Две латиноамерикански страни – Перу и Аржентина, през отминалата седмица напомниха, че на онзи континент превратите, било откровени, било завоалирани, никога не излизат от мода. Поучително е внимателно да се вгледаме какво точно се случи.
На 7 декември т. г. в Перу бе завършен държавният преврат срещу встъпилия през юли 2021 г. в длъжността президент на страната бивш селски учител и синдикалист Педро Кастийо. Превратът започна още от първите му дни като държавен глава. За всеки опитен политически наблюдател бе ясно, че няма да го оставят да управлява, и свалянето му е само въпрос на време. Пак дълго издържа, цяла година и половина. Която си беше чиста политическа агония, изнервила цяло Перу.
Още с влизането си в президентския дворец, Кастийо бе взет на мушка от доминиращата в парламента дясна опозиция във всичките ѝ нюанси, от всички висши функционери в държавата, включително и в съдебната система, много от които бивши военни с драстично репресивно минало или с дълги мафиотски обвързаности, да не говорим за мейнстрийм-медиите, притежавани и направлявани от олигарси, отдавна удобно вплетени в същата свойска мрежа на традиционния „елит”, бесен, че някакъв селянин от „дълбокото Перу” внезапно е изскочил от нищото и претендира да прави промени.
А селянинът, гордо нахлупил типична за своя роден край селска шапка, наистина идваше „от нищото” – да, синдикалист, но наивник без никакъв политически опит и дори без собствена партия. Случайно попадение на изстрелялата го като ракета-носител лява формация „Свободно Перу”. Парадоксално, но факт – със завидния си селски инат и с искреното си убеждение, че като президент трябва да стои над всякакви партии, дори и над излъчилата го, Кастийо успя да се скара и със „Свободно Перу”, като настрои повечето ѝ депутати срещу себе си дотолкова, че накрая и те подкрепиха преврата срещу него.
Другият парадокс – в старанието си да омиротвори и обедини поляризираната страна, президентът не само свали и прибра селската си шапка (която редом с учителския молив бе емблема на кампанията му), но и практически обезличи и обезсмисли амбициозната си програма за социални промени и борба с неравенствата и бедността, заради която бе избран с гласовете и надеждите на същото онова негово „дълбоко Перу”. Всичко това бе направено от Кастийо, не защото бе влязъл в кожата на толкова много свои предшественици, забравящи откъде са дошли, щом им сложат президентската лента. Не, той реши да върви по пътя на компромисите, да не се конфронтира с агресивната дясна опозиция в парламента, да изпълнява нейните капризи за постоянни смени на предлаганите от него премиери и министри, защото смяташе, че така все някога ще я омилостиви със своята „конструктивност” – и тогава вече ще бъде оставен на мира, за да осъществи своите замислени реформи, включително и на конституцията. Наивност, която неизбежно му изяде главата накрая.
Всички отстъпки, които направи Кастийо пред десницата, не постигнаха нищо друго, освен да я настървят още повече и да демонстрират пред цяло Перу, че президентът е слаб и неспособен да управлява страната, а враждебният парламент го мачка като пластелин. Жадуваното от него „омилостивяване” на опозицията нямаше как да бъде друго, освен неосъществима химера. Колкото повече се огъваше пред нейните искания за подмяна на министри, толкова повече растеше нейната агресивност, включително и персонално срещу него. Бяха проведени няколко парламентарни гласувания за отстраняването му от президентския пост поради „морален дефицит” – но те все пак до последно не успяваха да съберат необходимия брой гласове, защото въпреки напреженията „Свободно Перу” и други леви формации го спасяваха с депутатите си. Заредиха се медийно режисирани скандали с негови роднини, недоказани, но гръмко поднесени обвинения в корупция, ожесточени нападки в „неадекватност” за държавния връх и т. н. Да не говорим за системния парламентарен блокаж на всякакви правителствени решения, което практически държеше страната в постоянен вакуум откъм изпълнителна власт. Стигна се и до абсурди, като например парламентът да забранява на президента да отиде на встъпването в длъжност на новия лидер на Колумбия, на официално посещение във Ватикана или на международен форум в Мексико все със същия умопомрачителен мотив за „морален дефицит”.
