Да се озападниш: легитимирането на неолиберализма, насилието и лишаването от собственост в градовете от Централна и Източна Европа

Веда Попович*

Интелигентният град, цивилизованият град, градът за почтените граждани, които плащат данъци – в Централна и Източна Европа (ЦИЕ) общото между всички тези градски представи е, че те отговарят на перформативното, амбициозно желание да станеш западен. През последните тридесет години, докато в нашите градове се появяват най-различни градски социални движения, общините и централните правителства прилагат широк спектър от политики, водещи до неолиберални градски процеси, които процъфтяват на базата на озападняването. 

Целта на този материал е да разкрие действието на амбициозната западническа парадигма в постсоциалистическите градски трансформации в ЦИЕ, като очертае историята на западния хегемонизъм, чрез който се легитимират промени с голямо въздействие на базата на насилие. Използвам ангажиран теоретичен подход, основан на опита ми като активист в местните (румънски) и международните движения за жилищна справедливост. Като посочвам местни примери, които намирам за регионално значими, се стремя да събера критични гледни точки, съгласувани с градските движения, посветени на социалната справедливост от антикапиталистическа, антиимпериалистическа и междусекторна гледна точка. 

Илюзията за възможности

Деколониалната мисъл ни учи, че за да функционира материалното господство, империята се нуждае от разнообразни практики, речници и ценности, за да наложи експлоатацията и извличането. Тя се нуждае от консенсус относно това кой експлоатира, кой е експлоатиран, как и защо. Това се изгражда като разказ, с който повечето, ако не всички, трябва да се съгласят. Съгласието с тези обясбебия за експлоатацията, изгонването от домовете и лишаването от собственост не е проста задача и са необходими огромни обществени ресурси, за да може управляващата висша класа да произведе това съгласие. ¹⁾Тук използвам подхода на Грамши към идеята за съгласие в политическия процес. Виж Antonio Gramsci. 1971. Selections from the Prison Notebooks. London: Lawrence and Wishart.

Освен това деколониалната мисъл ни показва, че колониалността не е просто следствие от доминирането на колониални и имперски формации над незападните светове, а надхвърля действителното колониално управление и включва територии, общества, които може да са били в частично историческо имперско господство.²⁾Виж Walter Mignolo. 2011. The Darker Side of Western Modernity: Global Futures, Decolonial Options. Durham, NC: Duke University Press. Anibal Quijano. 1999. “Coloniality and Modernity/Rationality”. In Goran Therborn, ed. Globalizations and Modernities. Stockholm: FRN. Ramón Grosfoguel. 2009. “A Decolonial Apprach to Political Economy: Transmodernity, Border Thinking and Global Coloniality.” Kult, 6 (Special Issue): 10–38. Такъв е случаят с Централна и Източна Европа. Тук колониалността има специфичен профил, основаващ се на вековно западно господство, упражнявано отчасти чрез реално колониално управление, отчасти чрез сложни финансови и културни зависимости. Тази история доведе до това, че Централна и Източна Европа се превърна в полупериферия – финансов, политически и културен процес, който се е развивал дълго и датира от векове /Има все повече изследвания, прилагащи деколониални рамки към региона на Централна и Източна Европа, например Ovidiu Țichindeleanu. 2013. “Decolonial AestheSis in Eastern Europe: Potential Paths of Liberation.” Periscope/The Decolonial AestheSis Dossier; Madina Tlostanova and Walter Mignolo. 2009. „Global coloniality and the decolonial option.“ Kult 6.Special Issue: 130-147; Marina Gržinić, Tjaša Kancler and Piro Rexhepi. “Decolonial Encounters and the Geopolitics of Racial Capitalism.” Feminist Critique: East European Journal of Feminist and Queer Studies 3 (2020): 13-38. Тук добавяме забележителната статия на Олена Любченко „На границата на белотата? Експроприация, война и социална репродукция в Украйна“/

