Марина Влади за борбата на Висоцки със „стената от памук”

Днес Владимир Висоцки би навършил 85 години. Страстта, с която живееше, твореше и се съсипваше, го остави само 42 години между живите. И завинаги между безсмъртните, които ни правят хора.

Нека припомним отначало съвсем накратко биографията му. За нея по-младите поколения вероятно знаят по-малко, отколкото онези, които още го помнят жив. В България той бе може би също толкова обичан и популярен, колкото и в някогашния СССР.

Владимир Семьонович Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. Най-ранното си детство прекарва с майка си в евакуация в уралско село, докато бащата е на фронта. А след войната, когато родителите вече са разведени, малкият Володя живее няколко години с баща си и с втората му съпруга в Германия, където таткото служи.

Когато е на 15 години, се записва в театрален кръжок към културен дом, а за 17-ия си рожден ден получава от майка си за подарък китара – и този инструмент става неразделна част от самоизразяването и творчеството му до края на живота.

Въпреки желанието си след училище да следва актьорско майсторство, Володя приема да послуша родителите си и влиза в инженерно-строителен институт. Но още след първата година там му става ясно, че това не е за него. Така че в крайна сметка кандидатства и е приет в школата-студио на МХАТ (Московски художествен академичен театър), която завършва през 1960 г.

Около четири години той търси „своя“ театър, обикаляйки различни сцени, без да се задържи задълго никъде. Докато през 1964 г. отива на прослушване в Театъра на Таганка. Главният режисьор на театъра Юрий Любимов остава равнодушен към рецитациите на кандидата, но е „пленен“ от изпълнените от него авторски песни и остава да го слуша 45 минути. По онова време Висоцки вече е напреднал с писането на свои песни, но не се възприема сериозно като бард, а държи на реализацията си като актьор. В Таганка той получава възможност да разкрие цялата дълбочина на актьорската си дарба. Създава емблематични роли в спектакли като „Хамлет“, „Пугачов“, „Животът на Галилей“, „Десет дни, които разтърсиха света“ и др.

Първият чуждестранен гастрол на смятания за „дисидентски“ Театър на Таганка е в България прз 1975 г., когато с трупата у нас гостува и Висоцки – и нашенската артистична бохема е завинаги спечелена от личността и таланта му, не само покрай неговата актьорска игра, но и покрай нощните сбирки с него, песните и китарата му из софийски приятелски квартири.

През 60-те и 70-те години се разгръща и кариерата на Висоцки в киното, където няма много главни роли, но всяко негово участие е запомнящо се, особено ако включва и изпълнение на песни. За ролята си на капитан Жеглов в криминалния сериал „Мястото на срещата не се променя“ (1979 г.) Висоцки е удостоен с Държавната награда на СССР, но чак през перестроечната 1987 година – 7 години след смъртта му…

Истинска всенародна слава в СССР му носят неговите авторски песни, които стават феномен – изключително разнообразни като тематика, те винаги носят драматургичен сюжет и са написани на силно експресивен, близък до най-широката публика език. Записвани най-често „на черно“, по домашни магнетофони, те се разпространяват лавинообразно из цялата страна и дрезгавият гласна Висоцки става „свой“ за шофьори и домакини, за военни и затворници, за учители и шлосери, за медицински сестри и академици.

Но Съюзът на писателите на СССР така и никога не признава Висоцки за поет и не го приема в редиците си – нещо, което му горчи до края. Същевременно не са му спестени и остро критични статии в официалната съветска преса срещу неговите „пошли песнички“. Това обаче дори сякаш още повече умножава огромната му популярност сред публиката.

Висоцки има три брака, все с актриси. Двамата му сина – Аркадий и Никита – са от втората му съпруга Людмила Абрамова. Най-прочут е третият му брак с френската актриса от руски произход Марина Влади, която през 1967 г. пристига в съветската столица за участие в Московския кинофестивал – и тогава се запознава с Висоцки. Тя прави много усилия да откъсне Висоцки от пагубната му страст към алкохола, утежнена към края на живота му и от залитане към наркотици. Марина Влади описва историята на съвместния им живот и своето виждане за съдбата на мъжа си в своята издадена след смъртта му книга „Владимир, или прекъснатият полет“.

