115 г. от рождението на Брежнев: Защо в Русия расте носталгията по „застоя” му?

Арсений Замостянов, „Известия” (авторът е зам.-главен редактор на руското сп. „Историк”)

Преди 115 години – на 19 декември 1906 г., е роден Леонид Брежнев, съветският политик, който кръсти своята епоха „развит социализъм”. Независимо от многото хапливи вицове за него като за лидера „суперстар” на тогавашния СССР, доста съвременници и потомци продължават да си спомнят за „чичо Льоня” с носталгия. Брежнев е от онези политици, които са лесни и за идеализиране, и за охулване. Но и едното, и другото са само профанизация на историята…

Пролетарски произход

Произходът на Леонид Илич е възможно най-пролетарски, сякаш специално измислен за съветските енциклопедии. Но семейството му не е мизерствало. Иля Яковлевич, бащата на бъдещия генерален секретар, е бил енергичен и работлив човек, родом от село Брежнево в Курска губерния на Руската империя. Преселва се в работническото селище Каменское, превърнало се по-късно в град Днепродзержинск – това е името на града от 1936 до 2016 г., когато отново става Каменское, като част от останалата в днешна Украйна Днепропетровска област.

Именно в Каменское, където таткото работи като отговорник по качеството на продукцията в тамошня металургичен завод, на 19 декември 1906 г. се ражда малкият Леонид. Той има и по-малки брат и сестра. Майката Наталия Денисовна е родом от Енакиево, разположено в днешната Донецка област.

Брежнев-старши не жали спестяванията си за образованието на децата. През 1915 г. изпраща Леонид да учи в гимназия. Покрай избухналата революция и последвалата гражданска война учебните заведения се трансформират и момчето завършва през 1921 г. вече Единно трудово училище. То решава да продължи семейната „работническа династия” и става калфа на шлосер.

Но производството се възстановява бавно след войната. И Брежнев-младши отива да учи в Курския земемерно-мелиоративен техникум. Скоро обаче професията на земемера му става скучна на фона на започналия „велик прелом” в страната – обявената индустриална революция. Той се връща в родния си край, започва да следва в Каменския металургичен институт „Арсеничев”. Става инженер, приемат го в комунистическата партия, гради заводска кариера – първо в цех, после в кабинет.

Като студент участва в художествената самодейност. Увлича го поезията, любовта към която ще запази за цял живот. Рецитира от сцената стиховете на Сергей Есенин, Владимир Маяковски и дори на много далечния от съветската власт символист Дмиртий Мережковски, чието творчество открива в попаднала му случайно книга, но го включва в репертоара си. Все пак най-любим поет до края на живота му остава Есенин, чиито строфи обича да рецитира в приятелски компании.

Към Кремъл през Прага

Държавната кариера на „многообещаващия инженер Брежнев”, както пишат за него в заводската многотиражка, започва през 1937 г., навръх Големия терор, когато преследването на „врагове на народа” оголва доста позиции и младите специалисти получават лесни възможности за бърз ръст в кариерата.

Началото на Великата отечествена война сварва Брежнев вече като секретар на Днепропетровския областен комитет на партията по отбранителната промишленост. Той е полкови комисар от запаса и го призовават в армията още в първите дни на войната.

Както е известно от късните му мемоарни книги, най-често обича да си спомня за боевете по черноморските брегове, при десанта на Малката земя – плацдарм край Новоросийск. Полковник Брежнев по онова време е началник на политотдела на 18-та десантна армия. Най-съвестно изпълнява задълженията си.

Завършва войната с навлизането в Прага в чин генерал-майор. На 24 юни 1945 г. е сред маршируващите по Червения площад на Парада на Победата бойци от 4-ти украински фронт.

В следвоенните години Брежнев последователно оглавява много важните за промишлеността Запорожка и Днепропетровска области. И двете са превърнати в руини от войната. Това време е ключово за кариерата му. Ако не се беше справил с възстановяването на индустрията, крахът му би могъл да е болезнен. Но него го повишават. През 1951 г. е избран за първи секретар на КП(б) на Молдавия. През октомври 1952 г. неочаквано и за самия себе си става член на разширения Президиум (по-късно – Политбюро) на Централния комитет на партията. Приобщават го към кохортата на „наследници на Сталин”. По времето на Хрушчов вече достига водещи позиции. През 1955 г. става първи секретар на КП на Казахстан. От 1960 до 1964 г. е председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.  Запомня се с прочувствените си поздравления на „нашия Никита Сергеевич” по повод негови юбилеи и награждавания.

