Носи ли шанс за сериозна промяна народният бунт в Перу?

„Превземането на Лима” от перуанския народ стана факт на 19 януари, четвъртък. След като от началото на същата седмица към високомерната столица потеглиха колони с коли, камиони, автобуси от провинциите, разтърсвани вече втори месец от протести и репресии с много човешки жертви, именно на 19 януари повечето стигнали така до Лима хиляди хора от „дълбокото Перу” се изляха в първото свое масово шествие из улиците ѝ.  Планински селяни и дребни търговци, трудови хора от коренните общности аймара и кечуа, гласовити жени в ярки традиционни одежди, пратеници от амазонската джунгла, младежи и студенти, „безгласни и забравени” човешки същества от департаментите Куско, Кахамарка, Ла Либертад, Амасонас, Арекипа, Мокегуа, Пуно, Ика, Уанкавелика, Аякучо, Апуримак, Уануко дойдоха в колониалната Лима със своя „Поход от четирите посоки”, за да изкрещят в лицето на поредната самозабравила се власт, че не я искат, че те са народът и няма да ѝ позволят да ги убива и мачка, че държат със собствения си глас да решават съдбата на 34-милионната страна.

Разбира се, властта ги посрещна с полицейски кордони и заграждения, със сълзотворен газ и палки, с нови репресии, с арестувани и ранени, с клейменето им като „терористи”, „вандали”, „платени от чужбина” рушители на „законния ред”…

Както е известно и както „Барикада” писа неколкократно, протестите в Перу избухнаха, след като на 7 декември м. г. доминираният от десницата Конгрес отстрани от власт избрания година и половина по-рано за президент представител точно на „дълбокото Перу”, неприемливия за традиционната политическа каста бивш селски учител Педро Кастийо. Откакто пое властта на 28 юли 2021 г., лишеният от политически опит и необвързан с идеология Кастийо бе непрестанно подложен на груб политически натиск от десния парламент, който го принуди за година и половина да смени трима премиери и 40 министри. Редовните обвинения, заради които кастата налагаше вето срещу кандидатурите на Кастийо, бяха или че са прекалено „радикални”, или че имат корупционни уклони, или че са „сендеристи” – привърженици на унищожената още през 90-те, по време на авторитарното и репересивно управление на намиращия се днес в затвора президент Алберто Фухимори екстремистка въоръжена групировка „Сендеро луминосо”. Призракът на „сендеризма” е любимото плашило на „фухиморизма” – агресивната дясна тенденция, която е просмукала далеч не само влиятелната партия на Кейко Фухимори, дъщерята на стария президент и неуспяла конкурентка на Кастийо на изборите през 2021-ва, а и целия десен фланг в перуанската политика. Бивши военни и дейци на спецслужбите, „калени” в репресии и интриги по времето на Албрто Фухимори и преминали в политиката, какъвто е и председателят на сегашния Конгрес Хосе Уилямс Сапата, са ядрото на фактическият преврат, свалил Кастийо на 7 декември.

