В средата на май 1989 г. генералният секретар на КПСС Михаил Горбачов прави тридневна визита в Пекин. Това е първото посещение на съветски лидер в Китай след разрива между двете държави. Ще се окаже и последно.
След като Горбачов се прибира у дома, пътищата на двете държави се разделят. През следващите две години и половина Съветският съюз и неговата съюзна система бяха разформировани. Една световна сила беше понижена до статута на евразийски смутител с огромен ядрен арсенал. С разрушаването на съветския команден апарат, икономиките на бившия Съюз и неговите съюзници се сринаха. Хората претърпяха катастрофален срив в жизнения си стандарт. Средната продължителност на живота на руските мъже от работническата класа рязко се понижи.
Китай, напротив, тръгва по пътя на стремителен растеж, ръководен от Комунистическата партия. Националната икономическа мощ, повишаващият се стандарт на живот и политическата легитимност се съчетаваха взаимно, за да поставят началото на това, което пропагандистите на Си Дзинпин ще нарекат „китайската мечта“.
Днес надпреварата между Китай и Съединените щати е в центъра на вниманието. Но Китай едва ли някога ще изпревари САЩ по отношение на икономическите показатели на глава от населението и все още се опитва да настигне САЩ по отношение на абсолютния размер на икономиката си. Русия обаче е свръхдържава, която вече е засенчена от Китай.
На евразийския континент това е обрат с исторически мащаби. През 1914 г. БВП на глава от населението на Руската империя е приблизително три пъти по-голям от този на Китай, а през 70-те години на ХХ век – шест пъти. Съветските граждани се радват на БВП на глава от населението в диапазона на средните доходи, докато Китай остава крайно беден.
Четиридесет години по-късно по отношение на паритета на покупателната способност Китай почти е настигнал руския БВП на глава от населението. Това е вярно, независимо дали разглеждаме долната или горната половина на разпределението на доходите. Умножен по гигантското си население, БВП на Китай вече е повече от девет пъти по по-голям от този на Русия. Русия запазва могъщия си ядрен арсенал и е третият най-голям износител на изкопаеми горива. Но като световна сила тя вече е напълно засенчена от Китай. През 50-те години на миналия век именно помощта от Съветския съюз поддържа Китай в Корейската война и стимулира маоистката индустриализация. Днес Русия е тази, която гледа на Китай като на своя стратегическа и икономическа опора.
Какво обяснява този шокиращ обрат на съдбата? Възходът на Китай и десетилетието на унижение на Русия се случиха в контекста на еднополюсния момент и Вашингтонския консенсус. Неолибералните идеи бяха хегемонни. Западните икономисти ръководеха катастрофата на Русия. В Русия и Източна Европа шоковата терапия – всеобхватна и внезапна либерализация на цените (известна още като „Големия взрив“); строги бюджетни икономии за консолидиране на бюджетите и намаляване на съвкупното търсене; приватизация – се превърна в синоним на бездушното безразсъдство на пазарната икономика.
От друга страна, Китай се възползва от глобализацията, но запази висока степен на автономност в икономическата политика. Той се справи много по-добре. Как се спаси Китай? Защо съветският блок се поддаде?
Икономии на прехода
Често срещано обяснение за успеха на Китай е, че той е имал благоразумието да игнорира западната икономическа теория. Както пише икономистът от Харвард Дани Родрик, никой не може да „посочи (западните) икономисти или изследването, които са изиграли важна роля за реформите в Китай“. Икономическата теория, „поне така, както е разбирана конвенционално“ на Запад, не е изиграла „значителна роля“.
В ерата на Си Дзинпин китайските националисти се възторгват от това тълкуване. Както отбелязва историкът Джулиан Гевирц, те с удоволствие твърдят, че китайското икономическо чудо е „израснало от китайската земя“ благодарение на „голямата смелост и решителност“ на „китайските комунисти“.
Проблемът е, че това очевидно не е вярно. Основополагащата книга на Гевирц „Невероятни партньори: Китайските реформатори, западните икономисти и създаването на глобален Китай“ показва, че всъщност китайските икономисти и икономически съветници са имали тесни контакти със Запада през 80-те години на ХХ век. Те са формирали смесица от доктрини, която според него заслужава признание за успеха на Китай. В центъра на неговия разказ не е нито западната, нито китайската икономическа теория сама по себе си, а по-скоро актът на отваряне на икономиката към света.
