Капиталистическата „свобода“ в Албания бързо разочарова

Кристин Годси, Jacobin

Вечерта, когато завърших блестящата и трогателна нова книга на Леа Ипи „Свободна: съзряване в края на историята”, вечерях в известна белградска пицария с две сръбкини, наближаващи по възраст 50-те. Подобно на Ипи, те също са били тийнейджърки по време на последните глътки въздух на европейския държавен социализъм през ХХ век. Едната жена е била ученичка в гимназията, а другата – студентка в първи курс в университета, когато страната, в която са родени и израснали, се е разпаднала.

Както обясни на чаша оранжада по-младата от двете жени, която беше прекарала повече от двадесет години на Запад:

„Бях в Нови Сад, когато започна войната. Баща ми беше на 49 години, достатъчно млад, за да бъде призован в армията. Трябваше да разнася известия за наборна военна служба на мъжете в нашия квартал, но не можа да го направи“.

„Повечето от момчетата в моя клас отидоха в армията – каза втората жена на развален английски. „Просто ги сваляха с хеликоптер в средата на нищото с калашници. Много от тях не се върнаха.“

Първата продължи: „Всичко се случи толкова бързо. Започнахме да убиваме приятелите си. Това не беше свободата, която очаквахме.“

По време на вечерята и двете жени си спомняха фрагменти от предишния си живот. Живот, прекъснат от внезапния крах на социализма. Като етнограф на Източна Европа през последните три десетилетия съм споделяла различни версии на същия разговор със стотици хора. Първоначалната еуфория от възможността за бъдеще, изпълнено със свободни, многопартийни избори и нов рог на изобилието от потребителски стоки, бавно отстъпва място на разочарованието и отчаянието.

Независимо дали идването на „свободата“ доведе до етнически конфликти и геноцид, както в случая с Югославия, до политически срив и гражданска война, както в случая с Албания, или до масови социални размествания, безработица и бедност, както в почти всички други бивши социалистически страни, възвишените идеали за свобода поставиха началото на ера на дълбока несигурност и страдание за мнозина.

Фукуяма на Адриатическо море

Великолепно написаният текст на Леа Ипи – отчасти мемоари, отчасти bildungsroman – разказва една много лична история за социализма и постсоциализма. Срещаме се с главната героиня – момиче в тийнейджърска възраст, което се държи за бронзовите крака на току-що издигната статуя на Йосиф Сталин без глава, точно когато в родния ѝ град Дуръс, Албания, започват продемократичните протести.

Написани в същия дух като мемоарите на Яна Хенсел от 2002 г. за израстването ѝ в Източна Германия – Zonenkinder, разсъжденията на Ипи за стабилността и комфорта на младежкия ѝ марксистки мироглед са свързани с преживяванията на стотици милиони хора, чийто живот се преобръща от бързата поредица от събития, последвали падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. „Краят на историята“ в заглавието се отнася конкретно до смелото изказване на Франсис Фукуяма, че поражението на комунизма в края на Студената война бележи „крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството и универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление“.

Ипи не се притеснява да критикува многобройните недостатъци на предишния албански режим, особено що се отнася до преследването на собственото ѝ семейство, на което цял живот се е гледало със съмнение, защото е имало грешни „биографии“. Но тя избягва опростения, наведен на колене антикомунизъм, характерен за толкова много други мемоари на деца и внуци на експроприираната буржоазия. Ипи балансира осъждането на авторитарното управление със също толкова критичен поглед към социалните, политическите и икономическите процеси, характерни за идването на демокрацията през 90-те години на ХХ век.

С универсализирането на западната либерална демокрация идва и налагането на „свободните“ пазари и прилагането на „шоковата терапия“ – пакет от неолиберални реформи, целящи бързото интегриране на бившите социалистически страни в глобалната капиталистическа икономика. Както пише Ипи:

„Тя идва от психиатрията: шоковата терапия включва изпращане на електрически ток в мозъка на пациента, за да се облекчат симптомите на тежко психично заболяване. В този случай нашата планова икономика се смяташе за еквивалент на лудост. Лекарството беше трансформираща парична политика: балансиране на бюджетите, либерализиране на цените, премахване на държавните субсидии, приватизиране на държавния сектор и отваряне на икономиката за външна търговия и преки инвестиции. Тогава пазарното поведение щеше да се регулира от само себе си, а зараждащите се капиталистически институции щяха да станат ефективни без голяма нужда от централна координация. Предвиждаше се криза, но хората цял живот бяха правили жертви в името на предстоящите по-добри дни. Това щеше да е последното им усилие. С драстични мерки и добра воля пациентът скоро щеше да се възстанови от шока и да се радва на ползите от терапията“.