В началото на тази агония, още когато през август-септември миналата година започнаха ожесточените атаки на опозицията срещу първите предложени от Кастийо министерски кабинети, негови поддръжници от „Свободно Перу” и от много други социални, синдикални, обществени движения бяха готови да излязат по улиците в негова защита. Призоваваха го да се опълчи по-решително на натиска, да апелира за гражданска мобилизация, да задвижи законови механизми за разпускане на парламента и за свикване на избори за конституционно събрание, което да изработи нов основен закон – това бе и част от предизборните му обещания. Но Кастийо не потърси такава народна подкрепа и продължи с опитите за компромис с безкомпромисните си опоненти, които нямаха друга цел, освен да го смажат и да отстоят статуквото. Това протакане месеци наред отблъсна и породи проблеми с много от привържениците му, а опозицията успя да привлече на своя страна доста меркантилната адвокатка Дина Болуарте, която навремето беше харесана от „Свободно Перу” за негова вицепрезидентка. След като се ориентира кои са силните в този безпощаден сблъсък, госпожата също стана дейна критичка на президента.
И така се стигна до 7 декември т. г., за когато беше насрочено поредно гласуване в парламента за отстраняване на държавния глава поради „морален дефицит”. И този път всички сметки показваха, че вотът изглежда ще мине. Притиснат така до стената, Кастийо най-после се реши и в изпреварващо парламентарното заседание обръщение към нацията обяви разпускане на Конгреса и назначаване на извънредно правителство, което да подготви избори за конституционно събрание. Но твърде късно. Влакът в тази посока отдавна беше изпуснат. Нямаше вече кой да го подкрепи политически за такова решение. Нито кой да мобилизира народни демонстрации, поддържащи президента.
За сметка на това десницата, привлякла сговорчиви съюзници дори сред определящи се като лявоцентристки сили и подпряна на непоклатимата опора на армията, вече беше готова с незабавната си и добре смазана реакция. Планираното заседание на Конгреса бе проведено светкавично и отстраняването на Кастийо бе гласувано без проблем, като с трудно прикрито задоволство към „моралния дефицит” бе добавено обвинение, че самият президент е предприел преврат чрез обявеното за незаконно разпускане на парламента. И е отстранен заради посегателство срещу конституционния ред, който веднага е възстановен от законните органи. А „превратаджията” е арестуван.
И да, в медиите и в страната, и по цял свят бе тиражирана именно тази версия под заглавието „Преврат в Перу”. Преврат, извършен от неадекватния президент. Но парламентът, този страж на законността и конституционализма, подкрепен от още по-всеотдайните стражи на същото – армията и висшите магистрати – се възправил срещу пъкления превратаджия и върнал реда на мястото му, незабавно провъзгласявайки за президентка досегашната вице Дина Боуларте, първата жена на този пост в местната история (публиката да ръкопляска тук, нали!).
И още от медийния сюжет – задължително припомняне, че подобен преврат през 1992 г. предприема десният президент Алберто Фухимори, на когото тогавашният парламент с прекалено много (според него) левоцентристи вътре му пречи да извърши неолибералните си реформи и да развихри репресивните си органи. През 2007 и 2009 г. Фухимори е осъден на дълги срокове затвор заради престъпления срещу човешките права, извършени при продължилото му чак до 2000 г. авторитарно управление.
Внушаването на аналогия с Фухимори за Перу – особено за лявото Перу – е повече от клеймо. Това е присъда. Размазване.
Медиите сега много се стараят да превърнат арестувания след свалянето му Кастийо едва ли не в клонинг на Фухимори. Нищо, че основната опозиционна сила, постарала се да го размаже, се води от дъщерята на Фухимори – неуспялата да надвие Кастийо в изборите миналата година Кейко Фухимори. Медийният хор не пропуска припева, че Кастийо е откаран в същия затвор, в който лежи и старият Фухимори. Но дали още лежи? През март т. г. Конституционният съд реши към него да бъде приложен закон, прокаран през 2018 г. с усилията на дъщеря му и партията ѝ – възрастните затворници да излежават присъдите си не зад решетките, а у дома. Но пък Международният съд по правата на човека настоя президентът Педро Кастийо да суспендира това решение и да не допусне осъденият точно за престъпления срещу човешките права Фухимори да се измъкне от наказанието. И Кастийо се ангажира, че именно така ще постъпи.