Според Гевирц, който наскоро се присъедини към администрацията на Байдън като директор по въпросите за Китай в Съвета за национална сигурност, това има практически последици: „Ако наблегнем на конфликтите между западните системи на икономическа организация и китайската, тогава тези примери за конфликти вероятно ще доведат до още такива. Но ако успеем да се съсредоточим върху историите на партньорство и обмен между Китай и широкия свят, тогава може би ще успеем да дадем отпор на китайските обвинения за „враждебно чуждо влияние“ и на американските предупреждения за небивалата „заплаха“ от китайското „влияние“ по света.“
Новата книга на политическия икономист Изабела Вебер „Как Китай избегна шоковата терапия“ променя условията на дебата, като взема за основа не успеха на Китай, а болезнения посткомунистически преход през 90-те години на миналия век. Въпросът на Вебер е не толкова как Китай се е възползвал от отварянето, а как е успял да избегне катастрофата, в която се превърна за съветския блок интеграцията в световната икономика.
Според разказа на Вебер реформистки настроеният Джао Дзъян, премиер на Народната република от 1980 до 1987 г., е разкъсван между две враждуващи фракции. От едната страна е групата на свободния пазар, „пакетната реформа“, водена от по-млади, западно ориентирани икономисти като У Джинглиан, който е възхваляван от Гевирц. От другата страна Вебер определя група, чиято кариера е белязана през 60-те и 70-те години на ХХ в. от Културната революция и чието виждане за по-постепенен и прагматичен процес на ценова реформа е резултат от продължителното пребиваване в китайската провинция. Те намират подкрепа сред старите кадри, реабилитирани след Културната революция.
По ирония на съдбата “пакетните” реформатори, които се застъпваха за всеобхватна и едновременна либерализация на цените, бяха и привърженици на силно технократски усилия за изчисляване на подходящите цени, от които да започне либерализацията. За разлика от тях по-прагматичните реформатори предпочитаха двустепенна система, при която определена част от продукцията се доставя на държавните агенции на фиксирани цени, а друга част се запазва за продажба на пазарни цени. Това би дало възможност за постепенен процес на определяне на цените.
Както подчертава Вебер, въпреки че двата лагера икономисти са били доста различни както по отношение на програмното си планиране, така и по отношение на политическата и институционалната си принадлежност, нито един от тях не е имал ограничен мироглед. И двата лагера са имали международни връзки и приликите понякога могат да бъдат объркващи. За да се противопоставят на радикалните пазарни реформи у дома, прагматиците като Чен Изи и Уан Сяоцян се консултират с ордолибералите 1)Ордолиберализмът е германският клон на неолиберализма, който се фокусира върху подреждащите рамки, в които функционират пазарите в Германия и приемат аграрните политики, прокарани от режима на Аугусто Пиночет в Чили.
Както показва Вебер, двата лагера са били разделени не само по отношение на непосредствените политически съвети. Те се различават и в разбирането си за основните икономически явления.
От особен интерес е спорът за това как да разбираме инфлацията. Дали тя е строго макроикономическо явление, обусловено от дисбалансите в съвкупното търсене и паричното предлагане – винаги и навсякъде паричен феномен, както настоява Милтън Фридман? Или трябва да я разделим на поредица от отделни ценови движения, всяко от които се дължи на сложна комбинация от условия на търсене и предлагане?
Пакетните реформатори твърдят, че страховете от ценова либерализация тип “Голям взрив” са излишни, стига цените да са правилно определени и да няма паричен свръхбаланс, дължащ се на прекомерно създаване на кредити. Имайки предвид това, те бяха склонни да разглеждат държавните инвестиции главно през призмата на съвкупното търсене и кредитния растеж, а оттам и като двигател на инфлацията.
Прагматичната група, напротив, съсредоточи вниманието си не върху инфлацията като цяло – измерена чрез съвкупните ценови индекси – а върху цените на основните потребителски и производствени стоки, определени от конкретните условия на търсене и предлагане във всеки отделен случай. Те разглеждат инвестициите не само като източник на търсене, но и като фактор, определящ какъв производствен капацитет може да бъде наличен за задоволяване на търсенето. След дългогодишен опит в селското стопанство те добре осъзнават последиците от лишаването на ключови сектори от публични средства. При определянето на риска от инфлация, те отказваха да дават априори предимство на макроикономиката пред микроикономическите фактори или на търсенето пред условията на предлагането.