Кастийо на свой ред допусна много грешки в дългото си огъване под натиска на Конгреса, надявайки се поради политическата си неопитност, че с отстъпки ще постигне компромис и конструктивност в отношенията си с парламентарната опозиция. Но колкото повече отстъпваше, толкова повече парламентарната опозиция му извиваше ръцете, бойкотирайки не само министерските му кандидатури, но и въобще управлението му. Издигналата Кастийо лява партия „Свободно Перу”, както и други леви сили в подкрепилата го коалиция, напразно го убеждаваха още при първите конфронтации с Конгреса да приложи и без това залегналото в предизборната му програма предложение – разпускане на този парламент и свикване на избори за Конституционно събрание, което да изработи нова, по-демократична конституция. Кастийо обаче не се реши, изпусна подходящия момент, когато в началото на мандата му подобен ход още можеше да проработи, та дори и да получи парламентарно „рамо“ от тогава все още немалко подкрепящи го депутати. Вместо това той разпиля тази подкрепа, изпокарвайки се дори със съмишлениците си. Кастийо все пак узря за това решение, но твърде късно – когато след два неуспешни опита на Конгреса да отстрани самия него от поста му въз основа на изглежда небезоснователни обвинения за злоупотреби в най-близкия му кръг, се зададе и трети, насрочен тъкмо за 7 декември. И стана ясно, че дори доскоро подкрепяли президента депутати този път ще гласуват срещу него, така че импийчмънтът е неизбежен. Едва тогава Кастийо се опита да изпревари събитията, обявявайки същия ден разпускане на Конгреса и курс към избори за Конституционно събрание. Но Уилямс Сапата реагира незабавно, спешно свика Конгреса, който обяви указа на Кастийо за противоконституционен и превратаджийски и свали президента от власт. Вместо него като държавен глава тутакси се закле дотогавашната му вице Дина Болуарте. Кастийо бе пратен в затвора, а Болуарте развихри брутални репресии срещу кипналите в „дълбокото Перу” протести против отстраняването на Кастийо.

Още в началото на тези протести много наблюдатели откроиха като тяхна особеност, че те не са толкова в подкрепа на Кастийо като президент, защото де факто той така и не сбъдна надеждите на хората от „дълбокото Перу”, че щом е „един от тях”, значи ще донесе достойнство и справедливост в живота им. Всъщност с неудачните си политически решения той сам спомогна доста за кризата. Всички анализатори обръщат внимание на факта, че протестиращите искат Кастийо да бъде освободен от затвора, но не и върнат на власт. А най-настоятелното им искане е за провеждане на избори за Конституционно събрание и за изработване на нова конституция. Демонстрантите изразяват дълбоко възмущение от безскрупулността на политическата каста, свалила един чужд за нея елемент като Кастийо от власт, погазвайки народния вот. Надигналият се бунт не е заради конкретната личност на Кастийо, а заради самия порочен принцип на управление, при който шепата „елит” в Лима си позволява да взима решения за съдбата на страната, без дори да се оглежда към огромното мнозинство – „простия” народ. Все същият подход, непроменен от колониални времена, който предопределя и пропастта, разделяща перуанското общество не само социално и класово, но и географски, и расово, тъй като въпросният „прост” народ, естествено, е с индиански и метиски произход, изолиран в далечни провинции, където открай време устата му се запушва с насилие.

Дина Болуарте изобщо не се поколеба и сега да приложи това – прати полиция и армия да стреля „на месо” срещу демонстрантите в департаменти като Аякучо и Пуно, където именно и паднаха най-много от станалите вече 60 убити от началото на конфликта. А ранените надхвърлят 1000.

Репресиите обаче предизвикаха само още по-решителни и гневни протести. И на първо място в исканията на демонстрантите вече излезе апелът за незабавна оставка на „Дина убийцата”. Социалните мрежи са пълни с разтърсващи обръщения особено на жени и майки от селищата, където репресиите са най-драстични и има убити млади хора. Разплакани лица и гласове се кълнат, че няма връщане назад и че е дошло време „да спрат да ни убиват заедно с децата ни”.

В един от клиповете възрастна жена от общност на коренните народи обяснява, че тя и хората около нея няма да се оставят повече да ги лъжат. „Толкова време бяхме забравени, никой не питаше за нас. През цялата история са ни убивали, защото мислим различно, унищожаваха нашия начин на живот, нашите вярвания в необходимостта от равновесие между всички живи същества. Нека да не се боим повече, ние сме мнозинството”, казва тя.

Това преливане на чашата на търпимост, изкристализирало в решимостта да се поеме за „превземане на Лима” с „Поход от четирите посоки”, удивлява доста от коментаторите, защото се заражда наистина спонтанно, „отдолу”, без видима координация и организация от някакви политически сили или лидери, но обединявайки най-широки народни слоеве само чрез социални движения, професионални сдружения и общности на местните народи.