Закономерно е, че тъкмо Брежнев – безконфликтен, мек – оглавява заговора срещу Хрушчов. И с помощта на съратници безпогрешно прокарва цялата процедура с подаването на оставката му. В годините на перестройката доста популярна е версията, че партийният елит го е лансирал, защото за най-сериозните партийни „барони” е било изгодно да сложат някой податлив, „безгръбначен” ръководител.

Но подобна преценка е неточна. Просто в обкръжението на Хрушчов никой друг не е имал такъв управленски опит, какъвто притежавал Брежнев – а той е работил в четири от съюзните републики, като две от тях е и оглавявал. Успял е също да се „поочука” в голямата политика, заемайки поста на „съветския президент”. При това добродушният нрав не му пречи меко, но неотстъпно да пречупва политическите си конкуренти, макар и без кръвопролитие и без арести. Те просто в разцвета на силите си „изчезват” от Политбюро, от „близкия кръг” на властта, ставайки посланици в далечни страни и ръководители на средно ниво. Така става с Николай Егоричев, Дмитрий Полянски, Александър Шелепин, Пьотр Шелест, Владимир Семичастни.

Началникът на партията

През есента на 1964 г. само малцина, само най-убедените „хрушчовисти”, не харесват разместването на съветския политически Олимп. В тогавашния СССР репутацията на Хрушчов вече е сериозно разклатена. Народът негодува – Хрушчов сам се награждава със звезди на Герой на социалистическия труд, приказва за приближаване на комунизма, а хората се редят на опашки за хляб.

Брежнев и председателят на министерския съвет Алексей Косигин в сравнение с предшественика им изглеждат много по-съвременно, енергично, делово. Те не се занимават с дълги спекулации около критикуването на Хрушчов, обявен за „волунтарист”, но стилът на политическия живот рязко се променя. Намалява високопарната реторика, увеличава се прагматизмът. А хлебната криза е преодоляна.

Влияе и обаянието на 58-годишния Брежнев, превърнал се в главен „началник” на партията. Чуждестранните дипломати коментират помежду си, че вероятно той  има най-добрия шивач в Москва. Леонид Илич наистина умее да изглежда добре в костюмите си, да поддържа офицерска осанка и добродушно, открито да се усмихва. С целия си вид показва, че е привърженик на любимото правило на императрицата Екатерина Велика: „Живей и давай на другите също да живеят”.

Има и още една важна особеност на неговия „развит социализъм” – Брежнев в много по-голяма степен от Сталин, Хрушов или Горбачов се доверява на професионалистите, независимо дали са академици, главни конструктори, министри или негови лични съветници и консултанти. Това личи по запазилите се стенографски записи от заседанията на Политбюро, по време на които генералният секретар нерядко е променял мнението си, съгласявайки се с Андрей Громико, Алексей Косигин, Дмитрий Устинов, Юрий Андропов, Михаил Суслов.

Веднъж това се случва непосредствено по време на преговорите с президента на САЩ Джералд Форд във Владивосток през 1974 г. Там се обсъжда бъдещият договор за ограничаване на стратегическите въоръжения – САЛТ-2. Брежнев разказва по телефона на членовете на Политбюро как вървят преговорите. И после му се налага да промени първоначалната си позиция, защото министър-председателят Алексей Косигин и министърът на отбраната Андрей Гречко смятат предвижданите отстъпки на съветската страна за прекомерни.

Брежнев – разбира се, не сам – успява да създаде такава система, която хем да управлява огромната територия на Съветския съюз, хем да съхранява политическото му лидерство в пространството на „социалистическата общност”. Понякога системата блокира. Като по време на двете големи кризи – в Чехословакия през 1968 г., където навлизат войски на Варшавския договор, и в Полша през 1981 г., където въвеждането на военното положение е само кулминация на дълго преди това тлял процес.

През 1968-ма сантименталният към Прага Брежнев дълго убеждава лидера на „Пражката пролет” Александър Дубчек да не нарушава договорите, действащи между СССР и ЧССР. Така съветският лидер се надява да избегне силовия вариант. А когато той все пак е приложен, Брежнев се стреми колкото се може по-бързо да изтегли войските от „братската страна”, подбирайки достойна кандидатура за „нормализацията” – Густав Хусак. За разлика от Дубчек, Хусак е бил жертва на „сталинските изкривявания”, няколко години е бил в лагер. Но счита сътрудничеството с Москва за изгодно за Чехословакия.

