Миналата седмица старшият чуждестранен кореспондент на CBS News Чарли Д’Агата заяви в ефир, че Украйна „не е място, с цялото ми уважение, като Ирак или Афганистан, където конфликтът бушува от десетилетия. Това е сравнително цивилизован, сравнително европейски – трябва да подбирам внимателно и тези думи – град, в който не бихте очаквали това или не бихте се надявали, че то ще се случи“.
Ако това са внимателно подбраните думи на Д’Агата, направо ме побиват тръпки какви са импровизираните му изказвания. В края на краищата, като описва Украйна като „цивилизована“, не ни ли казва всъщност, че украинците, за разлика от афганистанците и иракчаните, заслужават нашето съчувствие повече от иракчаните или афганистанците?
В интернет веднага се надигна справедливо възмущение, както би трябвало да бъде в този случай, и ветеранът кореспондент бързо се извини, но откакто Русия започна мащабната си инвазия на 24 февруари, Д’Агата далеч не е единственият журналист, който вижда тежкото положение на украинците в подчертано шовинистичен план.
BBC интервюира бивш заместник-главен прокурор на Украйна, който заяви пред британската медия: „Това е много емоционално за мен, защото виждам как всеки ден убиват европейци със сини очи и руси коси…“. Вместо да постави под въпрос или да оспори коментара, водещият отговори категорично: „Разбирам и уважавам тази емоция“. По френската телевизия BFM TV журналистът Филип Корбе заяви следното за Украйна: „Тук не става дума за сирийци, които бягат от бомбардировките на сирийския режим, подкрепян от Путин. Говорим за европейци, които тръгват с коли, приличащи на нашите, за да спасят живота си“.
С други думи, украинците не само изглеждат като „нас“, но дори и колите им изглеждат като „нашите“. И тази банална констатация сериозно се изтъква като причина, поради която трябва да ни е грижа за украинците.
За съжаление има и още. Журналист от ITV, правещ репортаж от Полша, заяви: „Сега им се случи немислимото. И това не е развиваща се страна от третия свят. Това е Европа!“ Сякаш войната винаги е обичайна рутина, ограничена до развиващите се страни от третия свят. (Между другото, от 2014 г. насам в Украйна също се води гореща война. Да не говорим за световните войни). Коментирайки търсещите убежище, водещ на Al Jazeera се включи с това изказване: „Като ги гледам, начинът, по който са облечени, това са проспериращи… не ми се иска да използвам израза… хора от средната класа. Това очевидно не са бежанци, които искат да избягат от райони в Близкия изток, които все още са в състояние на голяма война. Това не са хора, които се опитват да избягат от районите в Северна Африка. Те изглеждат като всички.“ Очевидно да изглеждаш като „средна класа“ е равносилно на „европейското семейство, което живее в съседство“.
Във в. Telegraph Даниел Ханън обяснява: „Те изглеждат като нас. Това е, което го прави толкова шокиращо. Украйна е европейска държава. Хората в нея гледат Netflix и имат акаунти в Instagram, гласуват на свободни избори и четат нецензурирани вестници. Войната вече не е нещо, което сполетява обеднелите и отдалечени населения“.
Всички тези дребни, повърхностни различия – от притежаването на коли и дрехи до Netflix и Instagram акаунти – не водят до истинска човешка солидарност за потиснатите хора. Всъщност е точно обратното. Това е племенна солидарност. Тези коментари сочат към пагубния расизъм, който прониква в днешното отразяване на войната и се просмуква в нейната тъкан като петно, което не иска да изчезне. Подтекстът е ясен: войната е естествено състояние за цветнокожите, докато белите хора естествено гравитират към мира.
Не само аз намирам тези клипове за обезпокоителни. Базираната в САЩ Асоциация на журналистите от арабските и близкоизточните страни също беше дълбоко обезпокоена от репортажите и наскоро направи изявление по въпроса: „Осъждаме и категорично отхвърляме ориенталистките и расистките внушения, че което и да е население или държава е „нецивилизовано“ или има икономически фактори, които го правят достойно за конфликт“, се казва в изявлението. „Този тип коментари отразяват широко разпространения в западната журналистика манталитет за нормализиране на трагедията в части на света като Близкия изток, Африка, Южна Азия и Латинска Америка.“ Подобно отразяване, правилно се отбелязва в изявлението, „дехуманизира и представя техния опит с войната като някак нормален и очакван“.
Още по-притеснително е, че този вид тенденциозно и расистко медийно отразяване излиза извън рамките на нашите екрани и вестници и лесно се пренася в нашата политика. Помислете как съседите на Украйна сега отварят вратите си за бежански потоци, след като години наред демонизираха и малтретираха бежанците, особено мюсюлманските и африканските. „Всеки, който бяга от бомби, от руски пушки, може да разчита на подкрепата на полската държава“, заяви неотдавна полският вътрешен министър Мариуш Камински. Междувременно обаче Нигерия се оплака, че африканските студенти са възпрепятствани в рамките на Украйна да достигнат до полските гранични пунктове; някои от тях са срещнали проблеми и от полската страна на границата.
В Австрия канцлерът Карл Нехамер заяви, че „разбира се, че ще приемем бежанци, ако е необходимо“. А само до есента на миналата година и в качеството си на министър на вътрешните работи Нехамер беше известен като твърд противник на презаселването на афганистански бежанци в Австрия и като политик, който настояваше за правото на Австрия да депортира принудително отхвърлените афганистански кандидати за убежище, дори ако това означава връщането им на талибаните. „В Украйна е различно, отколкото в страни като Афганистан“, каза той пред австрийската телевизия. „Говорим за съседска помощ.“
Да, това е логично, ще кажете. Съсед помага на съседа. Но това, което всички тези журналисти и политици сякаш искат да пропуснат, е, че самата концепция за предоставяне на убежище не се основава и не трябва да се основава на фактори като физическа близост или цвят на кожата, и то по много основателна причина. Ако съчувствието ни се активира само за посрещането на хора, които изглеждат като нас или се молят като нас, тогава сме обречени да възпроизведем точно този вид ограничен, невеж национализъм, който войната насърчава.
Идеята за предоставяне на убежище, за осигуряване на живот, свободен от политическо преследване, никога не трябва да се основава на нищо друго освен на подпомагане на невинни хора, които се нуждаят от закрила. Именно в това се състои основният принцип на убежището. Днес украинците живеят под реална заплаха от насилие и смърт, идваща директно от престъпната инвазия на Русия, и ние непременно трябва да осигурим на украинците животоспасяваща сигурност, където и когато можем. (Макар че нека признаем също така, че винаги е по-лесно да предоставим убежище на хора, които са жертви на чужда агресия, а не на нашата собствена политика.)
Но ако решим да помогнем на украинците в отчаяната им нужда, защото те изглеждат като „нас“, обличат се като „нас“ или се молят като „нас“, или ако запазим помощта си единствено за тях, отказвайки същата помощ на други, тогава не само сме избрали грешните причини да подкрепим друго човешко същество. Ние също така, и подбирам тези думи внимателно, сме показали, че сме се отказали от цивилизацията и вместо това сме избрали варварството.