За този регион разказите, създадени от висшите класи, за да легитимират насилието и експлоатацията, винаги са били свързани със стремежа им да бъдат признати за представители на Запада. Това се търси или чрез националистически, консервативни подходи, които се стремят към уважение и признаване като равностойни, или чрез вестернизация, водеща до интеграция. Казано по-просто, обществата в Централна и Източна Европа от векове се намират между тези бинарни версии на развитие: национализъм срещу вестернизация. Най-тревожното следствие от тази двоица е, че тя прикрива, че и двете „възможности“ всъщност се състоят от десни ценности и политики. По този начин и двете служат, по един или друг начин, за интегрирането на местните общества в глобалните капиталови потоци и за възпроизвеждането на колониалната йерархия, която поставя западния свят над останалите. 

Един от основните компоненти на неолибералната победа след историческия край на Студената война е консенсусът за антикомунизма. Противопоставянето на миналите социалистически и комунистически режими беше означено като „завръщане към Европа“, корекция в посока т.нар. естествен начин на съществуване като част от западния свят. Заедно с бившите социалистически и комунистически режими за девиантни се смятат най-различни леви ценности и принципи, независимо дали те действително се припокриват или не. 

Така една от най-разпространените характеристики на постсоциалистическото общество в Централна и Източна Европа е маргинализирането на политическите разкази – исторически и съвременни – основани на колективното освобождение както от авторитаризма, така и от експлоатацията във всичките ѝ форми. Докато такива разкази са в сянка, остава старата изморена бинарна система, която се състои от това да бъдеш или за нацията, или за западничеството /Gagyi, Ágnes. 2015. “Coloniality of power” in East Central Europe: external penetration as internal force in post-socialist Hungarian politics”, Journal of World-Systems Research, 22(2), 349–372./

Всеки ляво ориентиран разказ, насочен към трудовата експлоатация, патриархалното господство или държавния и военен авторитаризъм, обикновено бързо се преформулира в публичната сфера като ретрограден, като „комунистически“, или като западно чуждо влияние и следователно неестествен. Така например, докато синдикалните и работническите борби често се свързват с комунистическото минало и се смятат за изостанали, антирасистките или феминистките борби се смятат за твърде чужди и непригодни за местния контекст. 

Не съществува приемлива „опция“ между две различни версии на един и същ разказ, който засилва превъзходството и господството на западния свят. Ключовият аспект, който бих искала да проследя, е, че този разказ е основният, чрез който съгласието се произвежда социално. Това означава, че всяко насилие, без значение колко е експлоататорско или вредно, може да бъде обяснено и съгласувано, стига да отговаря на версията на Централна и Източна Европа за историята на западното превъзходство. В резултат на това се натурализира цял набор от исторически изградени идеи: че обществата в Централна и Източна Европа са мързеливи и корумпирани, че местните политически елити винаги са по-лоши от западните си колеги, че тук нищо не се прави и т.н. Може да се каже, че това са просто стереотипи. Но всъщност те са върхът на айсберга, на който се появяват други, по-сериозни потиснически разкази. Такива са: антиромският расизъм като стремеж към белота, съчетан с отричане на историята на ромското робство в Румъния,³⁾Има все по-разнообразни изследвания за ромското робство. За въведение може да се види тази лекция на Margareta Matache, Roma Slavery: History, Legacy, Reparations, 2020, тук разкази, легитимиращи дехуманизацията и лишаването от собственост на работническата класа, или завръщането на фашистките идеологии като начин да се докаже европейското величие.

Изтриване на миналото, за да се представим за западни

Хегемонистичният разказ, произвеждащ непрекъснато съгласие с разновидностите на насилието – разказът за западното превъзходство – прониква в градската сфера във вариант на неоспорим неолиберален стремеж. Това означава, че когато става въпрос за градовете в Централна и Източна Европа, безспорният консенсус е, че те трябва да изглеждат и да действат колкото се може по-западно.⁴⁾Императивът за вестернизация на градските жители възпроизвежда бинарното разделение на националисти срещу западници, прилагано към селото и града. Селото се произвежда като хранилище на спецификите на нацията, пространство на екзотизирания Друг, докато градът служи за интеграция чрез озападняване. Апостолите на неолибералния град, позиционирани като победители след Студената война, винаги намират това, което търсят в Централна и Източна Европа – хаотични градове, белязани от непоследователност, противоречия, неефективност – а превръщането им в западни се смята за някакъв универсален лек за всички тези недостатъци. 

