Рецензия за книгата Taking Stock of Shock: Social Consequences of the 1989 Revolutions (Равносметка за шока: Социални последици от революциите през 1989 г.) от Кристен Гоудси и Мичъл А. Оренщайн (Oxford University Press, 2021 г.)
С възхода на националистическата десница либералните интелектуалци в Централна и Източна Европа започнаха да преразглеждат самокритично стратегиите за посткомунистическа трансформация от 90-те години. „Бяхме глупави“ – това е откровеното заключение на покойния полски философ Марчин Крул. Тезата на Крул беше, че либералните стратези са пренебрегнали социалните последици от трансформацията. Според него тази нечувствителност е подготвила почвата за националистическа реакция.
Първите есета по този въпрос бяха предназначени за местната аудитория, но социалните учени извън региона също започнаха да се занимават с подобен процес на осмисляне, макар и с известно закъснение. В този дебат се намесват Кристен Гоудси и Мичъл А. Оренщайн с изследването си “Taking Stock of Shock: Social Consequences of the 1989 Revolutions”.
Равносметката
Двамата изследователи от САЩ прилагат различни дисциплинарни подходи към своето проучване: Оренщайн специализира в областта на политическата икономия и е правил проучвания за Световната банка, докато Гоудси е антрополог, който се занимава с въпросите на равенството между половете. Географският обхват на книгата е много широк, като обхваща целия регион от бившата Германска демократична република – която обикновено отсъства от сравнителните изследвания на постсоциалистическите страни – до бившите членки на Съветския съюз в Централна Азия.
Авторите се фокусират върху социалното въздействие на капиталистическата трансформация, но завършват книгата си с глава за политическите последици от нея, които те определят като „патриотизъм на отчаянието“. В опита си да идентифицират социалните провали на капиталистическата трансформация като основна причина за възхода на национализма, авторите правят паралел с либералните самокритични анализи, които споменахме. Въпреки това, “Taking Stock of Shock” рядко цитира тези анализи и ограничава научните си препратки до публикации, които са се появили на английски език.
Гоудси и Оренщайн идентифицират два конкуриращи се международни разказа. Единият е мейнстрийм разказът за успеха, който настоява, че след неизбежния спад, причинен от радикалната шокова терапия, е настъпил траен подем. Те наричат този подход „кривата на J“. Алтернативната гледна точка те наричат подход на „капитализма на бедствията“, който изтъква сериозното влошаване на много социално-икономически показатели, като например смъртността или емиграцията. Авторите виждат доказателства, които могат да бъдат приведени в подкрепа и на двете гледни точки в Източна Европа.
В първия раздел на книгата се разглеждат стратегиите за икономически реформи и тяхното неравномерно икономическо и разпределително въздействие. Авторите идентифицират международните финансови институции (МФИ) и техните ключови икономисти като основни двигатели на стратегията за капиталистическа трансформация.
Тези институции обещаваха, че след дълбоката първоначална болка ще настъпи подем. Те се застъпваха за бърза приватизация като основен елемент от плановете за икономически реформи, които концептуално бяха оформени от така наречения Вашингтонски консенсус. Монетарната стабилизация и институционалното преструктуриране също бяха част от тези планове, като същевременно щеше да има ограничени, целенасочени програми за смекчаване на социалната им цена.
В книгата има празнота в разглеждането на този процес. Авторите не обсъждат социалните интереси, които стоят зад стратегиите на прехода, основани на високоскоростната приватизация, и които включват както местни претенденти за ролята на капиталистическа буржоазия (като директорите на съществуващите държавни фирми), така и транснационален капитал. Те не разглеждат подробно и ролята на местните социални и политически актьори.
Макар че влиянието на МФИ като контрольори на международно финансиране определяше в значителна степен формирането на политиките в посткомунистическите държави, вътрешните интереси също имаха съществено влияние. Местните експерти, които обикновено произхождаха от технократските институции на държавния социализъм, изготвяха повечето от програмите за трансформация. Много от тези местни „икономисти-реформатори“ споделяха вижданията на МФИ и намираха общ език с технократските и антиполитически виждания, поддържани от дисидентските кръгове.
По този начин процесът на изготвяне на политиката имаше силно технократски и социално изключващ характер, което породи недоволство. Някои от ключовите вътрешни неолиберални реформатори, Лешек Балцерович в Полша, и до днес са силно противоречиви фигури.
Белезите от Прехода
Изследователите твърдят, че рецесията, съпътстваща посткомунистическата трансформация, е била много по-дълбока от очакваното, и я сравняват с Голямата депресия в САЩ. За групата страни, които бяха най-малко засегнати – главно държавите от Вишеградската група (Чехия, Унгария, Полша и Словакия) – това сравнение е точно. За средностатистическата постсоциалистическа икономика обаче рецесията е още по-дълбока и продължителна, като спадът на БВП на глава от населението е 40% в сравнение с 30% в САЩ след краха на Уолстрийт.
