в двата случая бяха въведени временни ограничения на правото на труд, но те се отнасяха за селскостопанска работа само за гражданите на страните, станали членки през 2004 г,. От 2004 г. до 2006 г. мигрантите от Полша, Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Словакия и Словения трябваше да получат одобрение за правото си на работа от Министерството на вътрешните работи. Това пък зависеше от издаването на специални годишни квоти, които за тригодишния период нараснаха от 20 000 на 170 000. Премахването на този мораториум беше посрещнато с голямо одобрение от италианските фермерски организации, които от години оказваха натиск върху правителството в тази посока, предвид необходимостта от гъвкаво предлагане на евтина работна ръка при сезонните реколти.
По подобен начин румънските и българските граждани също бяха подложени на преходен режим след присъединяването на техните страни, който продължи до 2012 г., така че за някои сектори все още се изискваше одобрение от Министерството на вътрешните работи преди работниците да бъдат редовно наети.
Това обаче не се отнасяше до селскостопанската и сезонната работа. Подобно изключение обяснява допълнително внезапното нарастване и последвалия спад, след като се стигна до либерализация в други сектори. След като по-приемливи, по-добре платени и стабилни работни места станаха легално достъпни, румънските и българските мигранти започнаха да напускат земеделските стопанства – където не само условията на труд, но и жилищните стандарти са пословично зле. Фактът, че трудът в селското стопанство беше изключен от преходния режим за страните, които се присъединиха към ЕС през 2007 г., също е показателен за голямото търсене на чуждестранни работници в този сектор. Дори намаляването на квотите за сезонни мигранти-работници, което започна през 2011 г. и спря едва през 2018 г., може да се свърже с либерализирането на движението и правото на работа на гражданите на ЕС от новоприетите източноевропейски държави. Те биха могли да осигурят необходимата работна ръка, спестявайки на земеделските шефове формалностите, свързани с квотите, и по този начин да подпомогнат общото нарушаване на трудовите разпоредби, характерно за сектора.
От друга страна, неотдавнашното намаляване на броя на работниците от Източна Европа помага да се обясни едновременното увеличаване на квотите за сезонна работа за работници от страни извън ЕС през последните три години. Макар и все още малка част от общия брой, работниците от държави извън ЕС, които са получили разрешение за сезонна работа в земеделските стопанства, е нараснал в сравнение с предходните години, вероятно за да компенсира отчасти загубата на работници от ЕС. Едновременно с това през 2017 г. започна политиката на „нулева толерантност“ по отношение на миграцията през централния средиземноморски маршрут. Движението на хора по него достигна своя връх през следващата година, което допълнително доведе до намаляване на предлагането на евтина мигрантска работна ръка, която в периода 2012-2016 г. беше набирана в изобилие от такива източници. Всъщност в началото на селскостопанския сезон през 2019 г. организациите на земеделските стопани отново се оплакаха от липсата на работници в резултат на сближаването на тези две тенденции, като поискаха по-нататъшно либерализиране на трудовите разпоредби в сектора като решение – без успех. В същото време привидната „липса“ на селскостопански работници, за която се говори в обществения дебат, прикрива и голямата зависимост на земеделските стопани от нелегалния труд на (понякога нерегистрирани) мигранти, които не фигурират в официалната статистика. Въпреки че през 2020 г. италианското правителство започна нова амнистия, насочена специално към нерегистрираните селскостопански работници (както и към домашните работници и лицата, извършващи грижовен труд), от очакваните 150-200 000 само малко над 30 000 самоопределили се като селскостопански работници кандидатстваха поради изключително строгите изисквания за кандидатстване и нежеланието на работодателите да узаконят работниците.
