През 1930 г. Джон Мейнард Кейнс прогнозира, че след сто години – тоест горе-долу сега – „икономическият проблем може да бъде решен или поне да се намира в близост до решение“. Хората ще работят може би по три часа на ден. „За първи път от създаването си – пише Кейнс – човекът ще бъде изправен пред своя истински, постоянен проблем – как да използва свободата си от неотложни икономически грижи, как да използва свободното време, което науката и сложната лихва ще са му спечелили, за да живее мъдро, приятно и добре.“
Де да беше така! Годината е 2022, а повечето от нас все още са в постоянен режим на работа. Странно е обаче, че голяма част от разсъжденията на Кейнс са били правилни. Той изчислява, че през следващия век годишният икономически растеж в световен мащаб ще бъде средно 2%. Това сигурно е изглеждало безумно оптимистично в началото на Голямата депресия. Но оценката се оказва дори ниска. Икономистът от Йейл Фабрицио Дзилиботи е изчислил, че от 1930 г. насам средният годишен ръст в дългосрочен план е близо до 3%. Кейнс прогнозира, че жизненият стандарт в по-напредналите икономики ще се повиши осем пъти. Всъщност, според Зилиботи, той се е увеличил 17 пъти. Кейнс дори е бил прав, донякъде, че броят на отработените часове ще намалее и че хората ще намерят други занимания. Наблюдавайки този феномен през 60-те години на ХХ век, журналистът Том Улф се прочу като хроникьор на разрастването на дейностите за свободното време – сърфинг, автомобилни състезания, дрогиране – далеч отвъд представите на Кейнс и неговата група от Блумсбъри. Улф нарича това „експлозия на щастието“.
Кейнс не е взел предвид колко неравномерно ще бъде разпределена тази експлозия на щастието между отделните държави и в самите тях. Дори в Съединените щати, най-богатата държава на Земята, все още има хора, на които им липсват тези две изконни неща – храна и подслон. Кейнс е бил прав, че икономическият проблем би трябвало вече да е решен или да е на път да бъде решен. Но той не е решен и вероятно няма да бъде решен дори след един век.
Оптимизмът на Кейнс е продиктуван от настъпването на това, което Джей Брадфорд ДеЛонг в новата си икономическа история Slouching Towards Utopia нарича „дълъг ХХ век“. ДеЛонг поставя началото на този дълъг век през 1870 г. Това е периодът, пише ДеЛонг, през който зреещата индустриална революция, съчетана с различни социални промени като появата на модерната корпорация и институциите за индустриални изследвания, „отключва вратата, която преди това е държала човечеството в крайна бедност“. Живеещите през този период стават свидетели на безпрецедентна експлозия на производителността и просперитета. По онова време те добре са разбирали това. Кейнс го нарича „икономическо Елдорадо“.
За да разбере защо цялото това богатство не е било разпределено по-широко, ДеЛонг разглежда не само растежа. Той показва, че начинът, по който икономическите нужди на човечеството са или не са били посрещнати от експлозията на благосъстоянието, последвала индустриалната революция, е зависел от неикономически събития, включително две световни войни; от враждуващи схващания за това какво могат да постигнат самите пазари; от колониалното наследство; и от различната компетентност на правителствата да управляват разумно икономиките. ДеЛонг разбира тези отделни теми изключително добре, но е много трудно да ги интегрира в това, което той самосъзнателно нарича „голям разказ“, простиращ се от 1870 до 2010 г. Ако в края на разказа историята изглежда тромава, това може да се дължи на факта, че той натрупва върху чинията си много повече история, случваща се на много повече места, отколкото човек може лесно да усвои.
По-лесно е да се определи кога започва историята на тази голяма промяна, отколкото кога свършва. Ако се интересувате от традиционното производство или от организирания труд, в Европа и Съединените щати тя приключва през 70-те години на ХХ век. Ако интересът ви е насочен към компютърната революция, тя приключва около 2000 г. Ако интересът ви е насочен към възхода на Китай, Индия и „тигровите икономики“ в Югоизточна Азия, историята започва едва през 70-те и 80-те години на ХХ век и краят ѝ не се вижда. Ако интересът ви е насочен към икономическото пробуждане на Южното полукълбо, тази история едва започва.