В случая с Албания шоковата терапия имаше опустошителни последици. Ипи разказва подробно как социалната тъкан на детството ѝ – солидарността и общността, които са правили поносимо споделеното потисничество през комунистическата епоха – е изчезнала и е била заменена от свободния предприемачески дух на клептокапитализма. Цели гори са изсечени чрез процес, който тя нарича „приватизация отдолу нагоре“, бебета са изоставени в сиропиталища, момичета стават жертви на трафик към Италия, а лодки, пълни с нейни сънародници, са потопени при опит да прекосят Адриатическо море:

„Западът прекара десетилетия в критикуване на Изтока за затворените му граници, във финансиране на кампании за искане на свобода на движението, в осъждане на неморалността на държавите, ангажирани с ограничаване на правото на напускане. Нашите изгнаници бяха приемани като герои. Сега те бяха третирани като престъпници.“

Най-лошото е, че няколко пирамиди унищожиха спестяванията на стотици хиляди семейства, включително и на Ипи, което доведе до гражданска война през 1997 г.

С оглед на целия този хаос е доста забележително как 24,3 % от албанците все още вярват, че „на повечето хора може да се има доверие“ в периода между 1995 и 1998 г. Когато Световното изследване на ценностите попита отново в периода 2017-2020 г., след повече от двадесет години опити за изграждане на така нареченото гражданско общество, по-малко от 3 процента от албанците съобщиха същото.

Свободни да избират?

Макар Ипи да не изпитва носталгия по детството си и да не романтизира миналото, нейният силен разказ ни кара да се запитаме дали атомизацията и изолацията не са неизбежни странични продукти на една система, обсебена от частната печалба и индивидуалните свободи. Както пише руската художничка и писателка Светлана Бойм в прозорливата си книга от 2010 г. „Друга свобода: Алтернативната история на една идея”:

„Опитът за свобода не е бил оценяван еднакво в историята и в различните култури. Дори днес свободата не е в синхрон с други силно желани състояния на съществуване, като щастие, принадлежност, слава или интимност. Докато тези състояния предполагат единство и сливане, свободата има елемент на отчуждение, който по дефиниция не изключва ангажираност с другите в обществения свят, но я прави по-непредсказуема“.

Подобно на Бойм, Ипи поставя под фундаментален въпрос концепцията за това, какво означава да си свободен. Тя ни разказва, че първоначално е планирала да напише книга за „припокриващите се идеи за свободата в либералната и социалистическата традиция“, но идеите ѝ се олицетворяват в различни членове на семейството ѝ. Все пак под леката проза на мемоарите се крият сериозни въпроси за това как определен набор от идеализирани представи за свободата се е оказал пагубен за онези, чийто живот е бил прекъснат от до голяма степен неочаквания крах на комунизма в Източна Европа.

Според Ипи,

„Свободата се жертва не само когато други ни казват какво да говорим, къде да ходим, как да се държим. Общество, което твърди, че дава възможност на хората да реализират потенциала си, но не успява да промени структурите, които пречат на всички да се развиват, също е потисническо.“

Тук опасенията на Ипи повтарят работата на индийския икономист, носител на Нобелова награда, Амартия Сен, който твърди, че целта на икономическото развитие трябва да включва разширяване на обществените програми, позволяващи на хората да се развиват. Критикувайки тесния фокус върху ръста на брутния национален продукт или темповете на модернизация на местните промишлени мощности като цели на програмите за развитие, Сен предлага истинската човешка свобода да изисква определени социални гаранции:

„Въпреки безпрецедентното нарастване на общото благосъстояние, съвременният свят отказва елементарни свободи на огромен брой хора – може би дори на мнозинството от тях. Понякога липсата на съществени свободи е пряко свързана с икономическата бедност, която лишава хората от свободата да утолят глада си, да се хранят достатъчно, да получат средства за лечение на лечими болести, от възможността да бъдат адекватно облечени или подслонени, да ползват чиста вода или санитарни съоръжения. В други случаи несвободата е тясно свързана с липсата на обществена инфраструктура и социални грижи, като например липсата на епидемиологични програми или организирани мерки за здравеопазване или образователни заведения.“

Спомените на Ипи за детството ѝ в изолирана, сталинистка Албания разкриват, че макар режимът да е потискал жестоко либералните свободи, той е осигурявал много от обществените програми, които според Сена са необходими за повишаване на човешкия просперитет. Ако обърнете внимание, Ипи документира изненадващата липса на лишения, характерна за нейното детство, като същевременно подчертава прекомерната значимост, която се придава на празните кутии от кока-кола и опаковките от дъвки от Запада.