В много отношения съставната част на работната сила в селското стопанство, която не е от ЕС, е задържана насила – поради това, че няма документи, или поради ограниченията, които съседните държави от ЕС постепенно въведоха по отношение на правото на влизане на граждани на държави извън Шенгенското пространство, докато в Шенгенското пространство правото на работа отдавна е запазено за тези, които имат документи от други държави от ЕС. С други думи, мигрантите от страни извън ЕС могат в най-добрия случай да се надяват да получат право на работа в първата страна от ЕС, в която пристигнат, но ще трябва да чакат няколко години (в най-добрия случай 5), преди това право да бъде разширено за цялото Шенгенско пространство, и то при много строги условия (в много случаи минимален доход, спазване на специфични жилищни стандарти и сертифицирано владеене на езика), които мнозина не са в състояние да изпълнят. Ограниченията на мобилността на мигрантите, които разчитат на краткосрочно разрешение за престой, произтичат и от необходимостта да подновяват документите си. Ето защо, дори когато решат – както много от тях правят – да опитат късмета си в друга част на Европа (и по-специално в страни като Франция, Германия и Австрия, независимо от официалното им право на работа), мигрантите трябва периодично да се връщат в Италия. Същото важи и за вътрешнонационалните миграции от една италианска област в друга, тъй като често документите трябва да се подновяват на същото място, където са издадени за първи път поради трудности при преместването на териториалната регистрация на пребиваващите. Това, заедно с продължаващото (макар и с намаляващи темпове) пристигане на нови мигранти по централния средиземноморски маршрут, осигурява сезонна работна ръка за селското стопанство, поне в някои области – най-вече в тези, в които през последното десетилетие са създадени голям брой центрове за приемане на кандидати за убежище.
Поредната „масова оставка“?
По този начин миграционният режим активно насърчава несигурността, липсата на документи и диференцираното включване, като принуждава голям брой мигранти да търсят работа в секторите, в които най-лесно се наемат хора, лишени от право на труд, сред които селското стопанство заема видно място. Устойчива е тенденцията работниците да бягат от селскостопанския бизнес поради тежките условия в нея. Но източноевропейските и западноафриканските мигранти-работници са насила задържани на едно място. Това помага да се обясни защо западноафриканските и южноазиатските работници са били по-подготвени да се включат в организирани борби за по-добри условия на труд, както и да поискат легализация и радикална промяна в имиграционната политика на Италия. Онези, които най-вече са имали възможност да търсят алтернативи поради по-голямото си право на мобилност (като например гражданите на страни, които наскоро станаха членове на ЕС), очевидно масово напускат земеделския труд, особено в южните региони. По този начин променящият се миграционен режим е насърчил тяхното оттегляне от изключително експлоататорски работни места като първа стъпка към пазара на труда в ЕС. Същевременно дори работниците от европейски страни, които не са членки на ЕС, имат по-големи шансове да намерят работа в други сектори, а по-често и в други страни от ЕС, но също така намират за по-приемлива възможността да се върнат в страната си на произход предвид подобряващите се икономически условия. Не е случайно, че единствената националност от източноевропейския макрорегион, която не следва низходяща тенденция по отношение на броя на селскостопанските работници, е тази на албанците, чиято икономика не предлага жизнеспособни алтернативи за повечето от тях.
В началото на март 2020 г., когато страни като Румъния и България приеха строги мерки за контрол на входящите потоци от емигранти, завръщащи се у дома, медиите както от страната на произход, така и от страната на местоназначение, съобщиха за масово бягство. Това се отнасяше особено за румънците, завръщащи се от Италия – европейската държава, в която те са регистрирани в най-голям брой (около 1,1 млн. души през 2020 г.), и особено от северните региони, които бяха най-тежко засегнати от разпространението на вируса, а също така са приели по-голямата част от мигрантите. Оказа се, че много от работниците мигранти не могат да преглътнат идеята да рискуват живота си заради работа – било то в селското стопанство, строителството или сектора на грижите, където са съсредоточени повечето – която в повечето случаи е силно експлоатирана. През последните години особено много румънци мигрират обратно в страната си (над 100 000 души в периода 2021-2021 г.) – както и в по-малка степен, украинци, албанци, поляци, молдовци и българи. Разбира се, що се отнася до украинците, неотдавнашният конфликт наложи обръщане на тенденцията през тази година, което може да се отрази и на работните места в селското стопанство.