Вярно, „Поход от четирите посоки” веднъж вече се е провеждал в Перу – през 2000 г., когато Алберто Фухимори си урежда преизбиране за трети мандат, а бруталният му режим, смазал с репресии и селяните, и опонентите му в градските политически среди, поражда едно много широко движение на отхвърляне и съпротива. Но тогава зад онзи „Поход от четирите посоки”, също превзел Лима за три дни, все пак ясно се откроява фигурата на американския възпитаник, либералния икономист и политик от индиански произход Алехандро Толедо и неговата антифухимористка партия „Възможното Перу”. В изборите на следващата година – през 2001 г., когато Фухимори вече е избягал в Япония, точно Толедо побеждава и става президент.

Сега няма нищо подобно. Надигнал се е същинският народ „отдолу”. Дори фигурата на Кастийо, както ясно личи, не е някакъв вдъхновяващ или обединяващ елемент. Освен само в едно – има доста иронични коментари в социалните мрежи, които се подиграват на кастата в Лима, как махнала един „проклет селянин” от президентския пост, защото я дразнел, но пък с това събудила гнева на още хиляди и хиляди „проклети селяни”, които сега се изсипват в столицата, за да я принудят към нов обществен ред. И вече никой не знае как ще свърши това…

Болуарте и силовите министри в правителството ѝ (и вътрешният, и военният са фухимористи) не се колебаят в нападките си срещу протестиращите, представяйки ги за „сендеристи”, „терористи” и „платени от външни сили”, под които най-често имат предвид бившия президент на Боливия Ево Моралес. Той е от общността аймара, а в граничещия с Боливия департамент Пуно в Южно Перу много от демонстрантите са също аймара. Моралес искаше да отиде при тях с мисия на подкрепа и солидарност след многото дадени от тях жертви при правителствените репресии, но Болуарте му отказа виза, а местната прокуратура дори му повдигна обвинение в подклаждане и финансиране на размирици. Моралес е някогашен синдикален лидер на боливийските „кокалерос” (производители на кока – а това, както се знае, е традиционно за народите в Андите растение, за чиято международна реабилитация от клеймото на извличания от мафиите кокаин, Моралес води дълги битки като президент, включително и в ООН). И точно затова Болуарте и сие развяват и своя версия за „кока-връзка” в перуанските протести. Не липсват и дежурните за цялата латиноамериканска десница обвинения при всеки социален бунт, че зад него прозират колумбийски партизани, Венесуела или Куба.

Само че всеки обективен поглед върху сегашните процеси в Перу лесно ще забележи автентичният вътрешен произход на протестите. Включително и солидарната взаимопомощ между участниците в тях за покриване на необходимите финансови разходи – например, за транспорта до Лима в „Похода от четирите посоки”. А дори винаги клонящите към кастата пристрастни големи телевизии хващат кадри как граждани на Лима, симпатизиращи на демонстрантите, им подават купени за тях бутилки с вода. Има и мрежа от такива граждани, които подслоняват по домовете си участниците в похода, които остават в столицата за продължаващите и след 19 януари протести из улиците ѝ.

Многозначителен е и случаят с най-големия столичен университет „Сан Маркос”, чиито студенти активно участват в протестите още от 7 декември насам, а на 17 януари, подготвяйки се да посрещнат в Лима „Похода от четирите посоки”, превзеха университетския кампус и установиха там свой контрол. Така, след навлизането на колоните от „дълбокото Перу” в столицата на 19 януари, около 200 от участниците в тях се настаниха точно в кампуса на „Сан Маркос”, посрещнати от подкрепящите ги студенти. Но на 21 януари полицията нахлу с бронирани машини в кампуса, трошейки решетките на входа, и арестува всички, намирали се вътре, като дълго държа задържаните проснати на асфалта. Те бяха и грубо претърсвани за оръжие и дрога, като някои от жените бяха принуждавани да се събличат и да ги проверяват дори в интимните части на тялото им.

