На 8 септември, в деня на поредното „изненадващо” посещение в Киев на шефа на американската дипломация Антъни Блинкен, който отново донесе на украинците много пари (1,7 млрд. долара), президентът Зеленски успя да обяви повторното превземане на град Балаклeя в Харковска област. Скоро украинците превземат още няколко градчета и села в региона, което предизвиква еуфория в медиите. „Това е прелом”, обяви киевската телевизия. Да, но в каква посока всъщност?
Въпреки че украинските победи бяха бързо засенчени в западните медии от смъртта на английската кралица, новините за успехите „на всички фронтове“ (северен/харковски, източен/донецки и южен/херсонски) предизвикаха бурни коментари и спекулации, както от страна на НАТО/Украйна, така и от страна на Русия. Много по-интересен и разнообразен спектър от мнения и анализи се появява на руската и проруската страна, докато натовско-украинската страна представя основно само удовлетворение и самодоволство. Тук „подаръкът за Блинкен”, т.е. създаването на голям пробив на северния фронт под формата на изненадващ блицкриг, се чете като недвусмислено потвърждение на правилността на поетия от НАТО път, т.е. финансирането, обучението и въоръжаването на украинската армия и осигуряването на разузнавателна информация за „крайната победа”.
Украинската еуфория, макар и донякъде помрачена от тежките жертви, се основава на реалните промени на фронтовата карта благодарение на офанзивата, започнала на север в навечерието на посещението на ръководителя на Държавния департамент на САЩ. Изтъква се „оперативният гений” на натовско-украинското командване, което от края на август шумно обявява и отвреме навреме дори се старае да проведе, но без успех, офанзива на юг, за да атакува ловко на север, на посоченото от американците място, където руснаците трябвало да „са заспали”. Успехът на украинската страна е безспорен, както и тактическото поражение на руснаците около Харков. Подчертава се, че това значително ще подобри морала на НАТО и Украйна и ще отложи за дълго време всяка мирна инициатива, каквато така или иначе на практика липсва, ако не броим отделните гласове в Европа. По този начин американците получават аргументация да затвардят курса и да продължат да наливат пари, тъй като това е в съответствие с тяхната политическа цел, която остава „отслабване на Русия”.
Стратегическа грешка
От 24 февруари насам Украйна вече е получила над 84 млрд. долара от страните от НАТО, като повечето от тези средства са заеми. Това са гигантски суми, но що се отнася до войната с Русия, тя все още е изключително евтина за Запада, ако не се броят нарастващите европейски загуби, причинени от санкциите, наложени върху Руската федерация. Войната в Украйна обогатява единствено САЩ (техния военно-промишлен комплекс) и до немай-къде Русия, която никога не е печелила толкова много от износа на своите енергийни суровини. Това обаче не е целта на „специалната военна операция“. Поради това натовско-украинският блицкриг предизвика безпрецедентна вълна от критики към руските власти в Русия и сред антинатовските кръгове на Запад. Същността му обикновено се състои в обвинението, че не бива да се воюва „с една ръка, вързана на гърба”. Известният американски политически коментатор и икономист Пол Крейг Робъртс обобщи тези вътрешни руски недоволства, като ги постави в по-широк контекст.
Робъртс е сред онези западни анализатори, които прогнозират, че всичко това ще завърши с ядрена война между САЩ и Русия поради слабостта на руските отговори на западните военно-политически провокации. Според него, както руската дипломатическа стратегия, която в продължение на години се състоеше в опити да преобърне западния образ за Русия като опасна и агресивна, така и стратегията за ограничена военна намеса в Украйна, са се провалили напълно, приближавайки света към „трета световна война”. Американецът твърди, че войната е трябвало отначало да се води „по американски”, т.е. да се унищожи правителството и гражданската инфраструктура на страната, както в Ирак или Либия; само така конфликтът е щял да приключи „незабавно”.
200 дни
Използването на „половинчати мерки” от руснаците означава, че обявената цел на руската „операция” (освобождаването на Донбас) остава с неясно бъдеще след 200 дни на военни действия. Донецк е бомбардиран от украинските войски не по-малко, отколкото преди 24 февруари. Русия предупреди НАТО, че „всяка намеса“ в конфликта ще завърши с третиране на намесилия се като воюваща страна, но страните от НАТО, които първоначално бяха предпазливи, вече нямат никакви опасения и се ангажират в голям мащаб, тъй като от руските предупреждения не произлиза нищо. Газът продължава да тече към една враждебна, русофобска Европа, сякаш е по-важно за Путин той да се преструва на надежден доставчик и партньор, отколкото да се грижи за живота на собствените си войници, които се сражават срещу армия, обучена и въоръжена от западни държави, чиято военна индустрия продължава да работи благодарение на руската енергия.