По пътя на превръщането ни в западняци настъпва незаменимата фаза на заличаване на различията. Това, което е отличавало социалистическите и комунистическите градове в Централна и Източна Европа от западните – индустриалните градове, обширните квартали на работническата класа, преразпределението на строителната собственост и градоустройството, достойно за живота на общността – е систематично премахвано. Различието, проявяващо се в останките от комунистическото и социалистическото минало, е деполитизирано и постепенно заличено. ⁵⁾Ana Vilenica. 2017. “Contemporary housing activism in Serbia: Provisional mapping.” Interface: Journal for and about Social Movements 9: 424-447.

Освен заличаването на различията, колониалността работи по различни материални и нематериални начини, за да подклажда историята за западното превъзходство. Последвалите материални процеси на експлоатация и неравномерно развитие са от особен интерес за разбирането на постсоциалистическите градски трансформации. В допълнение към тези перспективи, в това, което следва, бих искала да се съсредоточа върху един специфичен начин, по който колониалността работи по отношение на града: дискурсът на стремеж към западналост на градските пространства произвежда постоянно съгласие по отношение на политики, които се състоят от насилствени размествания и изземвания. Докато остава неадресиран и неназован като конструкция, този разказ се натурализира. Без да се оспорва, тази измислица се представя за истина, произвеждайки неизбежността на вестернизацията: преди да се усетиш, превръщането на твоя град в западен се счита за очевидно, естествено развитие. По този начин колониалната конструкция за неизбежното западане, заедно с класовите и расистките разкази, образува триада, която служи като основа за консенсус пред лицето на открито, систематично и системно насилие. Макар че класовите и расистките прочити са донякъде по-лесни за идентифициране и до известна степен класово и расово ориентираните критични позиции вече присъстват в анализа на активистите, все още предстои да се разработи една деколониална перспектива. 

За организаторите и активистите, борещи се срещу капиталистическата неолиберализация на нашите общества, намирам за изключително важно да обосновем работата си с геополитическите исторически процеси, характерни за нашия регион. Това, което отличава нашите социални движения в Централна и Източна Европа от западните ни колеги, е, че в нашите общества – а и в други незападни общества – насилствените размествания и изземвания се легитимират чрез западна парадигма. Казано по-конкретно, в името на това да станем западни, всички ние трябва да приемем изселванията, джентрификацията, туристификацията, финансиализацията, повишаването на наемите, масовите изселвания на социално слаби от центровете на градовете и т.н. 

Твърдя, че критичното отношение към историята на озападняването и съгласието, което тя поражда, е от решаващо значение за разбирането и намесата в конкретни контексти на насилие. Разбиването на това съгласие ни дава възможност да видим как например работническата класа е криминализирана и същевременно ни доближава до радикални междусекторни съюзи чрез деколониални, антикласически и антирасистки позиции. 

