Всеки в Обединеното кралство, който си е въобразявал, че живее в условията на представителна демокрация – демокрация, в която лидерите се избират и се отчитат пред народа – ще преживее жестоко събуждане през следващите дни и седмици.
Телевизионните графици са захвърлени настрана. Водещите трябва да носят черно и да говорят тихо. Първите страници са еднакво мрачни. Британските медии говорят в един глас с уважение за кралицата и нейното безупречно наследство.
Междувременно Парламентът е изпразнен от ляво и дясно. Консервативната, Либералнодемократическата и Лейбъристката партия оставиха настрана политиката, за да скърбят като един. Дори шотландските националисти, които уж се опитват да се отърват от игото на вековното английско управление, ръководено от монарха, изглежда са в траур.
Неотложните световни проблеми – от войната в Европа до надвисналата климатична катастрофа – вече не представляват интерес и не са актуални. Те могат да почакат, докато британците излязат от по-належащата национална травма.
Във вътрешен план Би Би Си съобщи на хората, които са изправени пред дълга зима, през която няма да могат да си позволят да отопляват домовете си, че страданията им са „незначителни“ в сравнение със страданията на семейството на 96-годишна жена, починала спокойно в лукс. Те също могат да почакат.
В този момент в обществото няма място за амбивалентност или безразличие, за сдържаност, за критично мислене – и със сигурност не и за републиканизъм, въпреки че близо една трета от обществото, най-вече младите, желаят премахването на монархията. Британският естаблишмент очаква всеки мъж, жена и дете да изпълни дълга си, като сведе глава.
През 21 век Великобритания се усеща по-средновековна от всякога.
Похвално слово до похвално слово
Има причини, поради които критичният поглед е необходим точно сега, когато британската общественост е притисната в благоговеен траур.
Повсеместните похвални слова имат за цел да напълнят ноздрите ни с парфюма на носталгията, за да прикрият миризмата на една загниваща институция, която е в сърцето на същият този естаблишмент, произвеждащ похвалните слова.
Изискването е всички да проявяват уважение към кралицата и нейното семейство и че сега не е моментът за критики или дори анализи.
Всъщност кралското семейство има пълното право да бъде оставено на мира, за да скърби. Но уединението не е това, за което те или върхушката, към която принадлежат, жадуват.
Загубата на кралската фамилия е публична във всеки един смисъл. Ще има пищно държавно погребение, платено от данъкоплатците. Ще има също толкова пищна коронация на сина ѝ Чарлз, също платена от данъкоплатците.
А междувременно британската общественост ще бъде насилствено захранвана с едни и същи официални съобщения от всички телевизионни канали – не неутрално, безпристрастно или обективно, а като държавна пропаганда – платена отново от британските данъкоплатци.
Почитта и преклонението са единствените видове отразяване на кралицата и нейното семейство, които сега са разрешени.
Но има и по-дълбок смисъл, в който кралските особи са публични фигури – дори повече от онези, които са попаднали в светлината на прожекторите заради своята известност или талант да трупат пари.
Британската общественост изцяло плаща сметката за привилегирования и разглезен живот на кралското семейство. Подобно на някогашните крале, те са си дали правото да заграждат огромни територии от Британските острови като свое лично владение. Смъртта на кралицата, например, означава, че херцогът и херцогинята на Кеймбридж току-що са добавили целия Корнуол към имуществото си.
Ако някой е публична собственост, то това са британските кралски особи. Те нямат право да претендират за освобождаване от контрол точно когато той е най-необходим – когато антидемократичните привилегии на монархията преминават от едни ръце в други.
Искането за мълчание не е политически неутрален акт. То е искане да се съгласим с една корумпирана система на управление и йерархични привилегии.
Естаблишментът има интерес да налага мълчание и послушание, докато вниманието на обществото не се премести върху други въпроси. Всеки, който се подчини, оставя отворен терен за следващите седмици, за да може естаблишментът да засили и задълбочи общественото подчинение на привилегиите на елита.
Приемственост на управлението
Несъмнено кралицата е изпълнявала задълженията си изключително добре през 70-те си години на трона. Както постоянно ни повтарят експертите на Би Би Си, тя е помогнала за поддържането на социалната „стабилност“ и е осигурила „приемственост“ на управлението.
Началото на управлението ѝ през 1952 г. съвпада с нареждането на правителството ѝ да потуши въстанието за независимост на Мау Мау в Кения. Голяма част от населението е вкарано в концентрационни лагери и използвано за робски труд – ако не е било убито от британски войници.
В апогея на нейното управление, 20 години по-късно, британските войски получават зелена светлина за избиването на 14 цивилни в Северна Ирландия по време на протестно шествие срещу британската политика на затваряне на католици без съдебен процес. Застреляните са бягали или са се грижили за ранените. Британското правителство ръководи усилията за прикриване на събитията, станали известни като „Кървавата неделя“.