Дали това не предопредели и сегашната му съдба? Какво пречеше на фухимористите и съюзниците им още дълго да си играят с тъй гъвкавия Кастийо като с кукла на конци? Той и без това изпълняваше всичките им желания. Но в последните месеци натискът за свалянето му бе видимо форсиран. Като старанието бе не просто да бъде отстранен, а и да се срине репутацията му. Наред с режисираните скандали около негови роднини и с обвиненията в корупция, президентът, който толкова месеци се пазеше от силово разпускане на парламента и отказваше да слуша такива съвети откъм редиците на привържениците си, беше нарочно тласкан от опонентите си точно към такъв ход. Явно беше търсен специален ефект и зрелищно наказание за този селянин, не само посмял да стигне държавния връх, но и отказал да освободи Фухимори. Какво по-убийствено отмъщение би могло да се измисли от това, самият Кастийо да бъде натикан в калъпа на Фухимори?
Близкият съратник на Кастийо, който беше негов първи премиер – Гидо Бейидо, тези дни изказа дори предположение, че президентът е направил обръщението за разпускане на парламента не по своя воля, а след като е бил упоен от свои врагове, пробутали му вода с психотропни вещества. Бейидо твърди още, че след като разговарял с Кастийо, установил, че той дори нямал никакъв спомен да е произнасял обръщение и да е обявявал разпускане на Конгреса.
Звучи доста конспиративно, но в политическите кръгове на страна като Перу няма нищо невъзможно. А и наистина е удивително как така изведнъж толкова дълго отхвърлялият подобен ход Кастийо набързо и сам решава все пак да разпусне Конгреса? Най-малкото той открай време е наясно, че няма опора не само сред депутатите, но и в армията, и в съдебната власт, тоест би трябвало да знае, че такова действие е политическо харакири. Но пък е сладък подарък за всички, мечтаещи да го свалят и опозорят. И ето, че те получиха този дар „на тепсия”, както се казва.
На 11 декември в Туитър бе публикувано и собственоръчно изписано от самия Кастийо листче, което той предал на отишлия да го види в затвора приближен нему депутат Гийермо Бермехо.
В краткия и не много разбираем текст на листчето се споменава „макиавелистки план”, в който според Кастийо участвали главната прокурорка Патрисия Бенавидес, председателят на Конгреса Хосе Уилямс Сапата (той е бивш командващ въоръжените сили) и доскорошната вицепрезидентка Дина Болуарте. Освен това Кастийо алармира, че при него идвали маскирани лекари и също маскирана прокурорка, които на два пъти насила се опитали да му вземат кръв.
Важен елемент от общата картина е, че на 7 декември – деня на зрелищните обрати, увенчани от заклеването на Дина Болуарте като държавен глава и от ареста на Кастийо, по улиците на Лима нямаше и следа от някакви митинги или демонстрации в защита на президента. И това бе медийно преекспонирано. С недвусмисленото внушение – този президент толкова се е изложил, че дори липсва всякаква улична подкрепа за него.
На това би повярвал само онзи, който нищо не знае за Латинска Америка и за факта, че често хората от вътрешността на страните там понятие си нямат какво става в столицата, а на официалните медии, които приемат като част от продажната върхушка, изобщо не вярват.
Щом перуанците се ориентираха какво точно става, разбира се, веднага започнаха и доста бурни протести, които в последните дни ескалират и се радикализират все повече. И те не са само в Лима, където има ожесточени сблъсъци с полицията. В департамента Апуримак, разположен в централната част на Южно Перу, например, беше обявено „народно въстание”, а от 12 декември там започва и обща безсрочна стачка, докато президентът Кастийо не бъде възстановен на поста си.
Протестите даже не са толкова в защита персонално на Кастийо, а на демокрацията. Защото превратът срещу Кастийо е посегателство точно срещу демокрацията. Погазва се официално признатият народен вот, който посочи тъкмо Кастийо за президент. А не Дина Болуарте, или някакви депутати, които година и половина се гавриха с държавния глава и с демокрацията, докато накрая ги стъпкаха.
Последният от премиерите на Кастийо – Анибал Торес, който бе с президента, когато го арестуваха, обяви на 10 декември, че минава в нелегалност, защото междувременно прокуратурата била повдигнала и към него обвинения в „бунт” и принадлежност към „престъпна организация”, само защото е бил винаги лоялен към държавния глава. В изявлението си Торес също така заклеймява гневно прокуратурата като „политически инструмент” и изтъква, че Кастийо „го изолират и унижават целенасочено, за да внушат, че никой човек от народа не бива и да си помисля да управлява страната”. Торес добавя: „Моята вярност към Педро Кастийо означава вярност към народа”.