Внимателният разказ на Вебер за този дебат става още по-увлекателен, като се сравни с днешните дебати за инфлацията в Европа и САЩ в условията на възстановяване на икономиката от пандемията. Да вземем например един посткейнсианец като Дж. У. Мейсън, който през лятото на 2021 г. коментира с разочарование настоящия дебат за инфлацията:
“Проблемът е в схващането, че инфлацията – промяната в общото равнище на цените – е нещо повече или по-различно от средната стойност на конкретните промени в цените на определени стоки и услуги, които се наблюдават по определени причини.
Смятам, че това е един от основните източници на объркване. Хората смятат, че цялостната промяна в равнището на цените трябва да се дължи на сила, различна от безбройните фактори, които повишават конкретните цени. Но това не е така. Ето какво представлява инфлацията: вземате всички цени, които можете да наблюдавате, и ги осреднявате по някакъв начин – а има спорни решения, които трябва да вземете при осредняването им, при изготвянето на стандартната кошница от стоки и услуги – и това е инфлацията.
Мейсън звучи като един от подкрепящите двустепенното определяне на цените китайски икономисти в разказа на Вебер. Това не би трябвало да е изненадващо. Както показва Вебер, Дж. К. Гълбрайт, самият той ветеран от ценовия контрол по време на Втората световна война в САЩ, е един от западните икономисти, чиито трудове се разпространяват в Китай след Мао. Въпреки огромното разстояние, което ни дели, ефектът от финото, ясно и безпристрастно разглеждане на темата от Вебер е, че 40-годишните дебати в Китай от епохата на реформите не звучат нито екзотично, нито остяло, а поразително актуално. Поне в това отношение тя споделя намерението на Гевирц да преодолее фалшивите разделения и да доведе Китай и Запада до по-близък диалог. И наред с това тя ни разказва една драматична история.
Китай: Ходене по опънатото въже
По думите на Вебер, през 80-те години на миналия век Китай е вървял по опънато въже. На два пъти пакетните реформатори са близо до това да убедят склонния към реформи Джао да въведе пълна ценова реформа. Два пъти те биват победени.
През 1986 г. опозицията в редиците на експертите е тази, която спира стремежа на Джао за либерализиране на цените. Именно по този повод консултациите в Източна Европа се оказаха особено важни за подкопаване на аргументите за радикални действия. Въз основа на обширни проучвания в Унгария и Югославия, Институтът за системни реформи, който консултира Джао, стига до заключението, че Китай не е в състояние да се опита да извърши цялостна и незабавна либерализация.
Вторият ключов момент идва през 1988 г., когато Джао прави най-съдбоносния си опит за ценова реформа. След продължителна кампания, включваща, наред с други трикове, посещение на Фридман, на заседание, проведено през август, Политбюро обявява предстоящата либерализация на всички цени. Резултатът е вълна от паническо изкупуване и масово изтегляне на пари от банките. Инфлацията се ускорява зловещо. Дън Сяопин веднага натисна спирачките. Чен Юн, ветеранът в борбата с инфлацията от 50-те години на миналия век, е извикан на фронтовата линия. Джао е унижен.
Всички по-нататъшни стъпки към либерализация на цените са спрени; през 1989 г., в условията на репресии срещу протестното движение, Пекин започва фискална и парична консолидация. След като през април 1989 г. инфлацията се покачва до 28% на годишна база, до средата на 1990 г. тя е почти спряна. В резултат на това Китай претърпява голям политически шок и фискално и парично свиване, но икономическият растеж като цяло продължи без сътресения.
Това води до болезнено иронична развръзка. Ако прагматичните привърженици на системата на двойни цени са спечелили спора през 1988 г., защо те не заемат водеща роля през следващите години на триумфален растеж? Защо радикалните пакетни реформатори като У Джинглиан, които бяха победени през 1988 г., днес се славят като кръстници на реформата?
Именно тук педантичната и дълбоко обоснована реконструкция на Вебер е най-ценна. През 1989 г., когато студентските протести в Пекин набират сила, привържениците на прагматизма остават верни на Джао и неговия неуспешен стремеж да постигне споразумение между студентите и режима. След събитията на площад Тянанмън, те понасят последствията: прогонени са в изгнание или принудени да мълчат. Подобно на Джао, който прекарва остатъка от живота си под домашен арест, те са отписани от историята.
За разлика от тях, пакетните реформатори се оказаха радикални на теория, но прагматични в политическата практика. След като Джао ги изоставя по време на инфлационната криза през 1988 г., през 1989 г. пакетните реформатори нямат никакви угризения да осъдят както него, така и протестиращите студенти. Тяхната лоялност към силните на деня е възнаградена. След като пушилката се уталожи, при управлението на Дзян Дзъмин и Джу Жунцзи на преден план излязоха драматично пакетните реформатори. Джоу Сяочуан, един от най-ярките защитници на пакетната реформа в края на 80-те години на ХХ век, ще бъде управител на Китайската народна банка от 2002 до 2018 г.
