Алберт Айнщайн: Защо социализъм?

„Барикада“ предлага статията на великия учен и хуманист АЛБЕРТ АЙНЩАЙН „ЗАЩО СОЦАЛИЗЪМ?“, излязла за първи път през месец май 1949 г. в първия брой на социалистическото списание Monthly Review и припомнена отново в негов юбилеен брой от май 2009 г. по повод 60-годишнината му. Статията бе предложена в български превод и в брой 7-8 от 2021 г. на списание „НОВО ВРЕМЕ“. Списанието е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. То продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.

Ето какво пише АЛБЕРТ АЙНЩАЙН в „ЗАЩО СОЦИАЛИЗЪМ?“:

Препоръчително ли е за човек, който не е експерт по икономически и социални въпроси, да изказва мнение за социализма? Поради няколко причини аз вярвам, че е.

Нека най-напред да погледнем въпроса от гледна точка на научното познание. На пръв поглед може да изглежда, че няма съществени методологични различия между астрономията и икономиката: учените и в двете науки опитват да открият общи закони за ограничен кръг явления, за да направят взаимовръзките между тези явления колкото се може по-ясни и разбираеми. В действителност обаче, методологична разлика съществува. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно поради обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления често са повлиявани от много фактори, които много трудно могат да бъдат оценени поотделно. В допълнение опитът, който е натрупан от започването на т. нар. цивилизован период на човешката история ‒ както е добре известно ‒ е до голяма степен повлиян и ограничен от причини, които в никакъв случай не са само от икономическо естество. Например, повечето от главните държави в историята дължат своето съществуване на завоевания. Завоевателите се установяват, законово и икономически, като привилегирована класа в завладените страни. Те установяват монопол върху владеенето на земята и назначават свои религиозни водачи. Последните, контролирайки образованието, институционализират класовото разделение и създават система от ценности, от която от този момент нататък хората, до голяма степен несъзнателно, се водят в своето социално поведение.

Но историческата традиция е, така да се каже, вчерашна; дали днес наистина сме преодолели това, което Торстен Веблен нарече „хищническа фаза” на човешкото развитие. Наблюдаемите икономически факти принадлежат на тази фаза и дори такива закони каквито ние бихме могли да извлечем от тях не са приложими към други фази. Доколкото истинската цел на социализма е точно да преодолее и придвижи отвъд хищническата фаза на човешкото поведение, икономическата наука в сегашното си състояние би могла да хвърли твърде малко светлина върху бъдещото социалистическо общество.

Второ, социализмът има социално-етична насоченост. Науката, обаче, не може да създава цели, а още по-малко да ги вгражда в хората; науката, като максимум, може да осигури средства, чрез които да бъдат постигнати известни цели. Но самите цели се определят от хората с високи етични възгледи и ако тези идеи са не мъртвородени, а жизнени и устойчиви, се подемат и прокарват от онова множество хора, което полуосъзнато определя бавната еволюция на обществото.

По тези причини ние трябва да внимаваме да не преувеличаваме ролята на науката и научните методи, когато става дума за хуманитарни проблеми; и не би трябвало да приемаме, че само експертите са единствените, които имат правото да изказват мнение по въпроси, касаещи организацията на обществото.

Безброй гласове от известно време ни уверяват, че човешкото общество преминава през кризисен период и че неговата стабилност е сериозно разклатена. Характерно за такава ситуация е, че хората са безразлични или дори враждебни към групата, голяма или малка, към която те принадлежат. За да изясня какво имам в предвид, нека разкажа случка от моя опит. Неотдавна разисквах с един интелигентен и благовъзпитан човек заплахата от още една война, която по мое мнение сериозно би застрашила съществуването на човечеството и отбелязах, че само наднационална организация би могла да ни предпази от тази опасност. На това моят събеседник много спокойно и хладнокръвно отговори: „Защо се противопоставяте така силно на изчезването на човечеството?“.

Сигурен съм, че само допреди век никой не би направил такова изказване с такава лекота. Това е изказване на човек, който напразно се е опитвал да постигне вътрешно равновесие и повече или по-малко вече е загубил надежда да успее. Това изказване е израз на болезнена самота и изолация, от която толкова много хора страдат в днешно време. Каква е причината? Има ли изход?

Лесно е да се поставят такива въпроси, но е трудно да се отговори с някаква степен на сигурност. Аз обаче трябва да пробвам, дотолкова, доколкото мога, макар и да съзнавам, че нашите чувства и стремежи често са противоречиви и неясни и не могат да бъдат изразени в есе или прости формули.