Да, факт е, че Кастийо допусна много грешки и породи много критики в средите на подкрепялата го левица. Но както тези дни пишат коментатори именно от тези среди не само в Перу, но и в други латиноамерикански страни, нека не се смесват недостатъците на Кастийо с недопустимостта на преврата срещу него, защото това е преврат срещу законността, демокрацията и същинските права на гражданите, включително избирателните. Подмяна на народния вот. Триумф за все същата политико-олигархична мафия, която наивникът Кастийо смяташе, че може да превърне в конструктивен партньор, като ѝ покаже почтеност и компромисна диалогичност. Груба грешка от негова страна, но по-важно от критикуването му в момента е опълчването срещу този спретнат му йезуитски преврат.
А колко е йезуитски, показва и международната реакция. Впрочем, нека първо припомним, че самият Кастийо се опитваше и на международно ниво да показва компромисност и диалогичност. Постара се да комуникира добронамерено със САЩ и с техния послушен инструмент на континента – Организацията на американските държави. Даже съвсем наскоро повика нейна мисия за арбитър, когато опозиционната разправа с него стана особено нетърпима. Е, мисията ловко си изми ръцете с призив за помирение и побърза да си замине – почти в навечерието на преврата.
И естествено сега, след натъртващото поднасяне пред чуждестранната аудитория на приказката за самия Кастийо като за превратаджия, от доста външни партньори, начело със САЩ и свързаната особено тясно с Латинска Америка Испания, заваляха пухкави пожелания за успехи във „възстановяването на конституционния ред” и „защитата на демокрацията” плюс признаване на Дина Болуарте като „законен” нов държавен глава.
Но не всички лесно преглъщат подмяната. Особено силно впечатление на регионално ниво прави Мексико – страната, която не призна и преврата срещу Ево Морлес в Боливия през 2019 г., като му изпрати и самолет, за да замине в емиграция, предоставяйки му политическо убежище. Сега мексиканският президент Андрес Мануел Лопес Обрадор реагира по подобен начин и на драмата в Перу. По начало Обрадор, внимателно наблюдаващ проточилия се тормоз над перуанския държавен глава, нееднократно досега е изразявал подкрепата си за него и за спазването тъкмо на демокрацията и на народния вот. А сега, след преврата, обяви, че Мексико е готово да предостави политическо убежище на Кастийо, който на свой ред не закъсня и да го поиска. Но той вече е под арест, а перуанското външно министерство, изпълняващо указанията на Дина Болуарте, натякна на Мексико, че се меси във вътрешните работи на Перу.
Между другото, в спомената Боливия в момента същите сили, които стояха зад преврата срещу Ево Моралес, отново бунят обстановката – сега вече срещу съратника му и настоящ президент Луис Арсе. Център на вълненията е все същият град и департамент Санта Крус, смятан за крепост на десницата.
Накратко – превратите изобщо не са изчезнали от политическия пейзаж в Латинска Америка. В различните им разновидности те бяха използвани и срещу някои от президентите от „първата лява вълна” на континента. Струва се да се припомни преминалото някак незабелязано в нашата част на света отстраняване от власт на левия президент на Парагвай Фернандо Луго през 2012 г. А неговият случай доста напомня на разиграното сега и срещу Педро Кастийо. И там превратът бе осъществен от парламента, който отстрани Луго под скалъпен предлог. Но първо още през 2009 г. самият Луго, дошъл на власт година по-рано, си „изпроси” да го нарочат, като отстрани командващите сухопътните сили и флота, подозирайки ги в подготовка на военен пуч. През 2012-та превратът бе разигран по друг повод – заради провокирани от инфилтрирани агенти сблъсъци с човешки жертви между протестиращи селскостопански работници и полицейски сили. Парламентът обяви за отговорен президента (който всъщност беше забранил да се праща полиция срещу протестиращите, но МВР не го послуша, а изпълни поръчката за злепоставянето му) – и така Луго беше свален с решение на депутатите, извършили така чиста проба институционален преврат.