В най-тежките случаи, като Украйна, БВП спада с 60% през 90-те години. Държавите, които бяха най-силно засегнати по време на прехода – главно постсъветските и постюгославските – все още не са достигнали нивата на БВП от 1989 г. Авторите стигат до заключението, че в тези случаи би било по-точно да се говори за „катастрофа на прехода“. Някои неолиберални икономисти оспорват тези данни, като се позовават на неофициални икономически дейности, които според тях са подценени. Но както се подчертава в „Taking Stock of Shock“, можем да потвърдим, че е имало дълбоки рецесии, като оценим загубите в производството по алтернативни начини.
Нарастващото неравенство в доходите задълбочи последиците от рецесията на Прехода, като едно малцинство от населението получи по-голямата част от плодовете на икономическото възстановяване. В своята рентгенография на неравенството Оренщайн и Гоудси се фокусират върху индивидуалното разпределение на доходите (коефициент на Джини) и дела на доходите на горния 1%. И двата показателя сочат значително нарастване на неравенството, поне до 2005 г.
В някои държави, наследили Съветския съюз и Югославия, неравенството е особено силно. В това отношение се откроява една страна: богатата на ресурси Русия. През 2015 г. 1% от руските граждани с най-високи приходи са получавали 20,2% от всички доходи.
В другия край на скалата на доходите бедността се е увеличила значително. Както отбелязват Гоудси и Оренщайн, преминаването към целеви трансфери, постепенното премахване на субсидиите и влошаването на социалните услуги са влошили условията на живот на огромни групи от населението. В книгата не се обсъжда функционалното разпределение на доходите – развитието на дяловете на печалбите и заплатите, както и въпросът за прехвърлянето на печалби – което оставя извън фокуса на книгата по-ясно изразените класови въпроси, свързани с разпределението.
В края на частта за икономиката авторите представят карта на сравнително добрите и лошите постижения на постсоциалистическата икономика. По-добрите резултати са в Централна и Източна Европа, а най-лошите – в постсъветското и постюгославското пространство. Както посочват авторите, резултатите от растежа на страните, които бързо провеждат неолиберални реформи, не са значително по-добри от тези на „бавните реформатори“: всъщност последните имат предимство, противно на прогнозите.
Проучванията, които изследователите смятат за най-убедителни, обясняват различните нива на ефективност с географски фактори. Според тези разсъждения ключов фактор за икономическия успех е близостта до Запада и произтичащите от нея потоци от преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Тази гледна точка обяснява добрите резултати по отношение на БВП в постсъветското пространство с наличието на приходи от нефт и газ.
Това обаче е по-скоро аполитичен прочит на картата. Едва ли е случайно, че всички случаи на „катастрофа на прехода“ се намират в постсъветските и постюгославските райони. В тези страни процесите на капиталистическа трансформация и държавно разпадане вървяха ръка за ръка, което оказа огромно влияние. В допълнение към този фактор има видими исторически приемствености, които можем да наблюдаваме с по-ранните отношения между ядрото и периферията, засягащи модела на инвестициите.
Демографски последици
Когато авторите на изследването разглеждат демографските последствия от капиталистическата трансформация, те започват с най-фаталните: временните увеличения на смъртността и свързаното с това понижение с очакваната продължителност на живота. Очакваната продължителност на живота спада най-рязко в началото на 90-те години на миналия век, по време на най-интензивните години на преход, а след това бавно се увеличава.
До известна степен демографската картина повтаря икономическата. Най-драстичният спад в продължителността на живота се наблюдава в постсъветските страни, въпреки че това явление е съсредоточено предимно в европейските държави наследници, а не в централноазиатските. Най-зле се представя Русия, където средната продължителност на живота намалява с 6,8 години в периода 1989-1994 г. Опитът на Латвия, Украйна, Естония и Беларус не е много по-добър.
Широко разпространеният алкохолизъм, който не играеше същата роля в Централна Азия, задълбочи психосоциалния стрес и срива на здравните услуги в постсъветските страни в Европа. В Русия, Украйна и Беларус възстановяването на средната продължителност на живота отне особено дълго време. Към 2016 г. средната продължителност на живота в Украйна все още е едва с 1,3 години по-висока от тази през 1989 г. Това е най-лошият резултат в региона, като Русия и Беларус не се представят много по-добре.