Висоцки, чието здраве е силно подкопано и който вече е преживял една клинична смърт, умира точно в деня на откриването на Московската олимпиада – на 25 юли 1980 г., едва на 42-годишна възраст. За поклонението пред изложения му в Театъра на Таганка саркофаг се проточва 9-километрова опашка от над 100 000 души. Погребан е на Ваганковското гробище в Москва. Сбогуването с него обаче е само физическо – иначе той отдавна е прекрачил в безсмъртието, откъдето и днес буди съвестите ни с дрезгавия си и нажежен глас…

По повод 85-годишнината от рождението на Висоцки предлагаме откъс от биографичната книга на Марина Влади за него „Владимир, или прекъснатият полет”. Целият разказ в нея се води като задочен диалог със самия Висоцки:

Ти винаги казваш, че на Запад хората са заслепени от историите, които публикуват първите страници на вестниците, тоест от проблемите на Сахаров, на онези, на които не дават изходни визи, на дисидентите, но никой не знае за всекидневния изтощаващ натиск над хората. Ти наричаш това „борба със стена от памук”. И най-страшното в това е, че е невъзможно да видиш чиновника, от когото често зависи кариерата, личният живот, свободата.

Помня тревожните часове, които съм прекарвала в Театъра на Таганка, когато Юрий Любимов (главният режисьор на театъра – б. пр.) и цялата трупа показват новия си спектакъл на „представителите на културата”. Тези хора могат с една дума да зачеркнат няколко месеца работа, и те не се лишават от това удоволствие.

Всеки път съдбата на новия спектакъл виси на косъм.

Твоите концерти понякога са отменяни непосредствено преди да излезеш на сцената, най-често под предлога за твоята болест, от което ти побесняваш: не само ти забраняват да пееш, но и хвърлят върху самия теб вината за проваления концерт. Твоите филмови песни, дори и минали през цензурата, все пак не ги „пускат” точно преди премиерата, и филмът е осакатяван.

Текстовете ти, неуморно изпращани в Главлит (Главно управление по въпросите на литературата и издателствата – б. пр.), неизменно са връщани обратно с вежливи извинения.

На няколкото ти малки плочи, излезли за двадесет години работа, са записани само най-безобидните ти песни, подбрани от над 700 текста. Пълно мълчание по радиото, телевизията и във вестниците, докато в същото време в страната сигурно няма нито един дом, в който почти всяка вечер да не слушат Висоцки.

Този непрестанен натиск те изтощава душевно, защото всенародната ти популярност, колкото и да е голяма, не компенсира за теб отсъствието на официално признание. Аз често се чудя защо това толкова те безпокои, но ти ядосано отвръщаш: „Те правят всичко, за да не съществувам като личност. Просто няма такъв – и край”. До самия край ти безрезултатно ще се опитваш да ги принудиш да те признаят като поет.

Ние сме в Баку, на пристанището. Обещаваш красив скок във водата на моите синове. Замираш за няколко секунди, опъваш ръце, гледаш право срещу себе си и се опитваш да направиш двойно салто напред. Едва не закачаш с чело парапета на крайбрежната улица. Ние сме страшно уплашени.

Ти също си уплашен и в следващите няколко седмици ще правиш два пъти на ден гимнастика – дълго, търпеливо ще разтягаш мускулите, укрепвайки ставите – до пълна изнемога.

Ти си на тридесет и девет години. Твоето тяло, от което винаги толкова си изисквал, вече не те слуша, както по-рано. Като дете си тренирал акробатика, като младеж си продължил спортните си занимания в училище, после – в школата-студио на МХАТ, където са включени фехтовка, танци и въобще физкултура. Ти си много способен. В спектаклите се справяш с невероятни задачи. В „Живота на Галилей” произнасяш дълъг монолог, стоейки на главата си. В „Десетте дни, които разтърсиха света” успяваш да говориш, докато извършваш все по-бързи акробатически скокове. В „Пугачов” изкрещяваш страховития монолог на Хлопуша, опитвайки се да се изтръгнеш от вериги, които всеки път оставят на гърдите ти алени ивици.

През лятото отиваме да плуваме на плаж в Подмосковието, който е за дипломати. На тревата, където си правим малък еднодневен лагер, ти продължаваш упражненията си. Малкото съветски хора, които имат достъп до този плаж – преводачът на Брежнев, децата на министри, кинорежисьори, поети, модерни журналисти – ти аплодират, когато правиш „крокодил на една лапа”, сложна фигура, при която тялото на атлета се е опнало успоредно на земята, като единствената опора е сгъната в лакътя ръка.

Една вечер синът ми Владимир, който е на шест години, преплува реката до другия ѝ бряг, но не може да се върне.