Откровен военен преврат, подкрепен от парламента, имаше и в Хондурас още през 2009 г., когато бе свален замислилият конституционна реформа президент Мануел Селайя, приятел на венесуелския лидер Уго Чавес.
Световно внимание привлече и институционалният преврат срещу президентката Дилма Русеф в Бразилия през 2016 г., когато тя бе отстранена от власт също с парламентарно решение по напълно измислени обвинения в административни нарушения.
Кастийо може да се смята за първият свален пак с такива хватки президент от т. нар. „нова лява вълна” в Латинска Америка – доколкото за такава въобще може да се говори (сериозните анализатори се въздържат от подобни етикети).
Факт е, че никога не спадалата поляризация на континента продължава да избива във всевъзможни действия било за насилствено отстраняване на лидери, било за „меко” тяхно злепоставяне, което в крайна сметка пак да доведе до политическото им унищожаване.
В тази плоскост трябва да бъде поставен и случаят с демонстративното осъждане на аржентинската вицепрезидентка Кристина Фернандес де Киршнер буквално ден преди преврата в Перу. Неслучайно и Лопес Обрадор подреди в една обща редичка двата казуса, коментирайки „уроците”, които Латинска Америка трябва да извлече и от разправата с Кастийо, и от присъдата срещу Фернандес.
Ето и подробностите около аржентинския сюжет. На 6 декември т. г. в Буенос Айрес Кристина Фернандес – действащата вицепрезидентка и председателка на Сената, бе осъдена след края на 3-годишен процес за „измамно администриране в ущърб на държавата” в периода 2003-2015 г. Присъдата е 6 години затвор и отнемане завинаги на правото на осъдената да заема публични длъжности. Детайлите по присъдата ще бъдат оповестени чак на 9 март догодина и чак тогава защитата на Фернандес ще има право да обжалва пред следващите две инстанции, което може да отнеме години.
Присъдата по принцип няма как да влезе в сила в момента не само заради очертаващите се обжалвания, но и защото докато не изтече вицепрезидентския ѝ мандат, което ще стане точно след година – на 10 декември 2023 г., Кристина Фернандес има имунитет.
Но пък наличието на дадената присъдата след този срок, дори и да е в процедура на обжалване, е удар срещу евентуалното ѝ кандидатиране за държавен глава в следващите избори. И то не заради 6-те години затвор, а заради постоянната забрана да заема публични длъжности, чрез която се цели веднъж и завинаги да се затвори пътят към държавния връх както на самата Кристина, така и на олицетворявания от нея и силно мразен от опонентите ѝ „киршнеризъм”. Това е политическата тенденция в лявото крило на перонизма, свързвана с управлението на покойния ѝ съпруг – починалия през 2010 г. Нестор Киршнер, който бе президент от 2003 до 2007 г., и с последвалото управление на самата Кристина Фернандес де Киршнер в периода 2007-2015 г.
Противниците им клеймят техните мандати като „популистки”, „шуробаджанашки”, „волунтристки”, а най-силно се дразнят от приятелството на двойката с днес вече покойния венесуелски лидер Уго Чавес. Същевременно обаче още при мандата на Нестор Киршнер преживялата съвсем скоро преди това дефолт Аржентина се съвзема икономически, реструктурира дълга си към МВФ, успява да го изчисти и се отказва от по-нататъшно обвързване с фонда, стартира успешни социални програми за най-бедните и т. н.
„Киршнеризмът” отхвърля неолиберализма, залага на регионалната интеграция със силен социален профил заедно с другите латиноамерикански страни от т. нар. „лява вълна”, отменя закона за опрощаване на престъпленията на военната диктатура (1076-1983 г.), осъжда членове на някогашната хунта за престъпления срещу човечеството, подгонва транснционални компании за недостатъчни инвестиции в националната икономика и други нарушения и т. н.
Тази политика буди от една страна екзалтирана подкрепа, а от друга – ожесточено отхвърляне, както от политическата десницата, така и от сраснатия с големите медии олигархичен капитал, повел неспирна медийна война срещу „киршнеризма”.