По време на акцията не са присъствали никакви прокурори, алармират студенти по право от същия университет. Те са силно притеснени, че полицията ще фабрикува фалшиви „доказателства” за притежание на оръжие, дрога или други непозволени предмети от арестуваните, което да „потвърди” обвиненията на Болуарте и правителството ѝ, че там е имало „сендеристи” и „терористи”.

Самата Болуарте излезе с твърдо обръщение още на 19 януари, в което заяви категорично, че няма намерение да подава оставка, а демонстрантите ще се сблъскат със сурово прилагане на закона.

Но все пак дори тя няма как да отрече, че върху обществената обстановка сериозно влияе фактът, че те вече са в спокойната доскоро Лима и че макар полицията да не ги допуска до централния ѝ Площад на оръжията, където са сградите на президентството и на Конгреса – а „Походът от четирите посоки” носи посланията си именно до тези институции – гласът им все пак не може да бъде пренебрегнат. „Идваме отдалеч, оставили сме семействата си, само и само да бъдем чути,” казва поредната протестираща жена, която все пак пробива медийния филтър. Дори успява да обясни как в бедната ѝ община в Аякучо, откъдето идва, няма даже вода. Как се живее така с векове?

И пак жена, в друго видео, разказва, как участващите в „Похода от четирите посоки” сами си плащат разходите, защото не могат повече да търпят как „по вина на президентката ни тъпчат”. Има и кадри от малките общини, където хората дават за пътуването на свои представители кой колкото може – и всичко се записва в тетрадки за отчетност. Видеа показват как собственици на магазинчета даряват за похода кашон с тоалетна хартия, одеяло, бисквити или друго, каквото имат.

Разбира се, и журналистите в Лима не спират да питат протестиращите как се финансират. И получават съответните отговори – в много общини самите им ръководители, избрани от населението, организират събирането на храни за тръгналите на похода. А транспортът е осигурен от собствениците на камиони, автобуси, коли. Гонсало от община Чатума в Пуно обяснява пред камерите, че там са си направили „комунална банка”, от която са финансирали и похода. И добавя: „Не забравяйте, че повечето от онези, които тръгнаха сега на този поход, са жени – а те са моторът на семейната икономика.”

Полицията съзнателно да провокира сблъсъци с протестиращите в Лима, а още в първата нощ след навлизането на „Похода от четирите посоки” в столицата тъкмо полицейска граната със сълзотворен газ предизвика и пожар в историческа сграда в центъра. Очевидно целта е да се наложи негативен и отблъскващ образ на протестиращите. Но ефектът е по-скоро обратен. Много жители на Лима всъщност им симпатизират. Включително синдикати и правозащитни организации, разбира се. А кастата се чувства все по-изолирана. Видимо е също, че става и все по-уязвима, макар да продължава с агресивния си отпор. Така например на 22 януари Националният координационен съвет по човешките права (CNDDHH) внесе официален иск за посегателства срещу вътрешния министър Висенте Ромеро и шефа на полицията Раул Алфаро Алварадо заради нахлуването в Университета „Сан Маркос” и третирането на арестуваните там. На свой ред лидерът на един от водещите синдикати в страната – на строителните работници, Луис Виянуева Карбахал, обяви, че протестите ще продължат без отстъпление, докато не бъде постигната оставката на Дина Болуарте, на която не може да бъде простено „предателството” и гибелта на толкова хора.

Все по-вероятно изглежда, поне за наблюдателите, че рано или късно Болуарте може би все пак ще бъде пожертвана от кастата, за да се постигне поне временно омиротворяване на страната. Но имат доста основание и онези, които твърдят, че в крайна сметка достойният за уважение и солидарност бунт на „дълбокото Перу” едва ли ще постигне желаната истинска и сериозна промяна в страната. Махането на Болуарте, провеждането на избори за Конституционно събрание, дори изработването и на нов основен закон не са никаква гаранция, че опитните политически играчи, винаги верни на вечната олигархия, няма да подредят нещата пак така, както е изгодно на несменяемата колониална каста.