Въпреки че увеличаването на смъртността и намаляването на продължителността на живота са безспорни, много неолиберални икономисти отричат тези тенденции да са свързани с реформите от периода на прехода. Но Гоудси и Оренщайн се позовават на редица изследвания, които например установяват връзка между по-бързата приватизация и повишените нива на смъртност. Нивата на раждаемост също се сриват при променените обстоятелства.
Друга важна демографска последица от този период е мащабната емиграция. Тази тенденция е особено силно изразена в Югоизточна Европа, но нейното влияние се наблюдава и в Балтийските страни, Южнокавказкия регион и Централна Азия. По този начин нейното географско разпределение само частично повтаря икономическото. Въпреки сравнително по-слабите си икономически резултати Русия всъщност привлича мигранти от много от другите държави-наследнички на Съветския съюз, поради по-високите си заплати и по-разнообразната си икономическа структура.
Гоудси и Оренщайн се концентрират върху историята на миграцията от Изток на Запад, като отбелязват, че по-младите и по-образованите хора са по-склонни да следват този път. Това изтичане на население е довело до това, че цели региони са почти безлюдни. Паричните преводи, изпращани от работниците в чужбина, може би са донесли известно облекчение, а недостигът на работна ръка понякога е повишавал малко заплатите на вътрешния фронт. Масовата емиграция обаче означава и загуба на умения и опит, а мигрантите от посткомунистическите държави често се оказват на работа, която е под нивото на тяхната квалификация.
Популярни схващания
В книгата продължава с обсъждане на субективните възприятия на капиталистическата трансформация, като се използват етнографски изследвания и проучвания на общественото мнение. Етнографските изследвания, проведени отчасти в заводите и отчасти в селата и градовете, ни дават възможност да чуем гласове отдолу. Голяма част от изследванията регистрират чувства на унижение и загубено достойнство. Възрастен бивш работник от колхоза обобщава тези чувства в изказване, което се цитира в книгата: „Сега си боклук, а не човек. Ако не работиш, кой те смята за човек?“
Това върви ръка за ръка със загубата на колективна социализация, както посочват авторите:
“Много граждани смятат, че тази колективна идентичност или споделена бедност е била заменена от груба форма на егоистичен индивидуализъм, който не съответства на ценностите, с които са израснали.”
Очакванията за по-добро бъдеще в условията на капитализма не се оправдават нито за селското население, нито за народните класи в градовете. Много от тях обвиняват себе си за тежкото си положение.
Интерпретацията на проучванията на общественото мнение в продължение на три десетилетия не е лесна задача, тъй като въпросите, които се задават, се променят, както и разбирането на ключови понятия като „пазарна икономика“ от страна на респондентите. В началото мнозина свързват това понятие с просперитет, но след като се сблъскват с тъмните страни на капитализма, разбирането им става по-критично.
Проучванията показват нарастващи нива на разочарование по отношение на ключови икономически и политически концепции на прехода през първите години на кризата, последвани от известно възстановяване на общественото доверие в тези концепции, преди финансовата криза от 2008 г. временно да засили отново по-критичните настроения. Неравномерното географско разпространение на недоволството се припокрива в значителна степен със социално-икономическите показатели на различните държави, като най-силно е изразено в постсъветските държави и Югоизточна Европа, а по-слабо – в Централна и Източна Европа.
Например в страните от Централна и Източна Европа (включително бившата ГДР) повече от 70% от респондентите са заявили, че одобряват „промяната към пазарна икономика“ в проучване от 2019 г. Има две държави, обхванати от проучването, в които мнозинството не е одобрило това: Украйна и Русия. В Русия одобрението на преминаването към „пазарна икономика“ има тенденция да намалява от 1991 г. насам.
В страните от Централна и Източна Европа, с изключение на Унгария, процентът на одобрение на „промяната към многопартийна демокрация“ също е над 70% – по-висок през 2019 г., отколкото през 1991 г. Обществените нагласи са били по-скептични в Литва, България, Украйна и Русия. Украинските респонденти са били особено недоволни в периода след финансовата криза.
В Русия, Украйна и България само около една пета от анкетираните смятат, че преходът е бил „от полза за обикновените хора“. Полша и Чехия са единствените страни, в които повече от половината от анкетираните смятат, че това е било така. Социологическите проучвания показват също, че обикновено има широка подкрепа за силна държава, която подкрепя по-слабите социални групи. Авторите заключават: „Само малка част от посткомунистическото население прие новия обществен договор, който изглежда се основаваше на малко повече от груба алчност, упражнявана в условията на ограничена законова сдържаност.“
Протести и популизъм
В своето обобщение на етнографските изследвания Гоусди и Оренщайн подчертават, че групите в неравностойно положение често се примиряват с положението си. Съществуват обаче няколко случая на социални протестни движения, които са възникнали противно на очакванията в страни, в които социално-икономическите резултати от прехода са били по-скоро катастрофални. Тези вълни на мобилизация често са имали ограничени резултати, тъй като не са намерили съюзници на политическата сцена. Въпреки това те имат потенциала да застрашат установените структури на властта.