Гевирц е прав. Начинът, по който разказваме историята на китайския икономически опит през 80-те години, е политизиран. Гевирц може и да защитава пакетните реформатори като космополитни пътешественици между световете, но, както отбелязва Вебер в своята рецензия, „приносът на Гевирц е да изведе историята на Ву и неговите съюзници от мемоарната литература в сферата на историческите изследвания“.
Едно от големите достойнства на щателното проучване на историческите данни на Вебер е, че възстановява баланса. Чрез щателния си прочит на мемоарната литература и забележителната си колекция от интервюта, тя възстановява историческото значение на едно поколение интелектуалци, чиято кариера е била два пъти прекъсната – първо от Културната революция, а след това от вълненията около Тянанмън.
Защо Съветският съюз не последва Китай
Това е много показателно за вътрешния живот на китайската икономическа политика. Но по отношение на по-широкия въпрос – защо пътищата на Китай и Съветския съюз се разминаха – това оставя въпроси. Ако Китай избегна шоковата терапия, защо Съветският съюз се поддаде?
От трите аспекта на шоковата терапия – внезапна либерализация на цените, строги бюджетни икономии и приватизация – Вебер се спира на последния. Очевидният извод от анализа на Вебер е, че докато китайският елит е направил правилния избор, съветската катастрофа е резултат от погрешен завой. Както казва тя: „Залогът в дебата за пазарните реформи в Китай се илюстрира от контраста между възхода на Китай и икономическия колапс на Русия.“ Авторитетът, който тя цитира на това място, е Питър Нолан, когото Вебер посочва като свой ръководител, водещ експерт по китайската икономика и един от най-изявените хетеродоксални критици на шоковата терапия. В своите трудове от 90-те години на ХХ век той излага с необичайна яснота основанията за сравнението си на успеха на Китай и провала на Русия.
Първата брънка във веригата на разсъждения на Нолан е най-смелата.. За да се противопостави на аргумента, че относителният успех на Китай се дължи на структурни предимства, които са улеснили Китай да „излезе от плана“, както би се изразил Бари Наутън, Нолан настоява, че всъщност възможностите за догонващ растеж са били доста сходни. Въпреки че подробностите в аргументацията на Нолан може да са неубедителни, вярно е, че предвид неефективността, преобладаваща в двата комунистически режима, и двата би трябвало да имат огромни възможности за растеж. Невероятно е, че въпреки огромния си селскостопански потенциал през 70-те и 80-те години на ХХ век, Съветският съюз изпитва трудности да изхранва населението си. Разточителството на съветската промишленост е легендарно. Ако руският икономически растеж разочарова през 90-те години на ХХ в., това едва ли се дължи на липсата на възможности за догонване.
На второ място Нолан твърди, че противно на пакетните реформатори, които смятат, че унищожаването на управлението на комунистическата партия е от решаващо значение за успешния преход, в действителност „по-успешен преход от комунистическа икономика може да бъде по-лесно постигнат със силна държава, която е в състояние да постави общия национален интерес над този на мощните групи с лични интереси“. И за да е ясно какво има предвид, Нолан уточнява: „Самореформиращата се комунистическа партия може да бъде най-малко лошото средство за постигане на това. Причините за … успеха на Китай може да се крият преди всичко в съвкупността от исторически фактори, които са позволили на комунистическата партия да оцелее в Китай (докато в Източна Европа и Русия тя е свалена от власт) и да ръководи въвеждането на една все по-конкурентна икономика.“
Именно относителната автономност на този център за вземане на решения в рамките на Комунистическата партия подготвя почвата за последният аргумент на Нолан: „Реформата на сталинистките икономики може да се разглежда от историята като несигурна ситуация, в която правилните решения в областта на политическата икономия могат да доведат до експлозивен растеж, а неправилните – да пратят системата назад с висока скорост и за продължителен период от време.“
Докато в Китайската комунистическа партия са се водели солидни и комплексни политически спорове, Нолан твърди, че нищо подобно не е било възможно в закостенялата култура на Съветската комунистическа партия. За разлика от солидния прагматизъм на Дън, забележките на Горбачов по отношение на икономиката според Нолан са били лекомислени и несъществени. Руснаците бяха лесна плячка за месианския призив на ревностните привърженици на цялостната икономическа и политическа реформа. И Нолан, и Вебер отбелязват хладнокръвната революционна логика, с която пакетните реформатори пропагандират тезата “болка сега срещу печалба по-късно”.