По време на втория мандат на Кристина Фернандес са форсирани и убийствени дела на американски хедж-фондове срещу аржентинската държава – те със задна дата си искат абсурдни лихви, за които твърдят, че са натрупани още от преструктурирането на дълга по времето на Нестор Киршнер. Делата предизвикват изкуствен дефолт на Аржентина, блокирайки сметките на страната в банки в САЩ – и това довежда до изборен разгром на перонизма през 2015-та. На власт идва неолибералът Маурисио Макри. Той връща страната в желязната прегръдка на МВФ и овесва на шията на всички аржентинци бремето да изплащат в близките 40 години гигантски дълг от над 50 милиарда долара, похарчени не за инвестиции, а за залъгване на избиратели с подаяния и за облажване на приближени бизнесмени. По време на мадната си Макри дава старт и на настъпателна реваншистка кампания срещу „киршнеризма”, стимулирайки завеждането на дела за предполагаеми злоупотреби и корупция в свързаните с предишните управляващи среди, включително и персонално срещу Кристина Фернандес. Делото, по което тя сега е осъдена, тръгва точно по времето на Макри – през май 2019-та.
Управлението на Макри обаче довежда до рязко обедняване в страната и ефектът е толкова разрушителен, че неолибералът губи изборите през 2019 г. На власт се връщат перонистите в лицето на настоящия президент Алберто Фернандес и вицепрезидентката Кристина Фернандес. Макар наследеният от Макри дълг да е реструктуриран, той остава в чудовищния размер от 45 милиарда долара.
Настоящият президент Алберто Фернандес не е точно представител на „киршнеризма”, макар да е бил близък с Нестор Киршнер. Кристина Фернандес обедини силите си с него, макар двамата да бяха в обтегнати отношения преди изборите през 2019-та, само и само да бъде предотвратен нов мандат на Макри – и това беше постигнато. Но тандемът между двамата Фернандес (това е просто съвпадение на фамилиите, те нямат роднинска връзка) доста скърца и не липсват разногласия. А атаките на „макристите” не са насочени толкова срещу президента, колкото срещу вицепрезидентката, която очевидно е най-мразената от тях като главна „киршнеристка”.
Още откакто беше на власт, Кристина беше обект за настървени нападки от десницата и свързаните с нея големи медии – най-вече от медийната група „Кларин”, която е най-внушителната медийна корпорация, отстояваща статуквото на едрия капитал.
От журналистическо разследване на журналист от групата на „Кларин”, публикувано през 2013 г., тръгва и мащабният скандал за злоупотреби, фокусиран първо върху бизнесмен, свързан с лично приятелство със семейство Киршнер. После скандалът е разширен и с още публикации, насочени вече към вероятно облагодетелстване на самите Киршнер.
Преди да стане президент през 2003 г., от 1991 г. нататък Нестор Киршнер е губернатор на южната провинция Санта Крус, а Криситна е депутатка от същата провинция в Конгреса в столицата. От онези времена е и приятелството им с местния бизнесмен Ласаро Баес. След като Нестор влиза в „Каса Росада” („Розовия дом” – президентския дворец в Буенос Айрес), същият бизнесмен започва да печели почти всички търгове с обществени поръчки за пътни ремонти и строежи в Санта Крус. В периода от 2003 до 2015 г. (края на втория мандат на Кристина Фернандес) Баес печели 78,5% от всички търгове и сключва 51 договора. Но изпълнява едва около половината от тях, въпреки че взема парите за всичките.
Делото срещу Баес, почти цялото му семейство и много негови сътрудници започва още след онази публикация през 2013 г. и се точи до 2021 г., когато подсъдимите получават дълги срокове затвор. Самият Баес – 12 г. зад решетките.
През 2016 г., по времето на Макри, е направен и одит на онези 51 договори на Баес за пътна инфраструктура в Санта Крус, чиито резултати пък стават основа за започнатото през 2019 г. дело срещу Кристина Фернандес и още 12 обвиняеми заедно с нея (сред тях е и Баес). Едно от обвиненията е споменатото „измамно администриране в ущърб на държавата”, но има и още едно – за „незаконно сдружаване”.
Присъдата, произнесена на 6 декември т. г., осъжда Кристина Фернандес по първото обвинение на 6 години затвор (прокуратурата е искала 12 години) и на постоянно отнемане на правото да заема публични длъжности. И я оправдава по второто.
Също на по 6 години затвор са осъдени Ласаро Баес (това е втора присъда за него в отделно дело), бившият секретар по обществените поръчки Хосе Лопес и бившият директор на националната служба по пътищата Нестор Периоти.