Процеси на градски трансформации интерпретирани като „западни“

1. Приватизация на жилищата

Едно от най-важните измерения на постсоциалистическите трансформации в градовете от Централна и Източна Европа е разрушаването на парадигмата на обществените жилища. Това се осъществява чрез две основни стъпки: фактическа приватизация на обществения жилищен фонд и след това делегитимация на правото на жилище. Приватизацията на жилищата беше извършена в голяма степен през 90-те години на ХХ век и доведе до това, че постсоциалистическите общества имат голям брой собственици на жилища. В случая на Румъния работниците, които дотогава не притежаваха официални нищо, изведнъж станаха собственици на собствено жилище, което доведе до усещане за класова мобилност. Успоредно с антикомунистическата вилификация на културата на работническата класа, повечето от тези хора започнаха да се възприемат като средна класа. Това улесни съгласието с по-широкото разнообразие от приватизации (на промишлеността и земята), представяни като единствения възможен начин да се премине към капиталистическото бъдеще. Да станеш западен, като станеш капиталист, прикриваше голямата загуба на основното право на жилище. Докато много хора започнаха да се смятат за средна класа, искането на жилище от държавата започна да се разбира като недостойно. Общественото жилище, което преди се смяташе за право на работниците, сега се превърна в благотворителна акция за най-нещастните.  

Както и при много други постсоциалистически трансформации, жилищата започнаха да се разбират като възможни само по един от двата начина: или в държавна собственост, както беше в социалистическа Румъния, или в частни ръце, както изисква капиталистическото бъдеще. Тази дихотомия на национализирано срещу приватизирано на практика изтрива други истории, които свидетелстват за възможностите на трети начини, като например колективно притежаваните жилища като част от сложната история на общото ползване на ресурсите в бившите социалистически държави в региона. С допълнителния антикомунистически пласт дихотомията „национално срещу частно“ натурализира идеята за жилището като стока, позволявайки по-плавна неолиберализация. Жилището като право все още е защитено от закона, но се счита за второстепенно спрямо частната собственост. Откъснати от всякаква еманципаторска визия, основана на социалната справедливост, преразпределението или автономията, политиките в областта на жилищното настаняване сега са пригодени да допълват правната рамка, която гарантира достъпа и защитава частната собственост. Това е приемливо поради убеждението, че западният либерален капитализъм е единственият възможен път напред и всяко друго разбиране за жилището като основно право ни връща в миналото.

2. Реституция

Основен фактор на приватизацията, реституцията се отнася до процеса на връщане на собствеността, която е била национализирана от социалистическите и комунистическите режими, на нейните първоначални собственици. Макар че това включва сгради, земя и гори, които се обработват по различни начини в целия регион, реституцията на жилищни сгради доведе до разместване и лишаване от собственост на стотици хиляди наематели. Получавайки малка или никаква алтернатива за жилище, изселниците от бивши национализирани жилища съставляват по-голямата част от изселванията поне в Румъния. Историята, чрез която се постига съгласие за насилствената реалност на реституциите, е история за превръщането в западняк чрез въздаване на справедливост на наследниците на висшата средна класа. 

В съответствие с това национализациите се смятат за злоупотреба от страна на авторитарните комунистически и социалистически режими, за грешка, която трябва да бъде поправена. По този начин се осъществява „завръщането към Западна Европа“. Привържениците на реституцията я считат за ключов компонент на правосъдието в преход, т.е. на правния процес, чрез който се разглеждат незаконните действия на бившите режими.⁶⁾Lavinia Stan. 2006. “The Roof over Our Heads: Property Restitution in Romania”. Journal of Communist Studies and Transition Politics, Vol. 22 (2), 180–205. В този антикомунистически разказ реституциите се превръщат в средство за обезщетение и възстановяване, като винаги се позовават на двойката жертви (наследниците на собствениците на имоти от 40-те години на ХХ в.) и печеливши (наемателите на тези имоти от работническата класа). Днес реституциите са в основата на голямата правна рамка, която е установила версия на правосъдието, основана на принципа на частната собственост. 

Реституциите са и един от основните начини, чрез които постсоциалистическите страни могат да докажат ангажимента си към западния свят: да отменят преразпределението, осъществено от комунистическите и социалистическите режими, и да пресъздадат историческите средни и висши класи. Това отменяне в крайна сметка води до разрушаване на работническите квартали и превръщането им в райони, принадлежащи на висшите класи. Това с право се нарича вертикално преразпределение на богатството⁷⁾Liviu Chelcea, Raluca Popescu and Darie Cristea. 2015. “Who Are the Gentrifiers and How Do They Change Central City Neighbourhoods? Privatization, Commodification, and Gentrification in Bucharest”. Geografie, 120, No. 2, 113–133. и правна технология на първично натрупване на богатство⁸⁾Joanna Kusiak. 2019. “Legal technologies of primitive accumulation: Judicial robbery and dispossession‐by‐restitution in Warsaw.” International Journal of Urban and Regional Research 43.4 (2019): 649-665., полагаща основите на специфичен вид джентрификация. И това, което прави всичко това приемливо, е стремежът да станем западни. 