А в заключителните години на нейното управление правителството ѝ наруши международното право, нахлувайки в Ирак под претекст за унищожаване на несъществуващи оръжия за масово унищожение. През дългите години на съвместна британска и американска окупация вероятно са загинали повече от един милион иракчани, а милиони други са били прогонени от домовете си.
Кралицата, разбира се, не носи лична отговорност за нито едно от тези събития – нито за многото други, които се случиха, докато тя запазваше достойно мълчание.
Но тя осигуряваше кралско прикритие за тези престъпления – приживе, както сега я вербуват да го прави и в смъртта.
Нейните кралски въоръжени сили са тези, убили “Джони Чужденеца”.
Именно нейната Британска общност преопакова британската империя като нова, медийно по-умела форма на колониализъм.
Това бяха „Union Jacks“, „Beefeaters“, „black cabs“, „bowler hats“ – нелепи атрибути, които в съзнанието на останалия свят се асоциират с кралските особи, – на които новата сила отвъд Атлантика редовно разчиташе от своя помощник, за да добави фасада на предполагаема цивилизованост към своите грозни имперски проекти.
Парадоксално е, че предвид историята на САЩ, особеността на специалните отношения се основаваше на това, че една много обичана и уважавана кралица осигуряваше „приемственост“, докато британското и американското правителство се опитваха да разкъсат наръчника със законите на войната на места като Афганистан и Ирак.
Тефлонова кралица
И в това се крие проблемът. Кралицата е мъртва. Да живее кралят!
Но крал Чарлз III не е кралица Елизабет II.
Предимството на кралицата е, че се възкачва на престола в съвсем различна епоха, когато медиите избягват кралските скандали, освен ако не са напълно неизбежни, като например когато Едуард VIII предизвиква конституционна криза през 1936 г., обявявайки плана си да се ожени за американка от „простолюдието“.
С появата на 24-часовите новини през 80-те години на миналия век и по-късната поява на цифровите медии кралските особи се превърнаха в поредното знаменито семейство като Кардашиян. Те станаха оправдана цел за папараците. Скандалите им продаваха вестници. Техните недискретности и вражди се вписваха във все по-пикантните и провокативни сапунени опери по телевизията през този период.
Но нищо от тази мръсотия не се лепна на кралицата, дори когато наскоро бе разкрито – без никакви последствия – че нейните служители тайно и редовно са подправяли законодателството, за да я освободят от правилата, които се прилагат за всички останали, съгласно принципа, известен като „съгласие на кралицата“. Система на апартейд, от която се възползва единствено кралското семейство.
Оставайки извън шумотевицата, тя предлагаше „приемственост“. Дори неотдавнашното разкритие, че синът ѝ, принц Андрю, е имал контакти с млади момичета заедно с покойния Джефри Епщайн и е поддържал приятелството си с него дори след като Епщайн е осъден за педофилия, не навреди на тефлоновия монарх.
Чарлз III, напротив, е запомнен – поне от по-възрастната половина на населението – с проваления си брак с приказната принцеса Даяна, убита при трагични обстоятелства. Предпочитайки Камила, Чарлз замени Пепеляшка за злата мащеха лейди Тремейн.
Ако монархът е наративното лепило, което държи обществото и империята заедно, Чарлз може да представлява моментът, в който този проект започва да се разлепя по сглобките.
Ето защо черните костюми, тихият тон и благоговението са толкова необходими точно сега. Институцията е в трескав режим на задържане, докато се подготвя да започне трудната задача да пресъздаде Чарлз и Камила в общественото въображение. Сега Чарлз трябва да свърши тежката работа за институцията, с която кралицата се справяше толкова дълго време, дори когато ставаше все по-слаба физически.
Очертанията на този план са видими от известно време. Чарлз ще бъде провъзгласен за краля на „Зеленият нов курс“. Той ще символизира глобалното лидерство на Великобритания в борбата с климатичната криза.
Ако задачата на кралицата беше да ребрандира империята като Британска общност, превръщайки клането в Мау Мау в златни медали за кенийските бегачи на дълги разстояния, то задачата на Чарлз ще бъде да ребрандира като „Зелено обновление“ този поход на смъртта, воден от транснационалните корпорации.
Ето защо сега не е време за мълчание или послушание. Именно сега е моментът – когато маската се смъква, когато естаблишментът се нуждае от време, за да преутвърди претенциите си за почитане – да преминем в атака.
*Джонатан Кук е британски журналист, живеещ в Назарет, Израел. Носител е на редица награди за журналистика и автор на три изследвания на израело-палестинския конфликт.
About The Author