Но пък сред оправданите напълно е бившият министър на планирането от 2003 до 2015 г. Хулио де Видо, бившият подсекретар на обществените поръчки Абел Фатала, отговарящият за пътищата в Санта Крус Ектор Гаро и бившият подсекретар по координирането на федералните обществени поръчки Карлос Сантяго Киршнер (братовчед на Нестор).
В коментар пред медиите след присъдата един от адвокатите на Кристина Фернандес, обяснявайки, че защитата ще обжалва и уверявайки, че „всичко едва започва”, определи като абсурден самия факт, че осъждат бившата президентка и настояща вицепрезидентка за „администриране” – при положение, че по конституция държавният глава изобщо не се занимава с администриране. А същевременно е оправдан ексминистърът на планирането, в чиято длъжност да, влиза администрирането.
Средите, които мразят „киршнеризма” и мечтаят да видят Кристина Фернандес унищожена, вече споделят из услужливите точно към тази тенденция големи медии като „Кларин” или „Насион”, че всъщност от кръстосването на делото срещу Баес за пране на пари и на сегашното за „измамно администриране” може да се роди по-значим нов процес за злоупотреби, който да удари по-сериозно бившата президентска и настояща вице.
Самата Кристина е напълно наясно, че съдебното ѝ преследване е откровено политическо. Също така тя от години привлича общественото внимание и към безпощадното медийно очерняне на цялото ѝ семейство, заради което дъщеря ѝ Флоренсия дори се разболя и се наложи да се лекува в Куба повече от година. Именно медийния „език на омразата” посочи Кристина Фернандес и като основен виновник, когато на 1 септември т. г. като по чудо оцеля от отправен в лицето ѝ почти от упор изстрел пред нейния дом в Буенос Айрес.
Сега, във видеообръщението, което направи веднага след произнасянето на присъдата ѝ на 6 декември, тя отново посочва медиите като ключов „съучастник”. Но този път набляга доста и върху „съдийската мафия” и „паралелната държава”. Напомня за „изтеклите” точно предишния ден – на 5 декември – през телефона на висш служител в опозиционната администрация на град Буенос Айрес записи с компрометиращи разговори между четирима влиятелни съдии. Сред тях и онзи, който е задвижил гледането на нейния процес – Хулиан Ерколини. От записите на чата се разбира как съдиите се наговарят за измами и фалшиви фактури, с които да прикрият платено от медийната група „Кларин” тяхно пътуване в компанията на висши опозиционни функционери, сред тях бивши и настоящи шефове на тайни служби плюс представител на „Кларин”. Пътуването, състояло се още през октомври т. г. и нарочно неразгласявано, е било до известното имение в Патагония „Лаго Ескондидо” („Скритото езеро”) на едрия английски богаташ Джо Люис. Закупената от него внушителна по размер територия със закрит достъп и със собствено летище, превърната в нещо като частна държава вътре в аржентинската държава, отдавна е във фокуса н сигнали за нередности и злоупотреби, включително срещу правата на местното население. Но Джо Люис, който е и личен приятел на Маурисио Макри, продължава да благоденства.
За участвалите в пътуването съдии се смята, че ще разглеждат жалби срещу Люис, както и други оплаквания – срещу „Кларин”. А те в същото време приемат сладката екскурзия, която си е чиста проба конфликт на интереси. И откровено обсъждат в изтеклия чат как да прикрият това с безпардонни измами. Същевременно отправят обиди и закани към „киршнеристи” и леви журналисти, разкрили пътуването.
Въпросните записи с откровенията на съдиите пораждат един от най-големите скандали в Аржентина през последните години и будят силно обществено омерзение от продажните съдебна власт и корпоративна журналистика.
Именно в такава обстановка бе произнесена и присъдата над Кристина Фернандес, която според самата нея, а и според голяма част от аржентинците е политическа разправа, целяща да я изхвърли завинаги от политиката.
„Осъждат ме, за да осъдят един модел на икономическо развитие и на признание на правата на народа. Важното в присъдата не са шестте години или затворът, а лишаването ми завинаги от право да заемам изборни политически позиции. А всички постове, на които съм била, съм ги заемала съгласно народния вот”, изтъкна Кристина Фернандес във видеообръщението си. И обобщи: „Не става дума нито за lawfare (известен термин за съдебна разправа – б. р.), нито за партия на съдиите. Това е паралелна държава и съдийска мафия”.