Брежнев по начало има доста кадрови „попадения”. Както сред „стопаните на областите” в СССР, така и сред ключови министри. Много протежета на „скъпия Леонид Илич” и досега се помнят като образцови ръководители. В същото време нарастването на външнополитическата мощ се разгръща на фона на бавното, но забележимо понижаване на качеството на живота в СССР.

Съветското общество лесно свиква с миролюбивото спокойствие. Италианският историк Джузепе Бофа смята, че „брежневската стабилност” е била „изтъкана от много съставки”: гордост от постиженията след мъчителни напрежения през предходните десетилетия; законно желание да се възползваш от плодовете им, колкото и скромни да изглеждат;  разбираема умора от трагичните страдания на миналото и трескавите нововъведения на Хрушчов; а също и страх, че „новите сътресения може да провокират конфликти, за които ще трябва скъпо да се плаща, както вече е било в миналото”… В голяма степен – точно описание.

Застаряването на системата

За управлението на Брежнев може с часове да се разказва с езика на анекдотите и вицовете. Ще излезе съдържателна приказка, дори близка до историческата истина. Всъщност доста от популярните анекдоти са се получавали от само себе си, при общуването на Брежнев с другарите… Достатъчно е да си спомним автентичната му молба към авторите на речите му да не цитират Карл Маркс: „Кой ще повярва, че Льоня Брежнев е чел Маркс?!”…

Или пък случката, когато Брежнев откровеничи пред френски журналисти, че лекарите му забраняват да пуши…  Заради това приятели му подарили кутия за цигари, от която само веднъж на цял час излиза по една цигара… Той демонстрира пред французите това чудо на техниката, а след това спокойно вади от джоба си  обикновен цигарена кутия и започва да пуши….

Все пак, след като навършва 70 г., той е отказва от пушенето.  Но понякога моли шофьорите си или преводачите си, които са пушачи, да издишват дима към него…

В първите години на управлението си Брежнев не прекалява с ордените и славословенето по своя адрес. Но средата на 70-те му носи болести и спадане на енергията – и Леонид Илич губи своите бдителност и вкус, а царедворците включват „на пета скорост” своята страст към подмазване…

„Верният ленинец”, както наричат Брежнев в годините на неговия залез, получава много повече награди, отколкото са имали Ленин и Сталин, взети заедно. Разбира се, това предизвиква недоволство в страната – особено сред фронтоваците, към които всъщност Брежнев се отнася с дълбока почит, даже със сантиментална обич…

Освен към наградите, жизнелюбивият генерален секретар изпитва слабост към хубавите автомобили, лова, специално произвежданите за него цигари „Новина”, чаровните жени… А е и хокеен запалянко.

Не, той не се превръща в ненаситен монарх като югославския партиен лидер Йосип Броз Тито. Брежнев се задоволява с доста скромен комфорт. Просто на аскетичния фон на другите от сталинската кохорта изглежда като някакъв разглезен господар.

Основният проблем на онова време е, разбира се, дефицитът на потребителски стоки. Най-неприятното е, че с годините той само се изостря, а търговските работници се превръщат в специална, привилегирована каста, макар и без никакви гаранции за оцеляване в разстоянието от торбата до затвора… Това си е пробойна в тоталното планово стопанство. А може да се припише и на болестите на растежа.

По времето на Брежнев, след косигинската „икономическа реформа”, след повишаването на пенсиите, след осезателния ръст на жизненото равнище, в малките градове и села се откриват нови предприятия, а материалните възможности на милиони хора укрепват. Те вече могат да си позволят вилно място с къщичка, лятна почивка край морето, ежедневно присъствие на месо в менюто. Самостоятелният апартамент също престава да е несбъдната мечта за обитателите на работнически комунални жилища. Скромно ли е било това благосъстояние? Да. Но преди Брежнев са могли да си го позволят само високоплатени специалисти от тесен кръг.

Дългите опашки също стават белег на онова време и любима тема за монолозите на популярните хумористи в страната начело с Аркадий Райкин. Не, Брежнев не се прави, че няма проблем. И „Продоволствената програма”, която задвижва малко преди смъртта си, е опит за лечение на икономическото заболяване. Но и това негово усилие се приема с хапливи подигравки – говорим за „развит социализъм”, а не можем да нахраним народа…

Брежнев почти всеки ден присъства на телевизионния екран. И така физическият му упадък се разиграва буквално пред очите на милиони сънародници. Централната информационна емисия „Време” си има апокрифен анонс: „Всичко за него – и малко за прогнозата за времето”.

