37-годишната афганистанска активистка и писателка Надя Гулам е много известна в Испания и особено в Каталуня, където се е установила през 2006 г., след като е прехвърлена от Кабул с помощта на действаща там каталунска правозащитна организация. Разтърсващата ѝ лична история, оставила жестоки белези по лицето ѝ и разказана в шест нейни книги, някои в съавторство с местни журналисти, не спира да вълнува и да осигурява широка обществена чуваемост на всички публични изяви на Надя. Тя се е превърнала в олицетворение и глас на трагичната участ, но и на несломимия дух, на порива за достоен живот и за мир на афганистанките.
През август миналата година, при спешното изтегляне на САЩ и НАТО от Афганистан, Надя изпраща емоционален туит лично до испанския премиер Педро Санчес. Моли го заедно с испанците от Кабул да бъдат евакуирани и шест жени и момичета от нейното семейство, което се излага на силен риск след връщането на талибаните на власт. Така една от сестрите ѝ и една от братовчедките ѝ с дъщерите си стигат до Испания. Но се налага самата Надя да се грижи за издръжката им, защото дори и година по-късно статутът им още не е уреден и нямат възможност да започнат обучение или работа. Междувременно обаче за прииждащите от войната в Украйна бежанци всичко се урежда светкавично. С типичната си безкомпромисност в две свои интервюта, излезли този месец в две испански медии, Надя Гулам се изказа остро за двойния европейски стандарт към русите и „черните” бежанци. Изрази и болката си, че покрай войната в Украйна милитаризмът е във възход в Европа, а борбата за мир залинява.
Но преди да предадем казаното от нея пред изданията „Публико” и „Диари де Тарагона”, нека запознаем и българската публика с историята на Надя Гулам.
Тя е родена на 4 юни 1985 г. в Кабул, столицата на Афганистан – страна, раздирана от постоянни конфликти и войни, арена на цивилизационни и геополитически сблъсъци. Надя никога не е виждала родината си да живее в условията на мир и от малка жадува за него.
През 1993 г., когато момиченцето е на 8 години, а Афганистан е обзет от гражданска война, семейният дом е уцелен от бомба. При експлозията загива брат ѝ Зелмаи, контузия предизвиква психическо разстройство на баща ѝ, майка ѝ е ранена и е прикована към инвалиден стол, а самата Надя получава тежки изгаряния по лицето, главата и шията. Следват две години по болници и 14 операции. Момичето оцелява, но се сдобива с жестоки белези.
Междувременно семейството е в бедствено положение, защото няма как да се издържа поради нетрудоспособност на родителите. А властта в страната е превзета от талибаните, които установяват суров режим по законите на Шериата, забранявайки на жените не само да работят, а и въобще да излизат на улицата без бурка и без да са придружени от мъж. Такива са обстоятелствата, когато 11-годишната Надя и майка ѝ заедно решават момиченцето да вземе самоличността на загиналия си брат, да се предреши като момче и да се наеме като общ работник, за да издържа семейството. Двете отначало смятат, че това е само временно решение, докато се намери по-добра възможност за оцеляване. Но „временното” положение продължава цели 10 години – чак до 21-годишна възраст Надя е принудена да се представя за мъж и да води опасен двойнствен живот на ръба на бръснача. Ако я разкрият, ще я убият с камъни.
Обезобразеното ѝ лице ѝ помага да опази тайната си. Мъжете, с които работи и общува и които я мислят за брат ѝ Зелмаи, съчувстват на „момчето” за преживяното раняване и се отнасят с разбиране към това, че то никога не маха омоталата главата и шията му кърпа, нито сваля някаква дреха от гърба си.
Всичко това продължава до 2006 г., когато Надя, вече неспособна да понася такъв живот, се свързва с действаща в Кабул каталунска правозащитна организация, споделя историята си и е прехвърлена в Каталуня като афганистанска бежанка.
