Днес много световни медии, особено кубински и американски, посвещават обширни статии на отишлия си навръх 1 май в Хавана, само 20 дни преди да навърши 85 години, емблематичен „стълб” и „маестро“ на кубинската дипломация Рикардо Аларкон Кесада. Той на два пъти бе представител на Куба в ООН в много ключови периоди (1966-1978 и 1990-1992 г.), бе за кратко и външен министър, после за около 20 години оглави Националното събрание на Куба и се смяташе за най-големия авторитет в изграждането на сложните кубинско-американски отношения в течение на десетилетия, допринасяйки за разрешаването на многобройни кризи.
Имах щастието да се запозная с Аларкон и лично – интервюирах го в Хавана през 1997 г., когато той бе начело на кубинския парламент и по официална позиция бе следващият най-важен човек в Куба след президента Фидел Кастро.
По онова време Куба вече беше преодоляла най-драматичния си „специален период” – така бяха наречени годините веднага след разпадането на СССР и някогашния соцлагер, когато Островът на свободата бе изоставен от дотогавашните си партньори. Без съветски петрол, без пазарите и помощите от СИВ, на самооцеляване… Мнозина тогава не се съмняваха, че и Куба „ще падне всеки момент”. Но не падна. Въпреки суровите лишения, когато ток имаше едва два-три часа на ден, когато в Хавана заради недостига на гориво нямаше градски транспорт и хората ходеха с километри пеша или караха велосипеди, за да отидат на работа, а за прехрана отглеждаха спанак и лук в саксии на балконите, или печаха на скара кори от грейпфрути с черен пипер – въпреки всичко това кубинският народ устоя и този път.
За да се съживи икономиката, се приеха закони, фаворизиращи чуждите инвестиции, и се постави акцент върху развитието на туризма с участието на чужди инвеститори, но винаги при мажоритарен дял на кубинската държава. И Куба започна да се стабилизира, благодарение най-вече на оживения интерес към нейните туристически възможности от страна на големи компании в Канада и ЕС.
Враговете ѝ от радикалните емигрантски организации в Маями, разбира се, веднага я атакуваха отново – форсираха редовните нарушения на кубинското въздушно пространство с малки самолети, разпръскваха позиви и не спираха да подстрекават кубинците да напускат острова и да потеглят нелегално към САЩ с лодки и салове, обещавайки им, че за тях ще се погрижат от организацията „Братя за спасение”. Именно тя пускаше и самолетите, уж за да спасява подведените от самата нея хора да рискуват живота си на опасни самоделни съдове в открито море.
Същевременно между САЩ и Куба вече действаха три серии сключени през 1984, 1994 и 1995 г. мигрантски споразумения, които са в сила и до днес и за чието изработване и подписване пряк принос имаше тъкмо Рикардо Аларкон. Дейността на „Братя за спасение” всъщност саботираше тези споразумения, грубо погазвайки и международното право с постоянните си нарушения на кубинското въздушно пространство. В крайна сметка, след многократни предупреждения, на 24 февруари 1996 г. Куба сваля два такива самолета, при което загиват четиримата пилоти, всичките американски граждани от кубински произход.
Тази провокация е използвана като повод тогавашният президент на САЩ Бил Клинтън още на 12 март 1996 г. да подпише указ, въвеждащ в сила пореден, още по-драстичен антикубински санкционен закон. Той е известен като Закона „Хелмс-Бъртън” (по имената на внеслите го сенатор и конгресмен). Задвижен и модифициран е още през 1995 г. Законът налага нови сурови наказателни мерки срещу Куба, като удря и по чуждите инвеститори в икономиката ѝ. Заради силното недоволство в Канада и ЕС, Клинтън тогава замразява поне най-острия спрямо чуждите компании член от „Хелмс-Бъртън”. Замразяване, което се подновява от всички следващи американски президенти през годините, докато Доналд Тръмп през 2019-та въвежда в пълна сила и този най-рестриктивен член, стремейки се да „отреже” от Куба чуждестранните ѝ партньори и да подкопае икономиката ѝ.
Онази 1996-та, когато влезе в сила основният санкционен пакет от „Хелмс-Бъртън”, бе тежка година за Куба. При това ключовият ѝ европейски партньор – Испания, точно тогава смени правителството си и премиер в Мадрид стана „ястребът” Хосе Мария Аснар, инициирал анткубинската „Обща позиция на ЕС”, която в последвалите две десетилетия бе в синхрон със суровия американски курс срещу Хавана.