И все пак именно при Брежнев съветските хора се сдобиват и с ред обществен традиции, които и до днес сплотяват мнозина в Русия. Такива са например кинообразите от незабравимите сериали „17 мига от пролетта” (Щирлиц в изпълнението на Вячеслав Тихонов) или „Мястото на срещата не се променя” (Глеб Жеглов в изпълнението на Владимир Висоцки). По онова време започва и последният велик строеж на „развитие социализъм” – Байкйло-Амурската жп линия (БАМ), която въпреки скептицизма на икономистите от началото на 90-те, днес е използвана с максимална ефективност.

Съсипаното здраве и опасните болести не спират Леонид Илич всяка година на 1 май и на 7 ноември (годишнината от Октомврийската революция) да се изправя на трибуната на Мавзолея, за да приветства обичайните манифестации. А на 9 май, Деня на Победата, да домакинства на вълнуващи приеми за фронтоваците. Изпълнява това като свой дълг, надмогвайки с големи усилия физическите проблеми.

Последната му година е драматична. През март 1982-ра той пристига на посещение в Узбекистан. Отбива се в авиационния завод „Чкалов”, едно от най-успешните предприятия, построени по „негово” време. При обиколката там върху генералния секретар се срутва едно скеле, издигнато край корпуса на строящ се самолет.

„Леонид Илич падна по гръб. Един ръб на металната конструкция сериозно му беше раздрал ухото, течеше му кръв,” разказва по-късно сътрудникът от охраната на Брежнев Владимир Медведев. Макар със счупена и разместена ключица, генералният секретар стиска зъби и продължава деловите срещи, въпреки че едва се държи на краката си. Щом се връща в Москва, веднага го откарват в болница.

Лечението продължава дълго, но отслабеният му организъм така и не успява да се справи с онзи стрес. Леонид Илич умира в леглото си в студената есенна нощ на 10 ноември 1982 г., съвсем загубил сили след участието си в празника по случай 7 ноември и в един вечерен лов в подмосковкото Завидово.

Наследството на генералния

Въпреки чехословашката криза през 1968-ма и вкарването на съветски войски в Афганистан в края на 1979-та, 18-те години управление на Брежнев са за Съветския съюз време на преход от „извънредното” към мирното развитие, към „съвместното съществуване” с противника от Студената война. Това не означава отслабване на военната програма. Напротив, именно по времето на Брежнев СССР достига паритет с „вероятния противник” по ракетно оръжие, сдобива се с модерен флот и укрепва своите военнополитически позиции в Куба, Виетнам, Африка. Практичният селски ум на Брежнев оказва своето влияние за изграждането на линията да се дружи със съседите, но да не се попада в зависимост от тях, а барутът да е винаги сух и готов за употреба, усилено развивайки науката „с отбранително значение” и военното производство.

Социологическите анкети от последните години показват, че в обществото преобладава положителната оценка за политиката на Брежнев и за неговата епоха. Сред експертите е популярно мнението, че първото брежневско десетилетие може да се смята за най-доброто време за СССР/Русия в ХХ век. И ако Брежнев си беше тръгнал от голямата политика, след като бе поразен от сериозни заболявания през 1974-1975 г., той би могъл да бъде признат и за най-ефективния политик на своето време.

За разлика от някои свои колеги, Брежнев не се отличава с нечовешка работоспособност, но израства до успешен организатор, който умее да мотивира околните и добре се ориентира в човешките качества. Става истински центрист, съумява да се придържа към най-безопасната за страната и за ръководството ѝ политическа линия. Изкуството на компромиса става добро допълнение към тези черти на Леонид Илич. Той оставя като наследство за приемниците си мощна страна, излязла на международните пазари и като енергийна свръхдържава, и като износителка на технологии.

Към това обаче трябва да се прибави и продължилата продоволствена криза, и афганската война, за която не бе лесно да се открие достоен изход. Той се забави с оставката, не избегна грешките, но все пак не заслужава високомерната формулировка за „епохата на застоя”. В средата на 80-те книгите на Брежнев се предаваха за вторични суровини, а днес отново ги преиздават. В тях има немалко полезни мисли, макар далеч не всички да принадлежат лично на Леонид Илич.

Преди няколко години около новогодишните празници из интернет се завъртя клип с празнична песен, съставена от истински думи на Брежнев и създаваща впечатлението, че той я изпълнява „на живо”. По-късно се появяват подобни клипове и с други политици от различни години. Но популярността на „брежневския” е без конкуренция. Неговите пожелания за добруване и мир звучат особено органично. Няма защо да се идеализира Леонид Илич. Но и няма как да се отрича носталгията по неговото време.