Не е трудно да се разбере защо Кейнс е бил толкова оптимистичен през 1930 г. Само 60 години по-рано световната икономика все още е функционирала почти изцяло на основата на натуралното стопанство. През 1870 г. повече от 80% от световното население е живяло от това, което е отглеждало, а не от това, което е купувало. Когато през 1840 г. френският философ анархист Пиер-Жозеф Прудон декларира, че собствеността е кражба, той не говори толкова метафорично, колкото бихме предположили днес. Не можеше да се обогатиш, без да обеднееш някой друг, защото икономическият пай почти не се разширяваше. Едва след 1870 г. трансокеанските телеграфни кабели, винтовите параходи, железниците, подобрените електрически тъкачни машини и Бесемеровата пещ за производство на стомана, наред с много други чудеса, се съчетават, за да ускорят икономическия растеж до степен, в която натрупването на богатство от един човек би могло да увеличи богатството на други.
Преди 1870 г. икономическият живот се е ръководил до голяма степен от принципа, изведен през 1798 г. от мрачния английски духовник Томас Робърт Малтус, че нарастването на населението (по свободната, но точна перифраза на ДеЛонг) „изяжда ползите от изобретенията и иновациите … оставяйки само експлоататорската висша класа в забележимо по-добро положение“. За огромното мнозинство материалните условия никога не се променят. Заплатата на строителен работник в Англия през 1800 г., след отчитане на инфлацията, е била абсолютно същата, както шест века по-рано. До 1870 г. заплатите са се увеличили повече от два пъти, но дори и това не дава представа за това, което предстои. До 2000 г. те са се увеличили повече от тринадесет пъти. Голяма част от това увеличение се дължи на международната търговия. През 1850 г. трансграничната търговия е представлявала около 4% от общото световно производство – малко повече от дела, който е бил 150 години по-рано. През 1880 г. тя представлява 11% от световното производство. Днес тя представлява 30%.
Дългият ХХ век опроверга малтусианската конструкция, според която нарастването на населението изпреварва производството на храна и води до намаляване на заплатите. Днес световното население е шест пъти по-голямо от това през 1870 г.; добивите от земеделски култури са около осем пъти по-големи, а доходът на глава от населението е почти девет пъти по-голям. Технологичният и организационният напредък настъпва много по-бързо и с много по-големи ползи, отколкото Малтус би могъл да си представи. От 1870 г. насам, изчислява ДеЛонг, темпото на този прогрес е четири пъти по-бързо, отколкото от 1770 г. до 1870 г., 12 пъти по-бързо, отколкото от 1500 г. до 1770 г., и 60 пъти по-бързо, отколкото преди 1500 г. Това ускорение позволява на дългия ХХ век да се превърне в „първия век, в който историята е предимно въпрос на икономиката“.
Големите ползи от тази промяна заобиколиха това, което днес наричаме глобален юг. Просперитетът до голяма степен се ограничаваше до великите имперски сили – Великобритания, Западна Европа и Съединените щати. (Съединените щати, които сами по себе си са бивша колония, понякога се изключват от тази група, тъй като са практикували по-ограничена колонизация – главно във Филипините, Куба и южната част на Тихия океан. Но насилственото завземане на северноамериканския континент от коренните американци и поробването на африканци чрез насилие и заплаха от насилие за извършване на земеделска работа в Новия свят поставя Съединените щати в първите редици на империалистическите държави, макар и по начин, който не изисква много пътуване.)
Европейската колонизация започва около XVI век, но с развитието на северноатлантическите икономики нуждата им от суровини от чужбина става все по-належаща. Дърветата са добър пример за това. Европейските държави са обезлесени, отбелязва историкът от Чикагския университет Кенет Померанц, и дървесината става дефицитна, дори когато търсенето ѝ като строителен материал се увеличава. В средата на XVI в. 33% от територията на Франция е била покрита с гори; през 1789 г. те са намалели до 16%, а през 1850 г. горските площи във Великобритания, Италия и Испания са намалели до 10% или по-малко. В средата на XVIII в. Великобритания строи не по-малко от една трета от търговските си кораби в американските си колонии, просто защото се нуждае от американски дървен материал за мачтите им.
„Откакто загубихме Америка, нямам никакво спокойствие“, казва крал Джордж III в пиесата на Алън Бенет от 1991 г. „Лудостта на Джордж III“. „Гори, стари като самия свят, ливади, равнини, странни, нежни цветя, необятни самоти и цялата природа, нова за изкуството. Цялата наша. Моя. Изчезнали. Изгубен рай.“ Кралят звучи така, сякаш скърби за загубата на пасторалната дива природа. Но с продължаването на речта му (тази част не е във филмовата адаптация от 1994 г.) става ясно, че той скърби за загубата на възможността Англия да граби. „Скоро ще изгубим Индия, Индиите, дори Ирландия“, казва той, „перата ни ще бъдат оскубани едно по едно, този остров ще остане сам за себе си, една велика държава ще се разпадне в гниене и разложение“. Богатството на кралството му се намира извън него.