Човекът е едновременно самостоятелно същество и социално същество. Като самостоятелно същество той се опитва да защитава своето съществуване и това на своите най-близки хора, да задоволи своите лични желания и да развие вродените си способности. Като социално същество той се стреми да получи признанието и привързаността на околните, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в тъгата им и да подобри условията на техния живот. Единствено съществуването на тези променливи и често конфликтуващи черти на характера на човека и техните специфични комбинации определя степента, до която един индивид може да постигне вътрешно равновесие и да допринесе за благосъстоянието на обществото. Напълно е възможно относителната сила на тези две подбуди в човека да е наследствена. Но личността, която се получава, е формирана главно от обкръжението, в което човек попада по време на своето развитие, от структурата на обществото, в което израства, от традициите в това общество и от оценките му на различните типове поведение. Абстрактната концепция „общество“ за отделния индивид означава общата сума от неговите преки и косвени отношения с негожите съвременници и всички хора от предишните поколения. Индивидът е способен да мисли, да се бори и работи самостоятелно, но в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване той зависи толкова много от обществото, че не е възможно да мислим за него или да го разберем извън рамките на обществото. Обществото осигурява на човека храна, облекло, дом, работни инструменти, езика, формата на мислене и повечето от съдържанието на мислите. Неговият живот е възможен благодарение на труда и постиженията на милиони хора от миналото и настоящето, които са скрити зад малката дума „общество“.

Поради това е очевидно, че зависимостта на индивида от обществото е природен факт, който не може да бъде пренебрегнат – точно както в случая с мравките и пчелите. Обаче, докато целия жизнен цикъл на мравките и пчелите е определен до най-дребните детайли чрез твърди наследствени инстинкти, социалното поведение и отношенията на хората са гъвкави и поддаващи се на промяна. Паметта, комбинативността, говорът правят възможно развитието на човека отвъд биологичната необходимост. Това развитие се изразява в традициите, институциите и организациите, литературата, в научните и инженерните постижения, в изкуството. Това обяснява как се случва така, в известна степен, че човек може да повлияе на собствения си живот чрез собственото си поведение и че в този процес съзнателното мислене и желание може да играе роля.

По рождение човек наследява биологическа същност, която ние трябва да считаме за фиксирана и неизменна, включвайки естествените пориви, които са характерни за човешкия вид. В допълнение по време на своя живот човек придобива културна същност, която усвоява от обществото чрез комуникация и много други видове влияние. Точно тази културна същност с течение на времето се променя и определя до голяма степен отношенията между индивидите в обществото. Чрез сравнително изучаване на т. нар. примитивни култури съвременната антропология ни учи, че социалното поведение на хората може силно да се мени в зависимост от преобладаващите културни образци и типове организация на обществото. Именно на това могат да осланят надеждите си ония, които се борят за подобряване на съдбата на човека. Хората не са прокълнати благодарение на биологичната си същност да се избиват един друг или да се оставят на милостта на жестока съдба.

Ако се запитаме как структурата на обществото и културните навици на човека трябва да се променят, за да направим живота на човека колкото се може по задоволяващ, ние трябва постоянно да внимаваме за това, че има известни условия, които не можем да променим. Както вече беше казано, биологичната същност на човека не може да бъде обект на промяна с каквато и да било цел. Още повече, технологичното и демографското развитие през последните няколко века създадоха условия, които ще останат за в бъдеще. В относително гъсто населени места нуждаещите се от стоки от жизнена необходимост, крайното разделение на труда и силно централизираният производствен апарат са абсолютно задължителни. Времето, когато индивидите или относително малки групи са били напълно самодостатъчни, и което, гледайки назад, изглежда толкова идилично, е отминало завинаги. Да се каже, че човечеството днес представлява глобално общество на производство и потребление не е голямо преувеличение.

Вече достигнах момента, в който мога да отбележа накратко в какво според мен се състои същността на кризата на нашето време. Тя засяга отношението на индивида към обществото. Индивидът днес повече от всякога осъзнава зависимостта си от обществото. Но той не чувства тази зависимост като нещо положително, като органична връзка или защитна сила, а по-скоро като заплаха за неговите естествени права или дори за неговото икономическо съществуване. Още повече, неговото положение в обществото е такова, че на неговите природни егоистични подбуди постоянно се акцентира, докато социалните му подбуди, които са по-слаби по природа, прогресивно деградират. Всички хора независимо от положението им в обществото страдат от този процес на деградация. Затворници на своя егоизъм, те подсъзнателно се чувстват несигурни, самотни и лишени от наивни, прости и обикновени радости в живота. Човек може да намери смисъл на краткия и опасен живот само като се посвети на обществото.

Икономическата анархия на капитализма, каквато съществува днес, по мое мнение, е истинския източник на злото. Ние виждаме огромна общност от производители, членовете на която непрекъснато се борят да отнемат един на друг плодовете на техния колективен труд – не чрез сила, а, като цяло, чрез добросъвестно подчинение на законово установени правила. В този смисъл е важно да се разбере, че средствата за производство – така да се каже, целият производствен капацитет, необходим както за производството на стоки за потребление, така и капитални стоки – могат да бъдат, и в по-голямата си част са, частна собственост на отделни индивиди.