Така или иначе, феноменът на разгърналото се сега народно движение в страната е много интересен за взиране в опита му. В този контекст предлагаме за финал и  интервю, дадено пред кубинската информационна агенция „Пренса Латина” от един от най-изтъкнатите съвременни леви интелектуалци в Перу, социолога, писателя, университетския преподавател и анализатор Ектор Бехар. Той бе предложен от Педро Кастийо за външен министър в първия му кабинет – и бе първият от много последвали, които Конгресът отхвърли настървено, обявявайки го за „сендерист”. Не за друго, а заради дадено от Бехар година по-рано радиоинтервю, в което прави политически анализ на периода, в който е действала „Сендеро луминосо”…

Ето и интервюто с Ектор Бехар, взето от Мануел Роса, кореспондент на „Пренса Латина”.

– Каква оценка давате на протестното движение, разгърнало се в южната част на страната, в Андите? Това спонтанен социален взрив ли е? Движение, подтикнато от леви партии или от подстрекатели, както казва правителството?

– Става дума за многолико движение, съставено от общностите кечуа и аймара, особено от аймара, от жени, търгуващи по народните пазари, транспортни превозвачи от южните региони, търговци, дребни производители от разбунения град Хулиака, студенти и гимназисти. Народът като цяло. Към тях се присъединиха селските патрули от Кахамарка, амазонските общности и още многобройни народни слоеве.

– Социалните организации, включили се в протестите, поддържат платформа от политически искания: оставка на президентката Дина Болуарте, бързи нови избори, референдум за Конституционно събрание – без всичко това да засенчва и проектите за развитие. Какаво значение имат всички тези характеристики на сегашните протести за народното движение?

– Наблюдаваме качествена промяна. Това е първият път в перуанската история, когато движение, произлязло от народните основи, издига една ясна политическа програма и надмогва незабавните искания, винаги изолирани и ограничени до местни проблеми.

– Като се имат предвид твърденията, че бившият президент Педро Кастийо е излъгал очакванията за ефикасна промяна, а също и че срещу него има обвинения в корупця, защо протестите повече или по-малко изискват неговото освобождаване от затвора?

– От страна на народа, който протестира, е налице идентификация с личността на Кастийо в качеството му на селски човек и селски учител, независимо от спорната му работа като управляващ. За този негов образ на тормозена жертва допринесе безмилостната, до голяма степен клеветническа кампания на продажни журналисти и прокурори, които действат като политически агенти. Трябва също така да се каже, че движението отдавна е надрасло просто защитата на Кастийо.

– Повечето политически анализатори твърдят, че така нареченият провал на Кастийо е показателен за левицата и нейното бъдеще. Социалните протести и подкрепата и/или участието на леви сили в протестите поставят ли тези мнения под съмнение?

– Голямото движение, за което говорим, не трябва да се определя като ляво. Ако се придържаме към реалността, това е народно, масово движение, много по-широко от политическото ляво. Също така е вярно, че мнозинството от активистите на различните съществуващи леви формации в Перу са напълно отдадени  в подкрепата си за това народно движение.

– Проучванията показват, че искането за Конституционно събрание се споделя от мнозинството от населението. Дали се дължи на въздействието на протестите?

– Очевидно да. Ние вече сме в процес на разпадане на старата система и конституиране на нова. Ако това движение продължава и се увеличава с течението на дните и седмиците, най-вероятно искането за  Конституционно събрание и нова конституция ще продължи да расте, докато не надделее.

– Какъв е хоризонтът и възможностите, които се отварят след тази битка?

– Ако тази битка продължи и не бъде предадена отново, можем да имаме възможност за истинска демокрация, отворена за всички култури и националности, съществуващи в страната, социална държава и икономика, отворена за масови инвестиции и затворена за всички видове корупция. Засега става въпрос за подкрепа на този процес и защитата му от репресии.