Въпреки големите дози индоктринация, Ипи получава добро образование в началното и средното училище. Дори баща ѝ, на когото не е било позволено да учи математика заради семейната му история, все пак получава висше образование в държавен университет по горско стопанство. Ипи описва две щастливи седмици в летен пионерски лагер, разказва ни подробности за уютния си дом (в който плаче сама в спалнята си) и разказва за приятелските отношения със съседите си и “сътрудничество” с ближните, за да си пазят местата на дългите опашки за дажби.

В нейния разказ може да се забележи и функциониращия обществен транспорт или относителната самостоятелност на майка ѝ, която на 22 години е била национален шампион по шахмат и която често подчертава, че има само едно нещо, с което да се гордее, когато оценява наследството на комунистическото минало. Това беше начинът, по който партията беше наложила строго равенство между половете, без да прави каквито и да било отстъпки; фактът, че от всички, мъже и жени, се очакваше да работят и че не само всяка работа беше достъпна и за двете групи, но и двете бяха активно насърчавани да я заемат.

Баща ѝ, който страдал от тежка астма, никога не оставал без необходимия инхалатор за облекчаване на симптомите, а преждевременното раждане на самата Ипи довело до продължителен престой в болница, прикрепена към инкубатор, което не довело до разоряване на семейството ѝ с астрономически сметки за лечение.

Изгубено бъдеще

Ипи принуждава читателя да си зададе въпроса дали правото на глас в многопартийни избори наистина означава свобода, когато материални обстоятелства, независещи от човека, толкова силно ограничават възможностите му за живот. „В какво можем да сме сигурни, за да търпим съпътстващата несигурност?“ попита Светлана Бойм през 2010 г. „Колко обща основа или споделено доверие е необходимо, за да се даде възможност за необичайните преживявания на свободата?“ Ипи разсъждава върху тази дилема, като документира своята „страна, която се самоубива“ през 90-те години на ХХ век. Без основен под, под който не е позволено на никой да падне, без основна стабилност и сигурност, абстрактното либерално понятие за свобода може да се окаже безсмислено.

За читателите на Jacobin особено интересни ще бъдат последната глава и епилогът на книгата. Ипи насочва вниманието си към слепотата и безчувствеността на т.нар. западни социалисти, които отказват да признаят, че експериментите с държавен социализъм през ХХ век на толкова различни места като Източна Германия, Китай, Куба, Виетнам, Югославия или Албания са били социалистически проекти, в които някои неща са били правилни и от които могат да се извлекат ценни поуки. От тази гледна точка в тези експерименти не е имало „нищо социалистическо“:

Те бяха разглеждани като заслужени губещи в историческа битка, в която истинските, автентични носители на тази титла тепърва трябваше да се включат. Социализмът на моите приятели беше ясен, светъл и в бъдещето. Моят беше объркан, кървав и от миналото.

Една от най-големите свободи, които източноевропейците получиха след 1989 г., беше новата възможност да пътуват и емигрират в чужбина. Подобно на много други млади албанци, Ипи бяга от страната си, за да намери по-добра съдба и висше образование в Италия и Обединеното кралство. Тя е и щастливата бенефициентка на реституирана крайбрежна земя, продадена на „арабски строителен предприемач“, което изведнъж прави финансовото ѝ положение много по-малко несигурно. След това тя става докторант в Оксфорд и професор в Лондонското училище по икономика, където води курсове по марксистка теория и се присъединява към групи за четене на „Капиталът“.