Но дали това е правдоподобен разказ за разпадането на Съветския съюз? Не и ако се запознаете с изключително оригиналната история на по-късните му години, предложена от Крис Милър в „Борбата за спасяване на съветската икономика“. С безпрецедентен достъп до досиетата на Политбюро, Милър си поставя за цел да преразгледа из основи разбирането ни за ролята на Горбачов в процеса на икономически и политически реформи. Той разкрива дълбоката загриженост, която съветските лидери и експерти са имали относно опита на Китай. Както показва Милър, Горбачов е бил очарован от Тихия океан и Азия и е виждал в тях новата граница за икономическо развитие – перспектива, която далеч не е била непривлекателна от съветска гледна точка. Съветските икономически експерти далеч не отхвърлят постепенния подход на Китай към реформите, а го изучават подробно. Те експериментират с реформа на предприятията и зони за икономическо развитие по китайски образец. Проблемът, както показва Милър, се състои в това, че те просто не са могли да направят така, че китайската реформа да сработи в Съветския съюз.
Горбачов се сблъска не с интелектуални ограничения, а с гъсто преплетена мрежа от политически и икономически интереси. Те се коренят в историческото наследство от трансформацията на съветското общество под управлението на Сталин между края на 20-те и 50-те години на ХХ век. Горбачов се сблъскваше с утвърдените интереси на съветското колективизирано селско стопанство: огромен и мощен блок от държавни промишлени компании, които не искаха да видят, че взаимосвързаните им отношения са застрашени. И най-вече той се сблъска с военнопромишления комплекс – най-могъщия интерес от всички. Горбачов трябваше да се бори дори да получи основна информация за военния бюджет. Ако настояваше прекалено силно, той се опасяваше, че съветските военни ще го отстранят от власт.
Разочарован от бавния растеж, но спъван в усилията си да въведе структурни реформи, Горбачов реши да ускори излизането от безизходицата. Бяха увеличени както субсидиите, така и инвестиционните разходи. Резултатът беше драматично влошаване на макроикономическите дисбаланси, които се криеха зад фиксираните цени на съветската икономика. Ако е имало грешка от съветска страна, то тя е била тази. До средата на 80-те години на ХХ век инфлационният натиск беше управляем. До 1989 г. над цялата съветска икономика е хвърлила сянката си излишната покупателна способност. Ако нарастващите инвестиционни разходи и потребителските субсидии действително бяха предизвикали ускоряване на производството и производителността, Горбачов можеше да се измъкне от безизходицата. На практика обаче производството бе в застой.
В Китай, поне според разказа на Вебер, могат да се обосноват както парични, така и разходни теории за инфлацията. В значителна степен цените вече са били либерализирани. Пазарите се приспособяваха. В Съветския съюз, както описва Милър, основният двигател на дисфункцията е ясен: паричната тежест. Твърде голяма покупателна способност преследваше недостатъчно предлагане на стоки, чиито цени бяха твърдо фиксирани. При нарастващ обем на търсенето и фиксирани цени резултатът е все по-голямо объркване, опашки и неефективност.
Към 1989 г. аналогът на протестите на Тянанмън в Съветския съюз е стачна вълна, която режимът вече няма воля да потиска. Дисциплината се разпада, а дебатът за бъдещето на съветската система се поляризира. Вдъхновени от идващите от Източна Европа съвети, съветските пакетни реформатори започнаха да мислят в рамките на програма „500 дни“. Борис Елцин ги подкрепи в стремежа си да повиши властта на Русия в рамките на СССР.
В същото време привържениците на съществуващия ред в Москва се вдъхновяват от репресиите на „Тянанмън“. Както показва Милър, в консервативната съпротива срещу Горбачов имаше нещо повече от просто старческа привързаност към старите порядки. Целта на индустриалните, аграрните и военните интереси беше да се запази политическата икономия, от която те печелеха в продължение на десетилетия. За да запазят позициите си, те знаеха, че запазването на авторитета на комунистическата партия е от решаващо значение. Превратът от август 1991 г. е последният им опит да запазят тази коалиция.