3. Антикомунистическа естетизация на публичното пространство

Този процес се отнася до тенденцията да се премахват, скриват или по друг начин затъмняват останките от комунистическото и социалистическото минало. Независимо дали става дума за статуи, имена на улици или дори фирмени табели, градовете в ЦИЕ постоянно се „прочистват“ от подобни маркери. Декомунизацията на публичното пространство, разбира се, е част от по-обширния дневен ред за справяне с комунистическото и социалистическото минало от гледна точка на политиката на паметта – основен въпрос в програмата на десните правителства. В декомунизирания град маркерите на миналото се превръщат в донякъде смущаващи останки от така наречения незападен път на Централна и Източна Европа.

Премахването на такива маркери почти никога не се прави като критика на авторитарните аспекти на историята на Централна и Източна Европа, а най-вече за да се докаже принадлежността към Запада. За това свидетелства начинът, по който посочената декомунизация винаги включва реабилитация на десни символи и фигури, представяни като „културно наследство“. Такива символи и фигури доказват приемствеността с предвоенния капиталистически режим, който е бил много по-западен. В същото време символите на антифашистката и антикапиталистическата съпротива се свеждат до минимум или се унищожават, независимо дали са действителни продукти на комунистическите и социалистическите режими. Огромното наследство на антифашистката съпротива от територията на бивша Югославия е систематично унищожавано, за да се освободи място за историческия ревизионизъм. Единственият начин, по който изглежда, че то е пощадено от унищожение, е чрез екзотизиране на източния Друг, извършено от западните наблюдатели.

Тази двусмисленост на това какво всъщност означава декомунизацията на публичното пространство е улеснена чрез разказа за европейската принадлежност и вестернизацията на нашите градове. В момента, в който пиша този материал, новата вълна на декомунизация на публичното пространство на практика е поставена в контекста на съпротивата на Украйна срещу путинската инвазия. Въпреки че историята на СССР е сложна и включва много потиснически и авторитарни аспекти, остава въпросът: до каква степен тези жестове изразяват действителни антиимпериалистически и антиавторитарни настроения или са сигнал за натурализиране на западната неолиберална трансформация. 

4. Влезте в интелигентния град

Интелигентният град е събирателен термин, с който се описва тенденция в градските трансформации, която благоприятства интегрирането на ИТ технологиите в инфраструктурата на града. Макар че безплатният wifi може да бъде полезен за голямото мнозинство от хора, парадигмата на интелигентния град почти никога не се състои само в раздаването на безплатен wifi или в спестяването на пари за обществена електроенергия, а по-скоро в посочването на принадлежността на определен район към високообразована и технологично грамотна градска класа. Така често промените в интелигентните градове са по-скоро маркери, отколкото обществен ресурс, предназначен да подобри условията на живот. Като индикатори, че определени райони принадлежат на определена демографска група и я облагодетелстват, въвеждането на интелигентни градове е най-вече начин за създаване на класова сегрегация. Ако не знаете как да използвате тези градски елементи, какво изобщо правите там? Очевидно е, че не ви е мястото там. Какво от това, че по улиците има безплатен wifi или пейки за зареждане на usb и автоматични светлини, ако вкъщи нямате топла вода или интернет връзка, защото едва ли можете да си позволите да плащате растящите цени на комуналните услуги и наемите? 