Всички тези аргументи на „неглижиране” могат да се чуят в Русия днес, особено след като военните, изтегляйки се от нелесно завладяваните райони, оставят голяма част от рускоезичното и положително настроено към тази държава население на украинските крайнодесни извратеняци. Това го излага на кървави репресии. Доверието на местните жители в Русия не може да се повиши след подобно нещо. Предположението на руското министерство на отбраната, че изтеглянето на войските не е последица от украинската офанзива, а решение за преместването им на фронтовата линия в Донбас, като цяло беше прието с насмешка. Дори Рамзан Кадиров остро критикува руските военни власти, като, разбира се, старателно избягва да критикува самия Путин и правителството. „Къде е руският отговор?” – хвърлят гръмотеви критиците. За тях пробивът тепърва предстои.
Руският отговор
Може да изглежда странно, но дори в украинския Донбас, където жителите вече имат вода само веднъж на три дни, руската стратегия засега намира много защитници. Може би защото Москва обещава да се съсредоточи именно върху облекчаването на положението в Донбас. Подобно на проправителствените московски коментатори, донбасци също обсъждат, че по-голямото руско участие би изисквало широка мобилизация, която би била политически много неудобна, тъй като би могла да предизвика сериозни протести. Русия очевидно не разполага с достатъчно пехотинци в Украйна, защото има огромна територия, която трябва да охранява в случай на някакъв удар от страна на НАТО. Въздържанaта руска политика може да окуражава НАТО, но също така предизвиква добро отношение в останалата част от света. Военно-тактическите грешки в Украйна са неизбежни поради сложността на ситуацията и обикновено се поправят (макар и на доста голяма цена), а на ура-патриотическите „експерти” твърде лесно им иде да командват и нареждат, излегнали се на дивана. Бавният ход на „операцията” е продиктуван не само от липсата на войници, но и от загриженост за цивилното население.
Тази аргументация обаче явно отслабва.
Руските медии предупреждават срещу радикализация на настроенията по отношение на Украйна, но съмненията относно избраната от правителството стратегия очевидно нарастват. В онлайн форумите се чуват призиви за атака срещу центровете за вземане на решения между Украйна и НАТО. Разбира се, такива призиви са били отправяни и преди, но сега се ширят в такива мащаби, че ще става все по-трудно да бъдат пренебрегвани. По същество руската дискусия се опитва да определи дали времето работи за или против Русия. За момента американците и НАТО са инвестирали в удължаването на конфликта, с което Кремъл изглежда се съгласява или което пренебрегва, уверен в своята „ограничена” победа.
На Запад нищо ново
Антъни Блинкен замина от Киев за Варшава много доволен. Някаква украинска победа беше крайно необходима на американската администрация преди предстоящите междинни избори. На изток, на свой ред, хиляди жители на територията, отвоювана от украинците, бягат след руските военни. Не е изненадващо, че Кремъл предпочита да гледа към Запада, надявайки се на допълнителни проблеми за Европа, причинени от санкциите, но надеждите му изглеждат доста преувеличени. Масовият контрол над европейските общества след опита от последните две години не представлява голям проблем нито за ЕС, нито за Северна Америка. Ще се въведе допълнително разпределение на енергията, а гражданските свободи ще се сведът до някакъв все пак търпим минимум в случай на протести. Проблем обаче може да се окаже онази част от олигархията, която губи, а не печели пари от войната. Капиталистите-индустриалци в Западна Европа вече изпращат тревожни писма до Брюксел по въпроса за цените на енергията.
Предстои да разберем как ще се развие ситуацията (и съответно да си платим за това). Засега кризата в Европа все още не е придобила застрашителни размери. Тук-там се затварят плувни басейни, тук-там се обявява „временно” спиране на производството. Изненадващо е, че зареждането на автомобил с електроенергия е станало по-скъпо от традиционното зареждане с бензин. Но перспективите изглеждат доста плашещо. Въпреки това НАТО не се отказва от военната си решимост, продиктувана от англосаксонците. Правилно ли е Москва да очаква тази позиция да се промени под влиянието на „ограничените победи” в Украйна? Дали времето все пак работи в нейна полза? Само преди няколко дни Урсула фон дер Лайен се похвали, че Украйна ще помага на Съюза с доставки на електроенергия. Но след като украинците обстреляха и повредиха топлоелектрическата централа в Енергодар, което на свой ред спря работата на Запорожската АЕЦ, руснаците удариха украинските електроцентрали, изключвайки електричеството в по-голямата част на страната. Това е новина, равна по важност на украинската офанзива.
