По време на участието ми в подкаста на Алекс Хочули и Филип Кънлиф те споменаха един от моите материали за това, което наричам палеолевица. В дискусията разгледах основните характеристики на палеолевицата и смятам, че може да е полезно да ги изложа отново в писмен вид. И се надявам да покажа, че те могат лесно да се превърнат в приложими политики и не са просто набор от хубави думи, навързани заедно.
Дневният ред на палеолевицата, по мое мнение, има четири основни принципа: за растеж, за равенство, за свобода на словото и сдружаването и за международно равенство. Позволете ми да обясня всеки от тях.
Да се подкрепя растежът означава, че палеолевицата признава, че доходите и благосъстоянието са задължителни условия за човешката самореализация и свобода. Не можем да реализираме потенциала си, нито да се наслаждаваме на други нематериални дейности, ако не разполагаме с достатъчно доходи, за да не се притесняваме откъде ще дойде следващото ядене или къде ще спим следващата нощ. Палеолевицата е против постоянното очерняне на растежа, защото признава, че за обикновения човек подобрените материални условия на живот отварят „царството на свободата“: не искаме домакинства, в които майките трябва да перат дрехите в близкия поток или във ваната; искаме домакинства с перални машини. (Разбира се, за хората, които вече притежават перални машини, това може да изглежда като тривиално искане. Но за половината свят, който не разполага с такива, то изобщо не е тривиално.)
Растежът сам по себе си, без да се отчита кой има полза от него, не е нито етично приемлив, нито политически устойчив. Ето защо се появява вторият елемент: икономическото равенство. Растежът не може да бъде сляп, нито пък такъв, че по-голямата част от него, както в САЩ през периода 1986-2007 г. (вж. графиката по-долу), да се събира от богатите. Той трябва да бъде насочен към бедните, което означава, че доходите на по-ниските групи трябва да нарастват в процентно изражение поне толкова, колкото доходите на по-богатите групи. Как да се постигне това? Не само чрез пряко данъчно облагане или косвено облагане на дейностите и стоките, потребявани от богатите (последното е област, която според мен не се използва достатъчно). То може да бъде постигнато чрез високи данъци върху наследството, които да осигурят сравнително еднаква стартова позиция, независимо от богатството на родителите, чрез почти безплатно или напълно безплатно обществено образование и здравеопазване и чрез специална подкрепа за младите хора около момента на първата им работа. В момента в развитите западни общества младите са група, която се нуждае от толкова голяма подкрепа, колкото хората, които в момента са на пенсионна възраст, успяха да постигнат по политически път през 60-те и 70-те години на миналия век.
Намаляването на неравенството в доходите и богатството е както цел сама по себе си, така и инструмент за постигане на нещо друго: относително политическо равенство. Това равенство е подкопано в днешните развити общества не от зле дефиниран „популизъм“, както се твърди, а от съвсем противоположна опасност – тази на плутокрацията. Фактът, че богатите хора финансират кампаниите, плащат на политиците (което е само по-изтънчена форма на подкуп) и контролират повечето от основните медии, е подигравка с политическото равенство.
Според мен палеолевицата трябва да избягва такива термини, които неолибералният дискурс е завладял и обезсмислил, като демокрация. Трябва да признаем, че терминът „демокрация“ е завладян от неолибералната плутокрация по същия начин, по който терминът „народ“ беше завладян от комунистическите власти в Източна Европа. И двата термина се използват за прикриване на реалността.
Вместо това палеолевицата трябва да се съсредоточи върху нещо много по-реално и измеримо: приблизително политическо равенство. Последното предполага публично финансиране на политическите кампании, ограничения (или забрани) на контрола на богатите хора върху средствата за масова информация (никаква собственост на „Вашингтон пост“ за Джеф Безос) и равнопоставено участие в изборния процес, което на свой ред означава улесняване на участието в изборите на трудещите се хора. Изборите в САЩ умишлено биват насрочвани в работен ден и не е нито изненада, нито реклама за „демокрацията“, че дори в най-важните избори половината от избирателите просто не участват.
Палеолевицата също така признава, че свободата на словото и на сдружаването са до голяма степен безсмислени, докато не съществува приблизително политическо равенство. Отделните хора могат да прекарват часове и дни в спорове в Twitter, но това няма да има никакво политическо влияние в сравнение с добре платените и организирани мозъчни тръстове и други институции, чиято цел е да влияят пряко върху политиката. Именно в тази област неясната употреба на термина „демокрация“ в действителност прикрива огромно неравенство в достъпа до политическа власт.
Последната идея е интернационализмът. Това, разбира се, е стар лозунг на левицата и не бива да се разглежда като нещо, което просто се прикрепя към останалата част от вътрешния дневен ред. Той е съставна част от цялостната програма. Палеолевицата приема, че различните страни и култури могат да имат различни начини, по които избират своите правителства или по които определят политическата легитимност. Палеолевицата не е идеологически хегемонна. Палеолевицата може да вярва (и трябва да вярва), че нейният собствен подход е най-добрият, и е в правото си да го отстоява, но аргументите винаги трябва да са на ниво идеи, да избягва груба намеса във вътрешните работи на други държави и очевидно никога да не използва насилие. Палеолевицата трябва да се отърве от вредната идея за „либерален световен ред“, която или е безсмислена (тъй като се променя в зависимост от това какво е политически удобно за поддръжниците ѝ), или е откровена покана за водене на войни. Тя трябва да се замени със спазването на международното право, определено от ООН, и от други институции, които включват всички народи. Прозелитизмът на палеолевицата се осъществява само с ненасилствени средства, с уважение към другите култури и държави и без каквато и да е принуда.
Съществуват много други въпроси, които не могат да бъдат обхванати пряко от тези прости правила. Те се отнасят до миграцията, равенството между половете и расите, отношенията между църквата и държавата и т.н., но според мен те могат да бъдат сравнително лесно изведени от тези четири общи принципа.
*Бранко Миланович е американски икономист от сръбски произход. Той е известен най-вече с работата си по разпределението на доходите и неравенството. От януари 2014 г. е гостуващ професор в Graduate Center of the City University of New York и асоцииран старши учен в Luxembourg Income Study.
About The Author
