Джасинда Ардърн, която все още е министър-председателка на Нова Зеландия, беше първа в много неща. Най-младата жена, застанала начело на държавата си, когато беше едва на 37 години. Първата, която стана майка по време на мандата си и си взе отпуска по майчинство, докато бе на поста. И сега стана пионер, обявявайки, че ѝ е достатъчно до тук, където е стигнала. Че спира.
Съобщението ѝ, че се оттегля от премиерския пост предизвика голям отзвук и в страната ѝ, и в чужбина. Нейното решение е изненадващо, както явно са изненадващи и най-вече мотивите за оставката ѝ. „Да ръководиш държава е най-голямата привилегия за когото и да било, но това също така е и една от най-изискващите професии“, подчерта Ардърн. И допълни: „Не мога и не трябва да върша тази работа, щом нямам пълен резервоар и още нещо в резерв, за да посрещна неочаквани предизвикателства.“ При тези обстоятелства тя счита, че най-справедливото е да напусне длъжността, която заема.
Най-десните и консервативни сектори в страната ѝ отговориха с остри критики. Заклеймиха я, че „хленчи”. Това е в контраст с други гласове, които подчертават политическата ѝ честност, нейната щедрост, различното ѝ държание, начинът ѝ да прави политика и да присъства в нея. Мнозина споделят мнението, че млад мъж политик, достигнал позицията на Ардърн и управлявал със забележителен успех толкова сложни ситуации като пандемията и последвалата икономическа криза, никога не би взел решение като нейното, независимо колко изчерпани са политическият му капитал или енергията му.
Два са основните акцента, които различни експерти по социология и политика изтъкват във връзка с това решение. От една страна, критериите при жените в политиката или на отговорни позиции, които се различават от критериите при мъжете. Второ, натискът, който постоянно се упражнява спрямо жените, осмеляващи се да развият политическа или лидерска кариера. Тежък товар, който те трябва да носят всеки ден и който несъмнено им тежи и ги изтощава. Не става въпрос за понасяне на повече или по-малко натиск, а за факта, че този натиск върху жените е много по-висок от този, на който са подложени техните колеги мъже – и може да стане непоносим.
Някои феминистки смятат, че „политиката е истинска месомелачка за независимите жени”. Разпитват ги какво правят или не правят, как се обличат, какви отношения поддържат, за личния им живот или за младостта им. За какво ли не. Това е политическо насилие и от него страда всяка жена, дръзнала да поеме отговорна позиция.
През последните месеци видяхме и в Испания как министърът на равенството Ирене Монтеро беше атакувана с опити да бъде злепоставена не само в политическата сфера, но и на лично ниво. Крайнодесните я клеймят като „безполезна”, личният ѝ живот систематично е подлаган на нападки, стигна се до приказки, че „единственото, което е изучавала в дълбочина, е Пабло Иглесиас” (нейният партньор в живота, бивш лидер на партията „Подемос” и бивш вицепремиер – б. пр.).
На Джасинда Ардърн също ѝ се наложи да отбива подобни атаки. По време на гостуването на финландската министър-председателка Сана Марин в Нова Зеландия в началото на декември м. г. журналист зададе мачистки въпрос и на двете с доста непочтителен тон по време на пресконференция – попита ги дали мотивът за срещата им бил фактът, че и двете са жени и са на една и съща възраст. Дори без да доизслуша докрай формулировката на въпроса, Ардърн отговори тогава: „Питам се дали някой би попитал някога Барак Обма и Джон Кей (бивш новозеландски премиер – б. пр.) дали са се срещнали, защото са на една и съща възраст”. И добави, че макар „пропорционално мъжете да са мнозинство в политиката, две жени не се срещат само поради пола си”. Сана Марин на свой ред каза: „Срещнахме се, защото оглавяваме нашите правителства”. Може да се припомни, че финландската премиерка беше жертва на мачистка кампания срещу нейния личен живот и на обвинения, че взима наркотици и пренебрегва задълженията си, само защото си беше позволила да участва в частно парти с приятели.
Според социоложката Емпар Агудо от университета на Валенсия, „оставката на Джасинда Ардърн заслужава голямо уважение и е достоен за възхищение израз на отговорност. Дано да послужи като пример как може честно да се признае уязвимост”.
Социоложката казва още: „Преминаването на Джасинта Ардърн през политиката оставя наследство от добри практики. По отношение на голямата тема да бъдеш майка, тя отстоява възгледа, че решението на жената кога да поиска да има деца не трябва да е предопределящо от това, дали ще има предложение за работа или не”. По този повод Емпар Агудо припомня и намира за основателна тезата на друга социоложка – Алва Мирдал, която още през 1968 г. твърди, че това, което трябва да бъде защитено, е не толкова правото на работа на омъжените жени, колкото правото на работещите жени да се омъжват и да имат деца. „Въпреки че и двете действия трябва да са съвместими и да отговарят на стремежите и на мъжете, и на жените, трябва да се запитаме защо разривът между едните и другите все още е толкова голям“, коментира Агудо.
За политоложката Кристина Монхе е важно да си зададем следния въпрос: Какво се случва с отговорни и лидерски позиции, които изглеждат несъвместими с нормалния живот? Защо приемаме, че един министър-председател или министър-председателка, един фондов брокер или брокерка, един известен журналист или журналистка нямат личен живот? Имат, но какво правят с него? Намаляват го или не му дават приоритет? Монхе отбелязва, че не сме виждали или не ни е идвало на ум, ч може да съществува мъж политик, който да вземе решение, подобно на това, току-що обявено от премиерката на Нова Зеландия. „Ардърн представлява тип лидерство, което дава приоритет на личните аспекти на живота ви пред политическата амбиция. И това е също толкова легитимно, колкото да поставите амбицията на първо място. Мисля, че е важно това да не се митологизира или да се възприема едната възможност като по-феминистка от другата, защото не е вярно“, посочва Монхе.
Политоложката смята, че жените не трябва да се отказват от политическата си амбиция, ако не искат това. „Виждаме как феминизмът понякога генерира мита, че жените поставят живота и грижата на първо място. Възможно е, но важното е способността да избираш. Сега Ардърн обявява, че напуска, но може би след 20 години ще реши да се върне“, изтъква Монхе. Тя обръща внимание, че има други профили на жени в политиката или на отговорни позиции, за които колективното въображение никога не би си представило, че могат да вземат решение като това на новозеландската министър-председателка. Монхе посочва: „Ангела Меркел, Джорджия Мелони, Есперанса Агире или Диас Аюсо (последните две са от испанската Народна партия, първата е оглавявала Община Мадрид в миналото, втората я оглавява в момента – б. пр.) щяха да бъдат обвинени като страхливки, изоставящи кораба пред възможни неблагоприятни изборни прогнози. Оставката не би подхождала на никоя от тях. Но в случая с Ардърн – да. Нейният тип лидерство допуска това. Не мисля, че този въпрос трябва да се превръща в мит. Напускането, както тя обяви, е също толкова феминистко, колкото и решението да се продължи. Феминизмът е именно това: вие да решавате сама какво и къде да поставите в своята скала на ценностите. Това обаче не би било позволено на един мъж, върху него се упражнява по-силен обществен натиск в това отношение. Никой не си представя, че Еманюел Макрон или Педро Санчес биха могли да направят подобно изявление. Би било скандал“.
About The Author