В градовете от Централна и Източна Европа тенденцията за интелигентни градове изглежда изключително съблазнителна за много администрации, тъй като отново много добре доказват ангажираността и сходството на това специфично пространство със западните градове, какъвто е случаят с Клуж-Напока в Румъния.⁹⁾George Zamfir. 2022. “Countering housing dispossession in Cluj, the Silicon Valley of Eastern Europe”, LeftEast.  Forthcoming on LeftEast as the third part of the ELMO series CEE housing movements resisting neoliberal urban transformations. По този начин администрациите се дистанцират от технологичната „изостаналост“, а градът най-накрая и привидно успява да навакса и да материализира желаното западно бъдеще. Чрез съгласието, което историята за западното превъзходство произвежда, цифровите технологии и напредналите хибридни процеси като видеонаблюдението, контролираният от приложения транспорт, приложенията за безопасност на жените, превземането на градските центрове от AirBnB и т.н., преминават без контрол и съмнение като така наречените необходими прогресивни развития. Администрациите се заемат с материализирането на интелигентния град, като по този начин ефективно пренасочват публични ресурси, които биха могли да бъдат изразходвани за решаване на неотложни социални проблеми. По този начин повечето от тези технологии са средства за повишаване на наемите, джентрификация, класова и расова сегрегация. Въпреки това консенсусът, че западналият град е пътят напред, прави всички процеси, които умният град позволява, някак приемливи.

5. Градско обновяване 

Известен още като градска регенерация, този процес, подобно на идеята за интелигентния град, е доста празно понятие. Обновяването от самото начало се счита за положителен, желан процес, докато за кого, с какви средства и на каква цена, зависи изцяло от решението на администрацията и нейните сътрудници. Обновяването на градовете предписва разчистването на запустели райони, обикновено в централните части на градовете, с цел да се освободи място за търговски, жилищни и бизнес сгради, от които се възползват само висшите класи, както се разбира от критична гледна точка. 

Не е изненадващо, че в Румъния „градското обновяване“ се подкрепя от частен инвеститор и група за развитие на недвижими имоти, групата Iulius. Компанията, която се занимава с развитие на търговията на дребно, навлиза в сферата на недвижимите имоти със своите проекти за градско възстановяване със смесено предназначение в три от най-големите градове в Румъния: Яш, Клуж-Напока и Тимишоара. В общи линии това означава, че компанията е мегаразработчик на търговски центрове, който се е разширил и е построил комплекси, в които се смесват търговски, жилищни и бизнес квартали, като всичко това е обвито в неясната лексика на „градското възстановяване“. Цивилизоващата мисия на компанията, която обединява местната администрация, предприемаческите среди и „общността“, прикрива факта, че големи обществени площи в градските центрове са заети от частни интереси, които насърчават западналия начин на живот на средната класа, недостъпен за по-голямата част от жителите на града. 

Това е само един от примерите за това как понятието „градско обновяване“ прикрива действителната приватизация на публични ресурси и натурализирането на основан на потреблението начин на живот, предназначен и достъпен само за висшата средна класа. Както свидетелстват огромният брой награди, спечелени от Iulius Group от западни бизнес групи и специалисти в областта на градоустройството, тези материални процеси се превръщат в приемливи чрез историята на градското обновяване като процес на западналост и цивилизация. 

6. Културализация

Елитният начин на живот и култура е маркер на друг процес, станал възможен чрез историята на западното превъзходство: деполитизацията на социалните въпроси чрез култура. През 2010 г. в Румъния това е най-видимо чрез тенденцията на „творческия град“. Означавайки нещо повече от класическото определение за привличане на културни актьори в градските трансформации, тук идеята за „творческия град“ винаги е включвала западно цивилизационно измерение, способно да измие с изкуство продължаващата джентрификация в града.