Там се установява в Бадалона, третия по големина град в тази испанска автономна област. Приютена е от приемно семейство, получава бежански статут и започва да учи. Първо изкарва курсове по компютърна грамотност и социална интеграция, после завършва бакалавърска степен по социални науки в Университета в Барселона и магистратура по международно развитие.
Винаги дейна и борбена, Надя Гулам се превръща в активна правозащитничка и глас на безгласните афганистански жени. Разгръща много инициативи чрез своята НПО, наречена „Мостове към мира”. Става много популярна в Испания покрай шестте книги, които написва в съавторство с испански журналисти или сама и в които разказва както за своята разтърсваща история, така и за драмите и мечтите на родината си. През 2010 г. излиза „Тайната на моя тюрбан”, написана съвместно с Агнес Ротжер, през 2014 г. – „Разказите, които ме излекуваха”, заедно с Жоан Солер и Амиго, през 2016 г. – „Първата звезда на свечеряване”, в тандем с Хавиер Диегес, през 2020 г. – „Страната на птиците без криле”, а съвсем наскоро, през настоящата 2022 г. е публикувана и най-новата ѝ книга – „Мечтаейки за мира. Женски поглед към новия Афганистан на талибаните”, в съавторство с Ариадна Олтра.
Надя Гулам е търсена събеседничка за интервюта в испански медии, а също така и редовна авторка на собствени медийни коментари и статии. В повечето от тях въз основа на своята история продължава да разяснява и анализира афганистанската действителност, проблемите на жените и бежанците, геополитическите противоречия и т. н. Споделя откровено и собствените си непреодолени кошмари – например, че и до днес не смее да облече пола и ходи само с панталони, защото не е в състояние да излезе от вкоренената дори в подсъзнанието ѝ рамка от онези нейни 10 години като мъж в Афганистан.
Вълнуващ е и отговорът, който Надя дава на в. „Ел Периодико”, когато я питат защо чак през 2006 г. се е решила да разкрие истинската си самоличност, защо не го е направила по-рано, след като талибаните са били свалени от власт още през 2002 г., след интервенцията на САЩ през 2001 г. Тя разказва, че дълго не се е решавала от неудобство пред околните: „Когато наоколо всички те уважават, когато дядовците те дават за пример на внуците – колко работливо и скромно момче си, не можеш изведнъж с лекота да кажеш: ама аз съм момиче и ви лъгах досега”.
Когато през август миналата година Надя изпраща покъртителния си туит с молба към Педро Санчес да помогне за спасяването на шест жени и момичета от фамилията ѝ, Надя е в ужас, че над семейството ѝ тегне разправа, след като талибаните отново взимат властта. Та тя е разказала всичко за живота си в своите книги и мъстта за предрешаването ѝ като мъж ще се стовари върху близките ѝ. Не всички от семейството ѝ са в състояние да бягат. Родителите ѝ остават в Кабул. Една от сестрите ѝ също. А една братовчедка бяга в Иран и се установява там нелегално – защото тази страна отказва да приема афганистански бежанци. Въпреки това такива бежанци там има много, но са нелегални. Същото е и в Пакистан.
Сега на Надя ѝ се налага да работи на няколко места и буквално да изнемогва, за да може да издържа стигналите до Испания сестра и братовчедка с децата им, а също и да праща пари на родителите и сестра си в Афганистан. Същевременно вижда колко светкавично и без формализиране на процедурите се урежда положението на бежанците от войната в Украйна – в рамките на 48 часа те получават и разрешение за работа.
Ето какво споделя Надя Гулам пред испанското издание „Публико” в интервю отпреди десетина дни: „Сестра ми, която пристигна в Испания, беше закарана в приемателен център в Саламанка. Там получаваш стая и ти дават храна, когато те решат. Не можеш да кажеш: искам да уча еди какво си, ще се запиша на такъв и такъв курс. Имаш ограничени възможности да се развиваш. С много усилия успях да докарам сестра ми при мен, в Каталуня, преди около две седмици. Но след като е излязла от онзи център, вече не ѝ се полага държавна издръжка, нито подслон. Сега съм мобилизирала всичките си контакти, за да намеря жилище за нея и децата. Трябва да ги издържам аз. Налага се да работя много, за да издържам себе си, плюс още две семейства в Испания, плюс още две в Афганистан. А аз съм само един човек.”