Икономическият растеж в страните на произход на мигрантите, от една страна, и от друга, не особено добрите условия, при които мнозина от тях са били принудени, понякога буквално, да работят във ферми, със сигурност са част от причините за изоставянето на селскостопанската работа. Всъщност, както каза македонският директор на агенция за намиране на селскостопански работници в Италия в неотдавнашен разговор с Киара Буска, търсенето на работна ръка расте, докато предлагането постоянно намалява. Базирайки се в изключително богатия район Ланге, където се произвеждат деликатеси с етикет Made in Italy като вино и лешници, тази македонска фирма работи повече от седем години, през които е наемала около 70 сезонни работници за работа във винарната всяка година, както и десетина постоянни работници. През този период заплатите не са нараснали достатъчно, обяснява директорът, а в много случаи работниците са били измамени, принудени сами да си осигуряват храна и квартира или са получавали ограничени смени и не са имали редовни договори. Сега македонците и българите (а често и македонците с български паспорти, които преди това той наемал масово) предпочитат да отидат в Швеция или Германия, за да работят постоянно в складове и заводи, което довежда до фалит няколко агенции за намиране на работа в Италия. Само тези, които не могат да си намерят работа другаде – най-вече заради гражданството си извън ЕС и липсата на разрешителни, или поради липса на връзки и средства, какъвто е случаят с дискриминирани групи като българските роми – все още работят във фермите в Ланге. Обикновено работниците приемат да работят там само ако агенцията може да осигури разходите за пътуването и издръжката им в Италия – нещо, което, както вече беше отбелязано, не всички посредници са готови да направят.
В ярък контраст с неуспеха на италианските „зелени коридори“ са тези, създадени, за да достигнат до Обединеното кралство и Германия, където през пролетта на 2020 г. кацнаха няколко чартърни полета от Румъния и България, пълни с хиляди работници, готови да събират аспержи и други градинарски продукти. Със сигурност в Северна Европа условията на труд също се оказаха по-лоши от очакваното и обещаното. Въпреки това в Обединеното кралство и Германия заплатите със сигурност са по-високи от тези в Италия, обикновено два пъти по-високи от средното. Други съображения, свързани с разпространението на вируса и реакцията на здравеопазването в страната, може би са изиграли роля за избора на работниците – поне що се отнася до Германия.
Като цяло е ясно, че всички мигранти напускат фермите, а в някои случаи и италианския пазар на труда въобще, стига това е възможно. Шансовете и темповете на бягство се диктуват от съвкупност от фактори – от диференцираната, обусловена от политиките лесна мобилност до неравностойните икономически условия в страните на произход, разликите в броя и вида на транснационалните връзки и формите на расова, полова и религиозна дискриминация. Като цяло настоящата криза в предлагането на мигрантска работна ръка засилва тенденцията към онази „масова оставка“, която се среща в пазарите на труда в целия постиндустриален свят, макар и с характеристики и контури, специфични за селскостопанския сектор и националния пазар на труда.
Въпросът доколко това дезертиране ще се отрази на заплатите и по-общо на условията на труд, както и на преструктурирането на агробизнеса, остава отворен, въпреки че някои признаци вече сочат подобрения. Макар че те не изглеждат достатъчни, за да привлекат работниците мигранти обратно, на тяхно място може да дойдат нови обеднели и разселени групи от населението (като например украинците). Работодателите, от своя страна, прибягват до увеличаване на механизацията, за да компенсират загубите в момент, в който агробизнесът се консолидира в полза на по-големите стопанства за сметка на малките. На хоризонта се очертават нови изтласквания (от земята и работните места) и лишения (като по-нататъшно намаляване на социалните помощи). Може би масовото отказване на работа при настоящите условия не е дългосрочно решение, но досега със сигурност се е оказало най-доброто за мнозина.
About The Author