Миша Баришников (Михаил Баришников – известен съветски балетист, който през 1974 г. емигрира в Канада и се установява в САЩ; разказваният тук епизод е отпреди емиграцията му – б. пр.) плува натам, за да вземе детето. Използвам случая, за да го попитам не смята ли, че малкият Володя има дарба за танци. Миша го оглежда и отговаря положително, но вечерта, когато отивам да целуна сина си преди сън, той раздразнено ми казва, че никога няма да се занимава с този женски занаят. „Жалко, той наистина е много способен,” казваш ми ти, когато ти предавам този разговор. „Но и аз някога се отказах от спорта и предпочетох театъра”.

Всеки ден те виждам как заемаш танцова позиция, оглеждайки се в голямото огледало в банята. Ти много се гордееш с двата си изпъкнали мускула по протежение на корема ти. Обясняваш, че е много трудно да постигнеш това. Правите коремни мускули се допълват от малките „плочки шоколад”, както ги наричаш и които са толкова красиви при древногръцките Аполони. Ти не си висок на ръст – метър и седемдесет, но си абсолютно пропорционален. Слаби дълги крака, много тесен таз, леко скосени рамене, удължаващи фигурата ти, без което тя би била набита, защото торсът ти, както това е често срещано при руснаците, е много мощен, мускулите са къси и кръгли.

Впрочем, това телосложение ти осигурява възможността за знаменития ни боксьорски удар, който използваш с такова удоволствие. Колко пъти съм виждала, как, когато се биеш, с него поваляш хора, два пъти по-силни от теб! Най-красивият от тези удари ти нанесе на много едър мъж, който, тъкмо когато на излизане от грузинския ресторант „Арагви” си обличах палтото, ме хвана за рамото и ме обърна към себе си с думите:

„Я се покажи, Марина!…” Той не успя да завърши фразата си, защото ти с дълъг суинг (страничен удар в бокса от дистанция – б. пр.) отляво го принуди да излети в хоризонтално положение през входа от бял мрамор и да се приземи в храстите. Двамата мъжаги с бичи глави от охраната изгубиха ума и дума и известно време само гледаха ту теб, ту оня тип. След няколко секунди, през които ние гадаем какво ще стане по-нататък – а обикновено в такива случаи веднага викат милиция – тия двамата избухват в смях и, здраво тупвайки те по гърба, ни изпращат до колата и те поздравяват като познавачи.

И аз си падам малко познавач, защото баща ми беше прекрасен боксьор и аз хиляди пъти съм виждала, как той е приключвал караници с юмруците си, за които казваше: „Десният – болница, левият – смърт”. Само един-единствен път съм виждала как ти не уцели. Това също стана в ресторант, когато един доста пиян човек искаше на всяка цена да те накара да изпиеш чаша водка. Когато ти изчерпи всичките си аргументи, опита ъперкът, но ти седеше и ударът излезе слаб, пияният се олюля назад, ти само леко му закачи брадичката и си изкълчи големия пръст. Макар че ти чак изстена от болка, аз не можах да се сдържа и се разсмях. Ти се разсърди, даже се обиди и остана сърдит до края на вечерята.

Своето тяло ти разгряваш преди всеки спектакъл, като правиш специалната гимнастика на актьора. Цялата трупа на Таганка задължително прави тази гимнастика, защото спектаклите на Любимов изискват от артиста освен талант, също и много добри спортни качества. Това е серия от упражнения, които да те вкарат във форма, да настроят гласа ти и дишането, да ти осигурят вътрешна концентрация. Измислил ги е Станиславски, а по-късно са включени елементи от йога и от други източни дисциплини. За теб такава гимнастика е просто необходима. В „Хамлет” ти за един спектакъл губиш по два-три килограма.

В „Живота на Галилей” – още повече, защото там ти в продължение на четири часа не напускаш сцената. Именно благодарение на тези упражнения твоят знаменит глас – дрезгав, когато пееш – става истински ясен и силен на сцената. Не помня дори веднъж да си губил гласа си – нещо, което е постоянният страх на артистите. Дори след най-тежкия спектакъл ти винаги имаш още резерв за забавното „пурлюрлю”, което се пее отгоре надолу, за да се провери диапазонът на гласа. Изпадам в отчаяние, когато виждам, че тялото, върху което ти толкова се трудиш, и гласът, за който толкова внимаваш, внезапно неузнаваемо се променят, разрушават се, развалят се. След два дни пиянство твоето тяло заприличва на парцалена кукла. Гласът почти изчезва – остава само някакво хриптене. Дрехите става на дрипи. Твоето ужасно „второ аз” надделява.

Храним се в кухнята. Сервирам, но по неопределения израз на очите и по равнодушната лакомия, с която гълташ всичко, което е сложено в чинията, по размитите ти отговори на моите въпроси аз разбирам, че мислите ти са далеч.