След масовите демонстрации в Близкия изток през 2011 г. 38% от анкетираните в руско проучване, проведено от центъра „Левада“, смятат, че подобни бунтове са възможни и в Русия. Можем да разберем националистическите стратегии за мобилизация отгоре, като например възхода на имперския национализъм в Русия, отчасти като опит за отклоняване на общественото внимание от социалните напрежения и неравенства.
Авторите разглеждат въпроса от друга гледна точка, като виждат възхода на популизма или национализма като реакция на социалните последици от прехода. По този начин социалният характер на тази политическа реакция остава донякъде неясно дефиниран в книгата. Използвайки термина „патриотизъм на отчаянието“, авторите изглежда разглеждат губещите в процеса на прехода като основна социална база за възраждащия се национализъм. Въпреки това те не посочват изрично социалните сили, които стоят зад това политическо явление, което е особено силно изразено след Голямата рецесия.
Изследванията на учени като Габор Шейринг или Мачей Гдула показват, че социалната и електоралната основа на националистическата десница в страни като Унгария и Полша се простира далеч отвъд „губещите“ от прехода. В Унгария например тя привлича подкрепата на части от местния капитал, които са недоволни от подчинената си роля в процеса на натрупване.
В книгата си „Социалната класа в Европа“ Седрик Югре, Етиен Пениса и Алексис Спире отбелязват, че доминиращите класи в Централна и Източна Европа са доминиращи само на национално ниво, а в международен план заемат подчинена позиция. Те описват тази противоречива позиция като позиция на „доминирани доминиращи класи“. Значителна част от тази класова фракция в Унгария застана зад партията Фидес на Виктор Орбан, която възприе политика на селективен икономически национализъм, когато дойде на власт през 2010 г.
Гоудси и Оренщайн споменават само накратко икономическото измерение на националистическите проекти, като вместо това се концентрират върху програмите им за социална политика, където определят три ключови елемента: (1) пронаталистична семейна политика, (2) завой към универсализъм, а не към насочване на социалните помощи към определени групи, и (3) фокус върху така наречените „заслужили“ бедни (с други думи, работещите бедни), а не върху най-бедните слоеве от населението.
Авторите правилно подчертават значението на социалните политики за тези проекти, но има някои проблеми с картината, която те очертават. Те се позовават главно на социалната политика на партията „Право и справедливост“ в Полша, за да илюстрират тенденцията към по-голям универсализъм. Все пак универсалисткият аспект е по-силен в Полша, отколкото при други националистически правителства в региона. В страни като Унгария или Русия отклонението от неолибералните социални политики е по-ограничено, отколкото предполагат Гоудси и Оренщайн.
След Прехода
Гледайки към бъдещето, Гоудси и Оренщайн пледират за социално балансиран капитализъм:
“Занапред политиците, учените и политиците трябва да признаят разнопосочните преживявания на прехода – динамичен растеж и по-висока удовлетвореност от живота, придружени от масово обедняване, масова миграция и масово недоверие в обществените институции.”
Те намират известна основа за пътя напред в предложенията на неотдавнашния доклад на Световната банка за постсоциалистическите страни за по-добра защита на труда, по-универсални социални политики и по-прогресивно данъчно облагане. Тези мерки със сигурност биха облекчили социалното положение. Те обаче все още не са насочени към основните фактори на неравномерното капиталистическо развитие.
Като цяло Гоудси и Оренщайн ни предоставят кратка, критична и нюансирана рентгенография на социалните последици от капиталистическата трансформация в Източна Европа и Централна Азия. В този смисъл книгата отговаря на заглавието си: Да си направим равносметка на шока. Техният анализ на факторите и силите, които са оформили тази трансформация, е доста по-малко убедителен. По-специално, те са склонни да подценяват ролята на нововъзникващите вътрешни елити при формулирането както на стратегиите за реформи от 90-те години, така и на неонационалистическите корекции от последните години.
Нарастването на националистическите сили не се дължи само на недоволството на „губещите“ от прехода. Можем да припишем това явление и на опита на местния капитал да преразгледа подчинената си роля в процесите на натрупване. През следващите години стратегиите за справяне с последиците от капиталистическата трансформация не могат да се ограничат до по-приобщаващи социални политики: те трябва да се занимават и с политико-икономическите фактори, които оформиха траекторията на региона.
*Йоаким Бекер е професор по икономика и развитие във Виенския университет по икономика и бизнес.
About The Author