Изобщо – 1996-та и 1997-ма бяха години на доста сериозни изпитания за Куба, за дипломацията и за икономиката ѝ. И понеже става дума за Куба, мобилизиран бе и още един важен фактор, който винаги е бил специалната сила на тази страна – международната солидарност. Точно през 1997-ма Островът на свободата стана домакин на международно събитие с размах, който би затруднил провеждането му в доста по-богати и улегнали страни. Възраждайки традицията на прекъснатите след промените през 1989 г. световни фестивали на младежта и студентите, Хавана посрещна през август 1997-ма 14-ия пореден такъв фестивал. За десетина дни градът прие над 11 000 младежи и студенти от 131 държави – повечето сами платили пътя си, за да се съберат под кубинско небе под традиционния лозунг „За антиимпериалистическа солидарност, мир и дружба”. За събитието бяха акредитирани 363 журналисти от 151 медии от 54 държави.
И най-красивото – гостите бяха настанени в домовете на обикновени кубински семейства, за да споделят живота на кубинците без грим и заобикалки.
Разбира се, всяко от тези семейства получи допълнителни купони за храни и напитки за гостите си. Мъжът в „моето” семейство – една възрастна двойка, чийто син живееше в Маями – беше много доволен, че аз не пиех бира. И кенчетата с превъзходната кубинска Bucanero оставаха само за него…
Да, тук трябва да вметна, че след първото ми журналистическо пътуване в Куба още през далечната 1984 г., именно 14-ият световен фестивал на младежта и студентите през 1997 г. стана повод за второто ми гостуване в тази страна в един вече доста по-различен период.
По онова време работех във в. „24 часа”. За редакционна командировка до Куба нямаше как и да се сънува. Но неуморната „българска кубинка” Тересита Капоте, която тогава беше временно управляваща кубинското посолство у нас, организира журналистически конкурс за публикации с кубинска тематика. Победителят в него щеше да бъде включен в подготвящата се да замине за фестивала на Острова на свободата българска младежка делегация. Делегацията, естествено, беше сформирана от представители на двете съществуващи по онова време у нас организации на младите социалисти. Спечелих конкурса и бях включена в групата, в която имаше и още една журналистка – от „Дума”.
Някой ден ще направя отделен разказ за самото ни тогавашно пътуване до Куба, което беше цяло приключение. Имахме някакви скромни спонсори, но трябваше да се търсят все пак най-евтините начини за придвижване. Кубинската национална авиокомпания „Кубана” беше предвидила чартърни полети за европейските делегати, но те тръгваха от Рим. За да стигнем до там, поехме първо с влак към Будапеща, където се прехвърлихме на друг влак за Словения, откъдето трябваше да стигнем до Рим. Само че това беше епохата отпреди присъединяването ни към ЕС. И за да влезем в Италия, ни бяха нужни италиански визи. А италианската консулка в София беше допуснала техническа грешка във визите ни. Така че в словенското градче Сезана, на границата с Италия, просто ни свалиха от влака…
Друг път ще разказвам подробностите. Важното е, че въпреки всички перипетии все пак успяхме и да стигнем до Рим, и да хванем самолета на „Кубана”, и да кацнем в Хавана. А там се потопихме веднага в автентичната кубинска действителност (след дългия път трябваше да почакаме още няколко часа, за да си вземем душ, защото просто пристигнахме вечерта, а водните резервоари се зареждат сутрин… – та затова част от делегацията отиде на нощно плуване в близкия басейн) и в уникалната атмосфера на международната солидарност с Куба, която беше главната енергия на онзи фестивал.
Имаше колоритни интернационални шествия из Хавана, имаше концерти и фиести до зори, имаше конференции и дискусии в Двореца на конгресите, имаше срещи с ярки личности от Куба и от цял свят, имаше и един екзалтиран митинг на прочутото с много исторически събития широко стълбище на Хаванския университет, където дойде да говори Фидел Кастро…
Сред многото събития подбрана група журналисти получихме шанса да се срещнем и да интервюираме председателя на Националното събрание на Куба Рикардо Аларкон.