Надя обяснява също, че макар да живее в Испания от 16 години, и досега не може да получи испанско гражданство. За да разгледат такава молба, испанските власти изискват от нея да представи свидетелството си за раждане и свидетелство за съдимост, като и двете трябва да са издадени от афганистанските власти. Тоест – от талибаните. Същите онези, които заради книгите ѝ и борбата ѝ за права на афганистанките са я нарочили за враг…
Надя Гулам е категорична, че не само в Испания, но и в цяла Европа има двоен стандарт спрямо бежанците – в зависимост от това, от коя страна и от кой регион идват. Посочва: „Ако си бежанец от Украйна, за 48 ч. можеш да си уредиш всички необходими документи и да получиш разрешение за работа. Но ако си от Афганистан, ще си голям късметлия, ако в рамките на 10 месеца успееш да си уредиш документите, но това не включва възможност да учиш или да работиш – за такива неща има да чакаш и да чакаш. Това си е чиста проба расизъм. Подреждат бежанците в различни категории. Ако идваш от Афганистан, Сирия или Африка, си втора категория, ти си никой. Казват, че това не било расизъм, не било класов подход, но в голяма част от администрацията отношението е точно такова”.
Афганистанската правозащитничка, която развива и активна дейност за защита на мира, споделя и личната си болка от промяната в доминиращите обществени нагласи покрай войната в Украйна: „Посветила съм много време на работата в училища и гимназии, разбуждайки чувствителността на децата и младежите към темата за мира. Говорила съм за необходимостта от разоръжаване, за щетите от насилието, за раните, които оставя войната върху много хора. А това, което става сега, променя представата и отношението към оръжията, например. Сега властва логиката, че ако нямаш много оръжие, значи си слаб. Чувам момичета и момчета да ми обясняват необходимостта от оръжия. Това ми разбива сърцето, защото аз знам какви тежки последици има такова разбиране, знам грешките, които поражда. Сега се отглеждат кълнове на омразата, на гнева, на насилието – и те растат в сърцата на тези деца. Това е голяма опасност за бъдещето”.
В подобен дух Надя Гулам се изказва и в интервюто си за „Даири де Тарагона”, дадено в началото на август: „Помня хората, които излизаха по улиците да протестират срещу войната в Ирак. Но сега не е така, сега призивите са да се пращат още и още оръжия в Украйна – а от това много ме боли. Моля моите читатели да направят поне нещо за мира, колкото и да е малко – защото не бива да приемаме войната. Трябва да променяме обществото, да вървим към един по-справедлив свят, по-добър, с повече равноправие. Трябва всички да си помагаме и да сътрудничим помежду си, за да го постигнем. Да полагаме усилия и да се обичаме, защото светът е един за всички. Макар хората да са създали толкова много граници, ние всички сме човешки същества. Нищо, че някои от нас са се родили на някакво съсипано късче земя – съсипано не от природата, а защото други човешки същества са го подпалили…”
И в двете си последни интервюта Надя подчертава, че разбира образованието като материализация тъкмо на мира. И че само чрез образованието може да има прогрес и развитие. През тази призма разглежда и съдбата на афганистанските жени – според нея те ще се революционизират истински, само след като получат възможност да се образоват свободно: „Революцията ще дойде, когато се сдобием с реална възможност да учим – в гимназията, в университета. Ако нямаш знания, как ще помагаш на хората?”
Тя напомня за тежката ситуация, в която продължават да са афганистанските жени, живеейки в постоянен страх и стрес. Сред тях расте процентът на депресиите и самоубийствата. Когато я питат дали европейският феминизъм е наясно с положението на афганистанките, Надя посочва, че да се постигне истинско разбиране на една толкова различна реалност е трудно и че ситуациите са несравними. Тя напомня, че родината ѝ от над 50 години е в постоянна война, като през това време афганистанските жени са били буквално изхвърлени от всички възможности на живота. „Когато идва 8 март и жените по света го празнуват, аз винаги си мисля, че афганистанският 8 март още не е и започвал. Не можем да излезем там на шествия, ще ни убият,” казва Надя.