През последните години културологизирането се проявява най-вече чрез феномена Европейска столица на културата (ЕСК), който отдавна е критикуван в западните градове, тъй като не носи почти никакъв напредък в смекчаването на градската несправедливост, а прави точно обратното. Като прикритие за недемократично присвояване на публични ресурси от частни интереси, ЕСК е просто голяма бизнес сделка, обвита в лъскавите дрехи на културата и изкуствата. В контекста на Централна и Източна Европа ЕСК е още по-приемлива, тъй като е най-буквалният начин да се докаже принадлежността към Запада. Основната концепция на сегашната ЕСК в Румъния, Тимишоара, Shine your Light е метафора за излизане от „тъмнината и пасивността“ и излизане на светло като „ангажиран европейски гражданин“. Местната история е разказана като история на пътя към западнизация, в която се счита, че управлението на Хабсбургската империя през 18 и 19 век в този регион на Румъния го доближава до Запада. 

Докато творците и културните дейци са заети да убеждават Комисията на ЕС в западния характер на своя град чрез културни стереотипи, транснационалните предприятия не само получават публично финансиране, но и са приветствани и възхвалявани за благородната си предприемчивост в преобразяването на града. В същото време действителната градска социална несправедливост, като например изселванията, джентрификацията, липсата на достъп до комунални услуги или бездомността, се екзотизира, скрива или никога не се разглежда.

7. Цивилизоващата мисия на администрацията

Начинът на живот и ценностите на висшите класи се превърнаха в основен приоритет в градските политики и често са единственият хоризонт, към който администрациите се стремят. Въплъщавайки западните идеали за граждански дълг, градско поведение и естетически вкус, висшите класи имат цивилизационна мисия в града. 

Кметовете на румънските градове често се смятат за апостоли на тази мисия, като се застъпват за трансформацията на града, така че да бъде по-западен или европейски. Роберт Негоица, настоящ кмет на сектор 3 в Букурещ, е един от най-богатите бизнесмени в Румъния, строителен предприемач и собственик на хотели. През 2014 г. той разрешава изселването на общност от около 200 души от улица Вултурилор, близо до центъра на града. Изселването привлече внимание и доведе до двугодишен протестен лагер точно пред бившите домове на изселените. Протестният лагер на Вултурилор, който беше ключова борба на движението за жилищна справедливост, беше постоянен дразнител за кмета-магнат и уронваше имиджа на цивилизования сектор. При постоянни расистки оплаквания в социалните мрежи относно лагера, през юли 2016 г. Негоица щастливо обяви, че бараките „най-накрая“ са съборени. Операцията успя да възстанови сектор 3 като „европейски сектор, който всички искаме“, връщайки го от ръцете на непокорните протестиращи обратно на „здравомислещите хора“.

Малко по-различен вид апостол на цивилизования град е настоящият главен кмет на Букурещ Никушор Дан. Учител по математика в гимназията, с опит в активизма движенията за „Право на град“, цялата му политическа кариера е изградена върху антисистемна програма с визия за Букурещ като цивилизован, западен град. В продължение на почти две десетилетия на граждански активизъм „право на града“ Дан и организациите, в които участва, създават социално движение, насочено към защита на сградите на културното наследство.¹⁰⁾Ioana Florea. 2015. “The Ups and Downs of a Symbolic City: The Architectural Heritage Protection Movement in Bucharest” in Urban Grassroots Movements in Central and Eastern Europe, edited by Kerstin Jacobsson, Ashgate, 55-78, DOI: 10.4324/9781315548845. Освен архитектурната стойност, най-важното е, че символичната стойност на тези сгради се състои в техния западен характер: построени от междувоенните висши класи, те са свидетелство за европейския характер на Букурещ. Положението на тези сгради, заплетени в сложни съдебни дела за реституция, винаги е било приоритетно пред съдбата на изселените им наематели. 