Защо страните от глобалния юг не последваха примера на Северноатлантическия регион и не се насочиха към производството? „Когато ме питат – пише ДеЛонг, – казвам, че първоначалното предимство в разходите, на което се радваше Великобритания (а след това САЩ, а след това и Германия), беше толкова огромно, че би изисквало зашеметяващо високи мита, за да се поддържат „зараждащи се индустрии“ на други места. Казвам, че колониалните управници са отказали да позволят на колонизираните да опитат. Казвам, че идеологическата доминация на свободната търговия е попречила на много други дори да обмислят тази възможност.“ В обобщение, предимството, което идваше от това, че първи започнаха да се индустриализират, направи северноатлантическите държави толкова богати, толкова бързо, че те можеха да определят правилата, а правилата, които те предпочитаха, определяха твърде висока цена за навлизане на пазара за закъснелите. Едва през втората половина на ХХ в. държавите от Югоизточна Азия успяха да повишат производствения си капацитет до нивото на северноатлантическите държави – и след това да го надминат.
Днес смятаме, че икономическият просперитет е стабилизираща алтернатива на войната, но в продължение на много дълго време той имаше обратен ефект. Когато XIX век преминава в XX век и западноевропейските държави стават все по-богати, те изграждат все по-мощни военни сили, които в крайна сметка ни донесоха две световни войни. ДеЛонг предполага, че Първата световна война е била последното ура за аристократите, които не са могли да намерят място в новия икономически ред. За да запазят позициите си, те разпалват националистическа страст. Нито Централните сили, нито съюзническите държави са разбрали напълно, докато не е станало твърде късно, че при наличието на оръжия, които са с няколко порядъка по-унищожителни от използваните дотогава, и при равностойно богатство и сила на всяка от страните, резултатът ще бъде много дълга и невъобразимо кървава безизходица. Дори Кейнс разбира това едва в ретроспекция.
След Първата световна война икономическото положение на северноатлантическите държави започва да се различава. В Съединените щати, където войната не се е водила, се наблюдава бурният икономически растеж на 20-те години. Европа, която все още се изкопаваше от руините, се бореше с икономически трудности и социални вълнения. Те са особено дестабилизиращи в Германия, където примирието налага унищожителни икономически репарации. Пътищата на двата континента се свързват отново през 1929 г., когато финансивият пазар се срива и икономиките по целия свят изпадат в криза. След като Адолф Хитлер става канцлер на Германия през 1933 г., той извежда Германия от депресията по-бързо, съобщава ДеЛонг, от всички останали държави, с изключение на скандинавските страни и Япония. „С Гестапо на заден план, което потискаше агитацията за по-високи заплати, по-добри условия на труд или право на стачка“, обяснява ДеЛонг, „и със силното търсене от страна на правителството на обществени работи и военни програми, безработицата спада през 30-те години.“ Фашизмът работи, докато не започва да не работи.
Хитлер, разбира се, е бил най-злият диктатор в световната история или близо до него. (Сталин и Мао са убили повече хора.) Една от ползите от разглеждането на Хитлер през икономическата призма е да научим, че фюрерът е бил и малтусиаст. В Mein Kampf Хитлер се притеснява, че нарастващото население на Германия „в крайна сметка ще завърши с катастрофа“. Оттук идват Аншлусът, нацисткото анексиране на Австрия, и Лебенсраумът, програмата на Хитлер за експанзия на Изток. Съединените щати влизат във войната в края на 1941 г. Икономическата мобилизация, която това налага, възстановява икономическото здраве на Съединените щати. Поражението на Хитлер и загубата на територии от Германия са печалба за Сталин, тъй като окупираните от нацистите страни са включени в СССР и Източния блок. Съюзниците се движат в обратна посока, като губят колонии през следващите десетилетия. Обеднялата от войната Западна Европа в много случаи виждаше повече разходи, отколкото ползи в имперския проект. В крайна сметка разпадащият се Съветски съюз ще последва подобен курс и ще откъсне сателитите си. Неотдавнашното нахлуване на руския президент Владимир Путин в Украйна е брутален и глупав опит за пореден обратен курс, без очевидна икономическа полза за никого.