Ипи разказва, че е разочарована от западните си другари социалисти, които автоматично отхвърлят значимостта на опита на онези, които са израснали в условията на така наречения „реален социализъм“:

„Бъдещето, към което те се стремят и което някога са въплъщавали социалистическите държави, намира вдъхновение в същите книги, същите критики на обществото, същите исторически герои. Но за моя изненада те се отнасяха към това като към злощастно съвпадение. Всичко, което се обърка в моята част на света, можеше да се обясни с жестокостта на нашите лидери или с уникалната изостаналост на нашите институции. Те вярваха, че няма какво да научат. Не съществуваше риск от повтаряне на същите грешки, нямаше причина да се замислят какво е било постигнато и защо е било унищожено. Техният социализъм се характеризираше с триумфа на свободата и справедливостта, а моят – с техния провал. Техният социализъм щеше да бъде осъществен от правилните хора, с правилните мотиви, при правилните обстоятелства, с правилното съчетание на теория и практика. С моя можеше да се направи само едно: да се забрави.“

Вторият път

Ипи е абсолютно права, че тези, които днес се интересуват от изграждането на по-справедливо, равноправно и устойчиво бъдеще, трябва да вземат на сериозно тези предишни опити за изграждане на социалистически общества: препятствията, пред които са се изправили, лошите избори, които са направили, и причините за техния неуспех. Също толкова важно е да се „замислят за постигнатото“.

В Албания, например, преди настъпването на социализма през 1945 г. мнозинството от албанските жени са неграмотни, но през 1955 г. цялото население под 40-годишна възраст може да чете и пише. През 80-те години на ХХ век, когато Ипи е била дете, половината от албанските студенти в университетите вече са били жени. През 1945 г. средната продължителност на живота при раждане на албанците е едва 40 години, но до 1990 г. тя достига 70 години.

Това отчасти е резултат от мащабните комунистически усилия за намаляване на детската смъртност. През 1945 г. 302 от всеки хиляда деца, родени в Албания, не доживяват до петия си рожден ден, а през 1990 г. само 46 от всеки хиляда деца умират в ранна детска възраст. Въпреки че през последните 30 години детската смъртност в Албания продължава да намалява, трябва да се признае, че именно деспотичният авторитарен режим пръв въведе обществените програми, необходими за осигуряване на здравето и благосъстоянието на бъдещите поколения.

Подобни статистики могат да бъдат цитирани за много от бившите социалистически страни, но това, което прави книгата на Ипи толкова важна, е липсата на дидактика и способността ѝ да остави разказа да тече без излишни политически отклонения. Твърде често животът в бившите социалистически страни се представя като един дълъг тоталитарен кошмар с глад, чистки и лагери за инакомислещи. Ипи разкрива колко обикновен е бил животът ѝ по време на социализма – живот, изпълнен с всички обичайни събития и ритуали, които бележат прехода от младостта към зрелостта: подготовка за изпити, притеснения за оценките, избор на тоалети за абитуриентските балове, фантазии за влюбения и мечти за това какъв ще бъдеш, когато пораснеш.

И макар да е вярно, че Албания е била „затвор под открито небе“ за много хора, които са се разминавали с режима или са имали грешна биография, за други, като младата Ипи, тя е била просто дом. Когато тези режими внезапно рухнаха, донасяйки бедност, разслоение, престъпност, корупция, гражданска война или геноцид, човешката цена на т.нар. преход до голяма степен беше пренебрегната от западните елити, нетърпеливи да се борят за „края на историята“, като същевременно разширяват пазарите си и изнасят производствените си мощности в страни с квалифицирана, но евтина работна ръка.

Докато се прибирах към дома си по оживените улици на Белград тази вечер, минавайки покрай ярко осветените витрини на западноевропейски вериги магазини като DM, Zara, Deichmann и H&M, се замислих за книгата на Ипи, за житейските истории на двете сръбкини на вечерята и за осезаемото им разочарование от политиката на паметта, свързана с миналото, което всички те са преживели. Спомних си нещо, което словенският философ Славой Жижек написа през 1999 г., когато силите на НАТО бомбардираха Сърбия и Черна гора по време на войната в Косово.

Жижек предложи от пепелта на източноевропейския комунизъм да се издигне нова политическа и икономическа система, не просто някакъв Трети път, капитализъм с човешко лице, беззъба версия на социалдемокрацията, а истинска алтернатива. Жижек твърди, че тази нова утопична визия, която той кръщава „Втори път“, най-вероятно ще се появи в съзнанието на онези, които са преживели и социализма, и демокрацията и познават техните относителни предимства и недостатъци. Може би проницателната и навременна книга на Ипи ще вдъхнови така необходимия разговор между Изтока и Запада за най-ефективните начини да се противопоставим на хегемонията на либералните дефиниции за свобода и тяхното съучастие в поддържането на дивата безскрупулност на глобалния капитализъм днес.