Предложен от партията си като „кандидат на десницата“, Никушор Дан печели изборите за кмет на града с „дясна“ платформа. Благосклонен към висшата и средната класа с ангажименти за по-слабо движение и по-професионална полиция, Дан се дистанцира още повече от социалните проблеми. Неговият активистки опит, състоящ се от бивши съюзи с настоящи активисти, не помага особено за осъществяването на програма за социална справедливост. Обгърнат в разказа за приближаването на града до мечтата да бъде западен, Дан просто не се интересува от изселванията или жилищното неравенство. Макар че поради скромния си активистки произход Дан изглежда на километри от олигархичния тип кмет като Негойца, това, което ги обединява, е общото обещание за цивилизоване на града, приближаването му до западните идеали и стандарти в ущърб на социалната и жилищната политика. 

Бъдещето на жилищните организации: срещу или за цивилизования град

Разглеждайки развитието на позицията на Никусор Дан от активист, борещ се за сградите на културното наследство, до кмет, защитаващ интересите на висшите класи, можем да се запитаме: до каква степен сме по-склонни да се организираме в полза на запазването на някоя сграда на културното наследство, отколкото срещу изселването на семейството, живеещо в нея? И ако наистина се окаже, че сме по-убедени в неотложността на опазването на тази къща, какво точно я прави толкова приоритетна и защо животът на работническата класа, често расистки настроените обитатели, не е такъв?

Когато въпросите, за които се организираме, са въпроси, които се превръщат в спешни и важни поради желанието да станем западни, ние всъщност възпроизвеждаме разказа за западното превъзходство, същата история, която ни кара да се съгласяваме с насилствената експлоатация и лишаването от собственост през последните 30 години. Движенията за жилищно настаняване и за право на живот в града, които интегрират подобна амбициозна политика, не се борят за справедлив град, а за „цивилизован град“, за „интелигентен град“, за „декомунизиран“ град, изглеждащ колкото се може по-западно, само че съобразен с идеалите и начина на живот на висшите класи.¹¹⁾Vilenica, Ana, 2017. “Contemporary housing activism in Serbia: Provisional mapping.” Interface: Journal for and about Social Movements 9: 424-447. Лишаването от собственост на работническата класа или непрекъснатото расово лишаване от собственост на ромското население и цялото насилие, свързано с тях, никога не са от значение, когато се борим за образа на западен град.

Като активисти от Централна и Източна Европа и ангажирани учени е изключително важно да идентифицираме и деконструираме сложните механизми на историята за западното превъзходство. Както показах, натурализирането на тази история произвежда съгласие с различни процеси на насилие и експлоатация. Стига да може да се обясни, че дава възможност за западнизация или за някаква форма на западно признание, всичко, дори да е изключително жестоко, може да се направи приемливо. Съпротивата срещу подобен дискурс означава да се прокара път през и отвъд този консенсус и да се внимава да не се възпроизведе. Нещо повече, това означава да си върнем съгласието и да откажем да бъдем част от структурите, които се съгласяват с историята за западното превъзходство. Тогава нашата задача е да свалим маската на западничеството от лицето на жилищното и градското системно насилие и да разгадаем какво всъщност се случва: систематично неолиберално насилие, подкрепено от расистките и класови разкази на управляващата класа. 

Тази статия е част от многоезичната поредица на ELMO „Централно и източноевропейски движения за право на жилище срещу неолибералните градски трансформации“. Преводи на текстовете от поредицата на българск иезик ще бъдат публикувани от „Барикада“ и списание „dВЕРСИЯ“.

*Веда Попович е политически активист от Букурещ. Освен с организиране, тя се занимава с изкуство, политическа теория и преподаване, като проявява специален интерес към деколониалната мисъл, интерсекционния феминизъм, антифашизма и материалните възможности за създаване на общи блага. Тя е съоснователка на различни местни антиавторитарни, анархистки и феминистки колективи като автономния колектив/кооператив Macaz, Алтернативната библиотека, феминистката група Dysnomia и Вестника за политическо изкуство. Отдадена на радикални действия в областта на жилищното настаняване, тя е член на Общия фронт за жилищни права в Букурещ и участник в кампаниите на националната федерация за радикална жилищна справедливост в Румъния „Жилищен блок“. От 2019 г. е фасилитатор на Европейската коалиция за действие за правото на жилище и град.