В главата ти се въртят строфи. И наистина, точно по средата на вечерята ти се хвърляш към работната си маса. Остава ми само да прибера чиниите. Ти няма повече да ядеш. Сварявам много силен чай, внимателно слагам чашката пред теб и затварям вратата. Ти вече си изписал цяло листче с тънкия си и старателен почерк.

Няколко часа ти оставаш да седиш, вторачен в бялата стена. Не търпиш никаква рисунка, нито картина, нито даже сянка на стената пред себе си. Във всяка от квартирите ни работната ти маса е залепена за стената, ти седиш с гръб към прозореца, най-добре – в малък ъгъл, заграден от шкаф, сложен напряко, или етажерка, която служи за параван. И винаги – гладко, бяло, празно пространство пред очите ти.

От двадесет и четирите часа на прекалено краткото за теб денонощие по три-четири часа на ден ти прекарваш зад работната си маса.

Особено през нощта. Когато имаме на разположение само една стая, аз се намествам отстрани, на леглото. По-късно, в нашата голяма квартира, а чакам на дивана в кабинета ти, за да ми прочетеш току-що написаните стихове, и понякога заспивам. И ето, в нощната тишина, ти нежно ме галиш по бузата, за да ме събудиш. Очите ти са зачервени и от изпушените цигари гласът ти е леко прегракнал. Ти ми четеш стиховете си – и това е една от най-пълните минути на нашия живот, съпричастност, дълбоко единение. Това е твоят висш дар за мен. Когато те питам откъде идва това, кое буди у теб тази неудържима потребност да пишеш думи на хартията в точно определен ред, понякога без нито една поправка – ти не можеш да отговориш. Изглежда, за самия теб не е много разбираемо:

„Така се получава – и толкова.” И добавяш: „Понякога е трудно, знаеш ли…”

Ти пушиш с часове, ядосано хвърляш смачкани топчета хартия в кошчето, пиеш литри изгарящ чай, пощипваш струните на китарата в търсене на нови акорди, а после седиш неподвижно, сякаш омагьосан от бялото сияние на лампата. Изведнъж се чуват най-ужасните ругатни и смях – готово, ти си намерил думите! Понякога е достатъчно да се напипа дори само една строфа – и всичко се подрежда в едно цяло. И на разсъмване, когато стаята се оцветява в цветовете на изгрева и аз се събуждам, треперейки от това, че не съм се наспала, ти тържествуващо ми четеш резултатите от нощната ти работа. Понякога мелодията повлича след себе си думите. Тогава ние не спим, защото ти непрестанно свириш един и същи мотив, упорито повтаряйки думите, докато те не се нагодят една към друга и не станат песен. Като чувствителна лента, ти записваш емоции, натрупваш изрази. Ти храниш вдъхновението си с преживените събития, нищо не оставяш настрана. Всяка тема предизвиква в един прекрасен ден раждането на стихотворение: войната, спортът, лагерите, болестите, любовта, смъртта…

Смятан си за майстор в имитирането на бандитските песни.

Крадците и кварталните банди са убедени, че ти самият дълго си бил в затвора. Някои от твоите песни, написани през 50-те и 60-те, вече са станали лагерен фолклор. Старците твърдят, че помнят тези песни, че те са написани още преди революцията. Това те кара да се смееш, но и същевременно те изпълва с гордост. Моряците и летците знаят наизуст много от песните ти – страшната „Спасете нашите души!” или разтърсващия монолог на изтребителя по време на въздушен бой. Ти получаваш хиляди писма, те съхраняват свидетелствата на мъже и жени, на които твоите песни са помогнали в трагични минути. Чела съм тези писма.

Пишат ти подводничари, изживявали какво е да си заключен в стоманен гроб, алпинисти, изгубили се по време на буря, шофьори на камиони, объркали пътя в степта, космонавти, които са намирали опора в шеговитите ти пусни в онази звездна пустота, млади престъпници, които след тежко наказание си възвръщат способността да живеят, отучили се да се смеят жени, смазани от тежестта на мъки и грижи, старци, които са ти благодарни, че ти добре си почел паметта на техните другари, паднали за Родината, начинаещи артисти, които следват твоя пример и ти се кълнат да работят с все сили.

И още – войници от контингента, воюващ на границата с Китай, или онези, които са се върнали от „нормализаторската мисия” в Чехословакия, както и просто такива, които са призовани в казармата за три години – тяхната искреност и вълнението им предизвикват у теб сълзи….