Това, което ДеЛонг самонадеяно нарича „голям разказ“, се разпада, когато той преминава към следвоенните години. Той се спира на историята на Студената война, която, макар и увлекателна сама по себе си, в най-добрия случай е свързана косвено с икономическата история, и търси задоволителен отговор – може би такъв няма – защо постколониалните режими в глобалния юг се спъват политически и икономически. Всъщност книгата на ДеЛонг е доста недисциплинирана. Тя е изпълнена с неуместни остроумия; вариации на „да бъде благословен пазарът“ се появяват не по-малко от 16 пъти. ДеЛонг спори със самия себе си в продължение на няколко страници. На още по-дълги участъци икономическата нишка напълно изчезва. Има много увлекателни дървета – интригуващи факти и остри прозрения, но не и много гори. Това важи особено за втората половина на книгата.
Следвоенната история всъщност е доста проста. През следващите 35 години северноатлантическите икономики се развиват с феноменални темпове, а в рамките на тези държави ползите се разпределят по-широко от всякога. Французите наричат тези години Les Trente Glorieuses; германците ги наричат Wirtschaftswunder („икономическо чудо“); американците ги наричат Голямата компресия. Френският икономист Томас Пикети, в своята по-подредена и по-ясна нова книга „Кратка история на равенството„, пише, че те се характеризират с „масивни и относително егалитарни инвестиции“ в цялото общество: в образование и здравеопазване, транспорт и друга инфраструктура, пенсии и „резерви, като например застраховка срещу безработица, за стабилизиране на икономиката и обществото в случай на рецесия“.
Икономическият бум е резултат от търсенето, натрупано в Съединените щати от 1929 г. насам и в Западна Европа от 1914 г. насам. Но той е и логичен резултат от държавните разходи, които не са в услуга на големите частни богатства (значително намалени, особено в Европа, от двете световни войни и депресията), а по-скоро за укрепване на новата просперираща средна класа. Коренът на тази промяна е в тенденцията на демократизация, която в страните, устояли на фашизма, набира сила от около 1900 г. насам, с такива постижения като избирателното право на жените, преките избори на сенатори в Съединените щати, намаляването на властта на Камарата на лордовете в Обединеното кралство и нарастващата сила на профсъюзите навсякъде.
Част от тази история е прогресивното данъчно облагане. Пикети пише, че това е стара идея, но тя се е наложила едва в началото на ХХ век. През 1913 г. Съединените американски щати поемат водеща роля със своя прогресивен данък върху доходите, последван от прогресивни данъци върху доходите и наследствата в Европа. Двете световни войни повишават данъците, особено втората, а след нейния край данъците намаляват съвсем малко. Пикети изтъква ползата за обществото от налагането на „конфискационни“ (негов безпощаден термин) максимални пределни ставки от 80 до 90 % в САЩ. Те слагат край на „най-астрономическите възнаграждения“. Нямало причина компаниите да увеличават заплатите на висшия мениджър над прага за най-високата пределна данъчна ставка, защото федералното правителство щяло да събере почти всички допълнителни пари под формата на данъци. Това помогна на компаниите да изразходват излишъка за редовите служители. Консерваторите днес твърдят, че когато пределните данъчни ставки се повишат твърде много, това спира иновациите. Но през 50-те и 60-те години на ХХ в. „конфискационните“ данъци потискаха само прекомерния ръст на заплатите на върха. Така или иначе производителността се покачваше бързо, както и доходът на глава от населението.
Добрите времена за северноатлантическите държави приключват през 70-те години на миналия век поради комбинация от петролни шокове, неконтролируема инфлация, спад на производителността и забавяне на икономическия растеж. В края на това десетилетие производството се премества решително в Югоизточна Азия, което създава конкуренция на САЩ и Европа. В своята влиятелна книга от 1975 г. „Равенство и ефективност“ Артър Окун, председател на Съвета на икономическите съветници на президента Линдън Джонсън, твърди, че може да се увеличи икономическото равенство или икономическата ефективност, но не може да се постигне и двете едновременно – възглед, който проправя пътя на пазарния фундаментализъм. (Предпочитаният термин в икономическата професия е „неолиберализъм“, но аз го отхвърлям, защото много критици на пазарния фундаментализъм с по-дифузна политическа програма също наричаха себе си неолиберали, напълно несъзнавайки другото му значение).