Вниманието бе привлечено и от онази част в обръщението на Фернандес, в която тя оповестява, че няма да се кандидатира за президент или за друг пост след изтичането на мандата ѝ на 10 декември догодина. Ето какво посочва: „Името ми няма да се появи в никаква бюлетина. Ще се прибера а 10 декември в същия дом, откъдето излязох, за да придружа моя другар (Нестор Киршнер)… Няма да подложа политическата сила, която ми оказа честта два пъти да ме излъчи за президент и един път за вицепрезидент, на изпитанието да я малтретират в изборния период заради една осъдена кандидатка със забрана завинаги за изборни постове, осъдена за „измамно администриране”… Моята ли администрация е била измамна? Ами тези, жълтите (партийният цвят на поддръжниците на Маурисио Макри – б. р.), които ни оставиха 45 милиарда долара дълг, да се разхождат охранени със самолети на „Кларин”?”
След това Кристина Фернандес се обръща и директно към Ектор Магнето, изпълнителния директор на „Кларин” със следните думи: „Добре, няма да се кандидатирам. Имате и още една много добра новина, Ектор Магнето. Знаете ли защо? Защото на 10 декември 2023 г. няма да имам имунитет, няма да съм вицепрезидентка. Така че ще можете да заповядате на своите хора в Касационния и Върховния съд да ме тикнат в затвора. Нека бъда затворничка, но ваше дресирано животинче – никога. Няма да бъда кандидатка за нищо!”
Присъдата н Кристина Фернандес и последвалото ѝ обръщение изведоха спонтанно на улицата в центъра на Буенос Айрес многобройни нейни привърженици, изразяващи ѝ подкрепа. Но официални партийни митинги или прояви не бяха свикани.
Самата Кристина същата вечер пристигна с хеликоптер в курортен комплекс в провинция Буенос Айрес. Там се срещна с ръководството и активистите на формацията „Общ фронт”, която издигна за президент Алберто Фернандес, а нея за вицепрезидент. И насърчи съратниците си да се мобилизират в нейна защита, защото това означава защита на демокрацията.
На 11 декември, правейки рекапитулация на трите си години на власт, президентът Алберто Фернандес засегна в изказването си и казуса с осъждането на Кристина Фернандес. Той посочи, че заричането ѝ да не се кандидатира за нищо след изтичането на мандата ѝ е „преждевременно”, но оцени високо посланието, което отправя Кристина, заемайки такава позиция: „Онова, което тя казва на правосъдието, е следното: Няма да търся привилегии, знайте, че няма да ме уплашите, ако някой от вас ме хвърли в затвора. Откроявам този кураж, тази смелост – придавам им огромна стойност.” Алберто Фернандес изтъква още, че „Кристина е много важна за „Общия фронт”” и че нейната невинност по отправяните ѝ обвинения е несъмнена.
Факт е, че това, което се наблюдава като съдебна разправа с аржентинската вицепрезидентка, много напомня „бразилския сценарий” около импийчмънта на Дилма Русеф и последвалото вкарване в затвора на Лула да Силва по недоказани обвинения в корупция, само и само да не се яви на президентските избори през 2018-та, та на тях да победи ултрадесният Жаир Болсонаро.
Докъде води подобно изнасилване на истината, вече видяха и самите бразилци – след над 500 дни в затвора, след куп резки обрати на правосъдието и на изборната цедка, Лула все едно пак вече е избран за президент и вдъхва надежда на целия континент.
А ето и обобщението на мексиканския президент Лопес Обрадор около разигралото се през изминалата седмица в Перу и Аржентина: „Виждаме меки преврати, вече не става дума за намеса на военните, вече става дума за контрол над медиите, ръководени от олигарси, става дума за подкопаване на законните власти. Виждаме също хора, произлезли от народа, които искат да направят нещо в полза на народа и които не принадлежат към елитите… А медиите продължават да са инструменти за очернящи кампании, за манипулация и за оправдаване на действия, които са в разрез с демокрацията. Това стана в Бразилия, току-що стана в Аржентина, а вече и в Перу.” Лопес Обрадор извлича от всичко това следната поука: „Трябва да се управлява за народа, без доверие в т. нар. лидери на мнения или в политическата класа, която гледа да се присламчи към медийните собственици и към интелектуалците сводници”.
About The Author