Именно неуспехът на преврата окончателно решава въпроса в полза на руските пакетни реформатори. На 2 януари 1992 г., когато изтръгва Русия от Съветския съюз, Елцин напълно либерализира всички цени в отчаян опит да деблокира пазарите и да рестартира веригите за доставки. Големият взрив в този момент беше просто единственият изход от все по-опасната ситуация на икономически колапс.
Тук е полезно да се върнем към трите елемента, които съставляват шоковата терапия. Малцина са тези, които биха защитили жестоката приватизация в постсъветска Русия, ако изобщо има такива. Усилията за налагане на фискални и парични икономии имаха само ограничен успех. На първо място, Русия се плъзна към хиперинфлация. За разлика от това, “Големият взрив” (пълната либерализация на цените на 2 януари 1992 г., въпрос, който Вебер превръща в отправна точка за своята история на Китай през 80-те години на ХХ в.) в Русия се смяташе за неизбежен. И това е вярно дори за острите критици на прехода.
Ето например какво казва икономистът Бранко Миланович:
“”Големият взрив” често е обект на критики отчасти поради непознаване на съвременните условия и поради лесното смесване на макроикономическите реформи и приватизацията, които наистина започват приблизително по едно и също време, но са два различни процеса. Докато “Големият взрив” беше успешен и след година на спад на производството и намаляване на реалните заплати позволи на Полша да се развива бързо, а със сигурност щеше да направи същото и за Русия, прибързаната и несправедлива приватизация създаде клептократична олигархия, чийто нетен принос към иновациите беше близък до нулата, но чиято способност да извлича излишъци от политическите връзки беше безкрайна.
Не реформите на Гайдар („Големият взрив“ в Русия), които се провеждат при още по-лоши условия, отколкото в Полша – когато страната е на ръба на глада и дори на възможна гражданска война – са причина за случилото се след това, а приватизацията.”
Съществената разлика е, че Китай никога не е достигнал крайната точка, която Миланович описва. Благодарение на успеха на аграрните реформи през 80-те години на ХХ век, Китай никога не е бил на ръба на глада. Нито пък, въпреки многократните вълни от протести, е бил изправен пред нещо, което да наподобява „гражданска война“ – или дори военен преврат. Що се отнася до икономиката, въпреки че ценовата реформа беше постепенна, тя започна рано. До 1989 г. приблизително половината от цените вече бяха либерализирани. Имаше инфлация, но тя сама по себе си спомогна за приспособяването. Говоренето за предстояща хиперинфлация отразяваше по-скоро паниката, отколкото макроикономическите реалности. Обикновено цитираната цифра от 28% инфлация през пролетта на 1989 г. не е на месечна база, което наистина би означавало приближаване до хиперинфлация, а на годишна.
Така че, ако искаме да разберем защо Китай избегна шоковата терапия, в смисъл да бъде принуден да приеме цялостна и незабавна либерализация на цените, докато Русия нямаше друг избор, освен да избере “Големия взрив”, въпросът, на който трябва да отговорим, е: Защо Дън можеше да ръководи процеса на постепенно институционално и макроикономическо приспособяване, докато Горбачов беше изправен пред безизходица?
Войни на изтощение
През 90-те години на ХХ век едно от недооценените интелектуални развития в западната икономика беше сближаването на макроикономиката и политическите науки. В политическите науки това отприщи революцията на „теорията за рационалния избор“ и обсебващия фокус върху идентифицирането на причините и количествените методи. В икономиката това доведе до систематичното включване на политическата икономия в икономическото моделиране.
В немалка степен това се дължеше на въпроса защо безизходицата, в която се намираха Съветският съюз и много латиноамерикански страни през 70-те и 80-те години на ХХ век, не беше преодоляна по-рано, а вместо това те бяха принудени да прибягнат до крайни мерки като “Големия взрив”. Най-влиятелният модел за това беше този на експанзионистичния остеритет – описан от Алън Дрейзън и Алберто Алесина като „войни на изтощение“.
Както пишат в резюмето на своето фундаментално изследване от 1989 г.:
“Когато стабилизацията има значителни последици за разпределението (както в случая с увеличаването на данъците с цел премахване на голям бюджетен дефицит), различните социално-икономически групи ще се опитат да прехвърлят тежестта на стабилизацията върху други групи. Процесът, водещ до стабилизация, се превръща във „война на изтощение“, като всяка група намира за рационално да се опита да изчака останалите. Стабилизацията настъпва едва когато една група отстъпи и бъде принудена да поеме непропорционално голям дял от тежестта на фискалното приспособяване.“
Според трактовката на Милър, късният Съветския съюз е класически пример за такава война на изтощение. Същевременно Китай не беше. Противно на мнението на Нолан, структурните различия наистина играят важна роля в обяснението защо е така.