Пред „Диари де Тарагона” тя добавя още щрихи към описанието на живота на афганистанките: „Загубиха всички свободи. Насилието срещу тях се е утроило – както домашното, така и навън. Жената е третирана все по-зле, тя е нещо по-нищожно и от предмет. Хуманитарната помощ не стига до нея. Всичко липсва. И става още по-зле, ако мъжът или братът нямат работа, или са някъде далеч”.
Надя споделя и мъката си, че както самата тя, така и много други жени, заминали в чужбина и изявили се там като правозащитнички, не могат да се върнат у дома си и да прегърнат близките си, защото са застрашени от разправа: „Има семейства, които от десетилетия не могат да се съберат, да видят как растат децата им. Все едно са мъртви… Ето, и моята майка не може да ме види, да ме докосне, да надникне в очите ми, да разбере дали съм радостна или тъжна. Що за живот е това?…”
Интересни са съжденията на Надя за талибаните. Смята, че няма защо те да бъдат сваляни насилствено, защото те също са афганистанци, но просто за 50 години война не са били научени да правят нищо друго. Според нея решението е те да бъдат образовани, за да разберат какво би било истинско добруване за страната. Когато я питат дали това ѝ се струва възможно, тя отговаря положително и напомня, че специалността ѝ е социално образование. Добавя: „Може би няма да проработи с някой 60-годишен талибан, но с останалите – да. Трябва да се надяваме на това, защото образованието е фундаментът на мира. Без него нищо няма да постигнем”.
Надя Гулам е убедена, че всеки човек, независимо къде се намира, може да допринесе за мира и за подпомагане на страдащите от войни и насилие хора. Подчертава: „Няма нужда да се ходи надалеч, за да се помогне – в Сирия, Украйна или Палестина. Тук, където се произвеждат оръжията за войните, също има много несправедливост, има много бежанци, много мигранти, които страдат. Така че, за да се работи за мира, трябва всеки да започне от себе си, от мястото, където е. В Афганистан имаме такъв израз: светлината, която огрява дома, е достатъчна и за джамията. Тоест – нека първо огреем дома си, а после това ще стигне и до джамията. Нуждаем се от такава огряваща светлина в нашето общество, в съжителството помежду ни. Ако помогнете на един бежанец, ако запалите светлина в него, той някога ще я отнесе в страната си, това е светлината на бъдещето.”
Интересни са съжденията на Надя за талибаните. Смята, че няма защо те да бъдат сваляни насилствено, тъй като те също са афганистанци, но просто за 50 години война не са били научени да правят нищо друго. Според нея решението е те да бъдат образовани, за да разберат какво би било истинско добруване за страната. Когато я питат дали това ѝ се струва възможно, тя отговаря положително и напомня, че специалността ѝ е социално образование. Добавя: „Може би няма да проработи с някой 60-годишен талибан, но с останалите – да. Трябва да се надяваме на това, защото образованието е фундаментът на мира. Без него нищо няма да постигнем”.
Надя Гулам споделя и своята преценка за постигнатата договореност между САЩ и талибаните: „Когато през 2020 г. Съединените щати решиха да седнат на масата на преговорите с талибаните в Доха, където дори отвориха специални офиси за тях, си дадох сметка, че не става дума за договаряне на мир. А за търговия – за продажбата на Афганстан на Саудитска Арабия и на някои други страни, което да позволи САЩ да си получат парите, вложени в петрола, и да си тръгнат”.
Когато питат Надя Гулам каква е тя, когато не е пред камерите, отговорът ѝ е следният: „Надя не се предава и е упорита. Най-важното за нея е да вижда щастливи другите хора – ето тогава се чувства добре. Въпреки всички трудности, Надя винаги гледа напред.”
About The Author