Залата, в която се състоя срещата, не беше голяма. Бяхме, може би, десетина души. За чест на България (или може би по-скоро на Тересита Капоте, която, уви, вече не е сред нас…) , и двете български журналистки бяхме сред малцината поканени.
Аларкон направи едно общо експозе, в което кратко, но много конкретно ни описа тогавашната актуална обстановка в Куба, включително и всички допълнителни поражения, които цели да нанесе върху страната американският санкционен закон „Хелмс-Бъртън”.
Най-интересното за всички журналисти беше как Островът на свободата ще се опитва да продължи собствения си начин на развитие в такава враждебна среда и дали това отваряне към чуждите инвестиции в туризма, което всички виждахме (в Хавана тогава току-що беше открит новичкият хотел „Мелиа-Коиба”, построен от испанци) и срещу което бе насочен „Хелмс-Бъртън”, не е всъщност опит на Куба да завие по „китайския път” в икономиката.
Аларкон подробно се спря и на тази тема. Обясни какво точно предвижда кубинският закон за чуждите инвестиции и наблегна, че Куба има свой собствен път към социализма, без да е нужно да копира чужди модели. Същевременно подчерта, че икономиката се налага да бъде гъвкава и да търси нови и по-ефективни форми в зависимост от обстоятелствата, в които е поставена страната.
Помня, че в дискусиите по време на младежкия фестивал много делегати, най-вече представители на революционни латиноамерикански движения и организации, влизаха в пламенни спорове дали Кубинската революция не изневерява на идеалите си, като вкарва пазарни механизми в икономиката си и се ангажира с чужди инвеститори. Беше изразявана тревога, че по този начин в кубинското общество започва да се промъква и неравенството – работещите в смесени фирми и в туризма се оказват по-добре платени от останалите трудещи се. Разбира се, попитах Аларкон и за това.
Той ме погледна много сериозно и отговори: „Имаме ли избор при тази жестока американска блокада? Другото е героично да умрем от глад. По-добре е да сме живи и да има с какво да поддържаме безплатното ни здравеопазване и образование. Народът ни много добре разбира това, уверявам ви.”
Прав беше. При следващите ми пътувания до Куба – през 2008, 2012, 2016, 2018 и 2019 г. – видях вече доста по-развит и напреднал този модел, който се залагаше тогава. Описвала съм го във всичките си репортажи.
Но интервюто ми с Аларкон от 1997-ма, в което ставаше дума за онези първи стъпки на Куба в тази посока, така и не видя бял свят в България. Когато се върнах от Куба, предложих в сменилия междувременно и собствеността си, и главния си редактор „24 часа” няколко публикации от пътуването ми. Излязоха две от тях. Едната бе общ репортаж за младежкия фестивал и за българската делегация, а другата бе разговор с две от децата на Че Гевара – с дъщерята Алейда и със сина Камило. Третото ми предложение бе интервюто с Аларкон. Но един „паметник на българската журналистика” тогава го отхвърли с думите: „Хайде стига кубинщини”. И добави: „Кой го знае тоя тук”. Е, аз напуснах „24 часа” след този забележителен разговор.
А днес в памет на Аларкон пишат с почит доста големи световни издания и агенции. Любимата на „паметника” агенция Ройтерс например го нарича „един от най-влиятелните хора в Куба” и „ключова личност в кубинско-американските отношения”. Испанският в. „Ел Паис” припомня, че Аларкон е бил председател на Съвета за сигурност на ООН през 1990 и 1991 г., а през 1992 г. именно по негова инициатива за първи път е гласувана онази резолюция на Общото събрание на ООН за отмяна на американската блокада, която Куба оттогава внася вече ежегодно и съответно ежегодно събира масова подкрепа. „Маестро на кубинската дипломация” – така пък за него се отзовава неговата ученичка и днешна водеща фигура в кубинско-американските отношения Хосефна Видал, зам.-министърка на външните работи на Куба. „Голям патриот и блестящ дипломат на Кубинската революция, който я защитаваше със страст и солидни аргументи, будейки гордост у народа ни” – с тези думи кубинският президент Магел Диас-Канел отдава почит към паметта на Рикардо Аларкон.
Отправям и моя дълбок поклон към паметта на тази ярка личност, с която имах късмета да общувам и която остави дълбока следа в съдбата на Куба – една малка република с голямо място в световната история, благодарение на характера на своя народ и на негови синове като Аларкон.
About The Author