Съветският съюз и Полша бяха страни със средни доходи, чиято политическа икономия имаше повече общо с измъчваната от инфлация Италия или обхванатата от криза Латинска Америка, отколкото с Китай, където доходите бяха ниски. При доход на глава от населението, който е шест или седем пъти по-висок от този в Китай, както утвърдените групи по интереси, така и населението като цяло можеха да загубят много от всяка корекция.
Както пише Милър, мощната коалиция от групи по интереси, които се противопоставят на реформите, има допълнителното предимство, че отношенията между тях се стабилизират от отношенията им в партията. Проблемът не е, както понякога твърдят китайски критици като Си Дзинпин, че съветската комунистическа партия е загубила влиянието си, а че се е оказала твърде силна в циментирането на специални интереси. Беше изключително трудно да се излезе от задънената улица, като се противопостави една група по интереси на другите. Според Милър именно тази безизходица е мотивирала Горбачов да се впусне в опасния експеримент да атакува монопола на партията върху политическата власт и едновременно с това да започне икономическа реформа.
В Китай, напротив, не само че можеше да се постигнат огромни печалби само чрез подобряване и свиване на гигантския сектор на селското стопанство, не само че партията наскоро беше разтърсена от фракционна борба заради “Големия скок”, а след това и заради Културната революция, не само че армията беше далеч по-немощна и далеч по-независима – но и конфликтът между групите по интереси в партията беше структуриран по различен начин.
Вместо война на изтощение, достигаща до ужасяващата кулминация на” Големия взрив”, китайската политическа икономия е свидетел на редовни цикли на разширяване и свиване. Борбите за икономическа политика през 1986 и 1988 г. бяха предшествани от цикли на разширяване и свиване през 1981 и 1983 г. и бяха последвани от нови епизоди през 90-те и 2000 г., та чак до наши дни. През последните 40 години отдръпването от ръба на пропастта и избягването на войните на изтощение е повтаряща се характеристика на китайската политическа икономия.
Съществуват различни съперничещи си теории, които обясняват приливите и отливите на политическата икономия, носещи интелектуалните дебати, върху които Вебер и Гевирц фокусират вниманието си. Още през 1996 г. Яшенг Хуанг твърди, че основното разграничение е между провинциалните бюрократи (които преди всичко са загрижени за бързия растеж на местните предприятия, които генерират работни места и данъчни приходи) и централните администратори в Пекин (които контролират най-големите държавни предприятия и които предпочитат по-стабилен и стратегически насочен модел на растеж).
Колебанията в съотношението на силите между двете групи следваха възходите и спадовете на бизнес цикъла. През 2008 г. Виктор Ших преработва анализа на Хуанг. Вместо да противопоставя център и регион, той твърди, че ключовата разделителна линия минава през самия Пекин, между две различни плоскости на борбата за власт. Единият включва коалиции от централни и регионални фракции, които се конкурират за цялостен контрол върху националната политика – борба власт, която той нарича хоризонтална – а от другата страна са така наречените от Ших вертикални или функционални елитни групи, чиято основна цел не е цялостният контрол, а стабилността в ключовите им сфери на дейност, независимо дали става дума за военна или финансова политика. Това, което обяснява колебанията в стабилността на китайската политическа икономия според този модел, е, че доминиращите играчи в хоризонталната игра се конфронтират с ключовите играчи във вертикалната игра само косвено.
Във фазите на растеж партийните клики се конкурират помежду си за влияние преди всичко в децентрализирани състезания за ресурси. Дън е известен с благосклонността, която оказва на Шанхай и Гуандун, предизвиквайки огромна експанзивна динамика в тези центрове на растеж. Но когато тази експанзия заплашваше да отприщи масова инфлация и обща дестабилизация, в интерес на Дън и неговата клика беше да предадат временно контрола на технократски интереси в Пекин, които поеха отговорността за стабилизирането, но нямаха желание да поемат управлението на политиката като цяло.
Според Ших именно това съотношение на силите определя отношенията между Дън, централния играч в хоризонталната игра през 80-те години, и Чен Юн, специалистът по контрол на инфлацията, чието професионално минало, както показва Вебер, датира още от 50-те години. Чен има рядката привилегия да се изправи срещу самия Мао в борбата за “Големия скок”. През 1988 г., когато движението за ценова реформа, подкрепяно от Джао и неговите съветници по пакетните реформи, се проваля, Дън можеше да пожертва Джао в полза на Чен, без да изгуби цялостната си хватка върху властта. В началото на 90-те години Чен и неговото протеже, твърдолинейният Ли Пенг, прокарват фискална стабилизация, преди да дадат път на нова вълна на експанзия.