ДеЛонг убедително доказва, че обръщането към пазарния фундаментализъм през 80-те години на миналия век е било ужасен икономически провал. Той отбелязва, че президентът Роналд Рейгън и британският министър-председател Маргарет Тачър, като намалиха данъците и регулациите, не постигнаха забележимо подобрение на заетостта, заплатите, инвестициите или икономическия растеж. Инфлацията се понижи, стимулирайки циклична икономическа експанзия, но това беше дело на Пол Волкър, председател на Управителния съвет на Федералния резерв. Междувременно дерегулираната банкова индустрия предизвика първо криза на спестяванията и кредитите, която доведе до изпаряване на 160 милиарда долара, като по-голямата част от тази сума бе поета от данъкоплатците, а по-късно и криза на ипотеките, която доведе до изпаряване на 3,3 трилиона долара от жилищния капитал, като много малка част от тях бяха възстановени от правителството. Истинското наследство на Рейгън и Тачър, най-вече чрез намаляването на данъците, беше удължаването и ускоряването на завръщането към постоянно нарастващото икономическо неравенство в края на 70-те години, тенденция, която продължава и днес и която, противно на мнението на Окун, не носи абсолютно никаква полза за икономическата ефективност.
Приемам донякъде традиционното мнение, че дългият ХХ век е приключил около 1980 г. Черпейки от ДеЛонг и Пикети, ето моето обобщение на дългия двадесети век. В началото му бързият икономически растеж стимулира империализма и милитаризма. Последният излезе извън контрол от 1914 до 1945 г., убивайки около 100 милиона души. След 1945 г. демократизацията, започнала в началото на века, узря до степен, в която индустриализираните държави се придвижиха стабилно към по-голямо икономическо равенство. Но към 1980 г. както бързият икономически растеж, така и егалитарната тенденция приключват. Аплодисменти, завеса.
ДеЛонг обаче удължава своя дълъг двадесети век до 2010 г. Това му позволява да включи икономическия бум от края на 90-те години на ХХ век, който хиперглобализира икономиката и изтласква производството, неравномерно, в глобалния юг. Но според мен компютърната революция е не толкова кулминация на дългия ХХ век, колкото далечно ехо от неговото начало. Тя ни се струва голямо събитие, защото бяхме нейни свидетели. Но сближаването на телефоните, електрификацията, автомобилите, радиото, киното, самолетите и т.н. в края на XIX и началото на XX век промениха икономическия живот много по-драматично. Компютърният бум имитира ефектите на Индустриалната революция, но далеч не достига нейния обхват и мащаби. Създаденото от него богатство повиши доходите на средната класа за няколко години в края на 90-те години, но в много по-голяма степен повиши доходите на свръхбогатите, а след 2000 г. – почти единствено техните. Това прави този бум по-слабо трансформиращо събитие от индустриалната революция, чиито ползи през по-голямата част от ХХ в. са били широко разпространени.
Икономическата история на ХХІ век няма да бъде щастлива, както обикновено казват прогнозите. Според една от школите икономиката е навлязла в дълъг период на това, което икономистът от Харвард Лари Съмърс нарича „светска стагнация“, или бавен икономически растеж, дължащ се на нежелание за инвестиране. Друга школа, ръководена от икономиста от Северозападния университет Робърт Гордън, твърди, че ръстът на производителността ще бъде бавен, защото бъдещите технологии не могат да бъдат толкова трансформиращи, колкото тези от дългия ХХ век. Още една школа твърди, че икономическата история на следващите 80 години ще бъде Китай, а ние останалите ще бъдем просто пътници. Достойнство на книгите на ДеЛонг и Пикети е, че те избягват подобни крехки конструкции. Пикети е предпазлив оптимист по отношение на перспективите за бъдещия социален прогрес – приятна изненада след песимизма, който той изрази в книгата си от 2014 г. „Капиталът в XXI век„, а ДеЛонг казва, че просто не можем да знаем какво ни очаква. Той е прав.
Но какъвто и да се окаже следващият ни голям разказ, икономическият проблем няма да бъде решен. Как може да бъде, след като неравенството в индустриализирания свят продължава да се увеличава и след като по-голямата част от глобалния юг дори не е започнала да се занимава с икономическия проблем? Всички ще станем по-богати, но в много различна степен. Дори и да успеем да обърнем тенденцията към нарастване на икономическото неравенство и дори и да се окаже, че с възхищение говорим за икономиките на тигрите в Африка и Латинска Америка, икономическият проблем ще остане нерешен, защото днешните представи за достатъчност ще бъдат (надяваме се) твърде оскъдни, за да послужат на едно по-проспериращо бъдеще. Така че все още не се отказвайте от ежедневната си работа.
Тимъти Ноа е автор на „Голямото разминаване: Растящата криза на неравенството в Америка и какво можем да направим по въпроса”.
About The Author