За простота по-нататък ще наричам „работници“ ония, които нямат дял в притежаването на средствата за производство, макар и това да не съответства напълно на обичайната употреба на този термин. Собственикът на средства за производство е в състояние да купува работната сила на работника. Ползвайки средствата за производство, работникът създава нови стоки, които стават собственост на капиталиста. Ключов момент в този процес е отношението между това, което работникът произвежда, и това, което му се плаща, измерени в реална стойност. Доколкото трудовият договор е „свободен“, това, което работникът получава, не се определя от истинската стойност на стоките, които произвежда, а от минималните му нужди и от броя кандидати за работата, които отговарят на условията на капиталиста. Важно е да се разбере, че дори теоретично заплащането на работника не се определя от стойността на продукта на неговия труд.

Частният капитал има тенденция да се концентрира в ръцете на малко хора, отчасти заради конкуренцията между капиталистите, отчасти поради това, че технологичното развитие и нарастващото разделение на труда благоприятстват образуването на големи производствени единици за сметка на малките. Резултатът от това състояние е олигархия на частния капитал, чиято огромна власт не може да бъде контролирана дори от демократично организирано общество. Това е вярно, тъй като членовете на законодателните органи се избират от политическите партии, които са финансирани или повлияни по друг начин от капиталистите, които практически винаги отделят електората от законодателната власт. Резултатът е, че народните представители фактически не защитават достатъчно интересите на непривилегированите слоеве от населението. Още повече, при създадените условия частните капиталисти неизбежно контролират пряко или косвено основните източници на информация (преса, радио, образование). Крайно трудно е и наистина в повечето случаи невъзможно за отделния гражданин да направи обективни заключения и да използва интелигентно своите политически права.

Следователно, доминиращото положение в икономика, базирана на частната собственост на капитала, се характеризира с два основни принципа: първо, средствата за производство (капитал) са частна собственост и собствениците разполагат с тях, както намерят за добре; второ, трудовият договор е свободен. Разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество в този смисъл. В частност, трябва да се отбележи, че работниците, макар и чрез дълга и трудна борба, успяха да постигнат донякъде подобрена форма на „свободния трудов договор“ за някои категории труд. Но като цяло днешната икономика не се различава много от „чистия“ капитализъм.

Производството се извършва за печалба, а не за потребление. Няма гаранции, че всички, които са способни и искат да работят, винаги ще могат да намерят работа, „армия от безработни“ съществува почти винаги. Работникът постоянно се страхува да не загуби работата си. Тъй като безработни и лошо платени работници не осигуряват печеливш пазар, производството на потребителски стоки е ограничено и последствието е огромни лишения. Технологичният процес често води по-скоро до по-голяма безработица, отколкото до облекчаване на тежестта на труда. Мотивацията за печалба и свързаната с нея конкуренция между капиталистите са отговорни за нестабилността в натрупването и използването на капитала, която води до нарастващо тежки депресии. Неограничената конкуренция води до огромно разхищение на труд и до онази деформация на социалното съзнание на индивидите, което споменах по-рано.

Tова травмиране на личността аз считам като най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. На студента се внушава преувеличена конкурентна нагласа. Като подготовка за неговата бъдеща кариера той се обучава в боготворене на потребителството като успех.

Убеден съм, че има само един начин да се премахнат тези дълбоки злини, а именно, чрез установяване на социалистическа икономика, придружена от образователна система, ориентирана към социални цели. В такава икономика средствата за производство са собственост на обществото и се употребяват по планов метод. Планова икономика, която съобразява производство според нуждите на обществото, би разпределяла работата между всички способни да работят и би гарантирала средства за съществуване на всеки мъж, жена и дете. Образоването на индивида в допълнение на развиването на наследствените му способности би трябвало да развива у него чувство за отговорност за другите хора вместо да възхвалява властта и успеха, както в съвременното ни общество.

Въпреки това, необходимо е да се напомни, че плановата икономика все още не е социализъм. Плановата икономика като такава може да бъде придружена от пълно заробване на индивида. Постигането на социализма изисква решение на някои крайно трудни социално-политически проблеми: по какъв начин, имайки предвид разрастващата се централизация на политическата и икономическата власт, да се преодолее превръщането на бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща? Как може правата на индивида да бъдат защитени, с което да се осигури демократично контрабалансиране на мощта на бюрокрацията.

Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма има огромно значение в нашето време на преход. Тъй като сега свободното и без смущения обсъждане на тези проблеми се намира под мощно табу, аз считам появата на това списание за важна обществена дейност.