Извеждането на преден план на политическата икономия на инфлационния процес не означава, че интелектуалната история и споровете между икономистите нямат значение. Но тези спорове се водят в рамките на силово поле, определено от конкуренцията между фракции и групи по интереси. Само когато обрисуваме тази по-широка картина, можем разумно да сравним китайския и съветския опит. Политическата икономия обяснява защо Китай имаше реални възможности за избор през 80-те години на ХХ век, докато в Москва през зимата на 1991-92 г. нямаше друг избор, освен да се пристъпи към “Големия взрив”.
А след като включим и фракционерската политика, въпросите, които се обсъждат горещо между икономистите и политиците, които те съветват, могат да придобият нов смисъл. Пример за това е кризата от 1988 г.
За Вебер това е страховит момент, в който шоковата терапия почти възтържествува. Според разказа на Ших обаче кризата е била инсценирана. Фракцията, ръководена от Чен, заложила капан на ценовите либерали. Знаейки добре рисковете от ускоряване на инфлацията, те отстъпват позиции на Джао, оставяйки кризата през август 1988 г. да се развие, за да се нахвърли върху него. Главозамайването, което задвижва драмата в разказа на Вебер, е част от играта на власт. Чен е можел да удари по-рано, но е предпочел да остави паниката да се разрази, така че Дън да няма друг избор, освен да го повика, за да възстанови контрола.
Която и версия на този момент да предпочетем, важното е, че не можем да отговорим на въпроса как Китай е избегнал шоковата терапия, докато Съветският съюз се е поддал, ако не разбираме политическата икономия както като битка на идеи, така и като сложен и променящ се баланс на социални сили, групи по интереси и политически фракции.
Ключът е в автономността
Сътресенията в Русия са драматични. След 1992 г. комбинацията от ценова реформа тип „Голем взрив“, ескалиращата инфлация и насилственото разпределение на плячката вкараха руското общество в дълбока криза, нанасяйки съкрушителен удар върху реалните доходи най-вече на руснаците от работническата класа. Късносъветската безизходица беше нарушена от неуспешния преврат, шока от ценовата реформа и насилственото смазване на опонентите на Елцин в руския парламент през октомври 1993 г. Селското стопанство и селските общности в цяла Русия бяха изоставени на произвола на съдбата. След унижението на преврат,а могъщата някога съветска армия е безсилна да се противопостави. А Елцин се радваше на снизходителността на Запада, дори когато обстрелваше опозицията в парламента и фалшифицираше изборите.
След кризата от 1998 г., възраждането на петролния и газовия сектор и възстановяването на фискалния и паричния апарат създават предпоставки за възраждането и за руската държава от страна под ръководството на Путин. Ако, както казва Вебер, Китай е дълбоко вплетен в глобалния капитализъм и въпреки това се съпротивлява на пълноценна интеграция с институционалния ред на Запада, същото може да се каже и за Русия на Путин.
Много преди Китай да обяви геополитическите си амбиции под ръководството на Си Дзинпин, Путин вече беше започнал да подчертава противопоставянето си на хегемонията на НАТО. Поразително е, че той направи това на фона на показно ортодоксална фискална и парична политика. В периода на възстановяване през първото десетилетие на века, Русия вкара приходите от изкопаеми горива в суверенен фонд. За разлика от Китай, в Русия капиталовите потоци не подлежат на системен контрол. Контролирането на инфлацията е ключов политически приоритет за режима. Това ограничава възможностите на Путин за мащабни публични разходи и инвестиции, но означава, че той е защитен от инфлационна катастрофа, каквато повали Горбачов и подкопа легитимността на Елцин. Строгата макроикономическа политика върви ръка за ръка както с грубото, но ефективно отношение към олигарсите, както и с все по-конфронтационната външна политика.
Русия не толкова нарушава икономическите правила, колкото използва силните си страни в тях. Огромните валутни резерви, намалената, но все пак мощна армия и износът на газ и петрол дават на Путин платформата, от която се нуждае. Един опортюнистичен съюз с Китай, друг съперник на западния ред, предлага на Москва допълнителна степен на свобода.
В Китай репресиите през 1989 г. само временно забавиха процеса на реформи. Икономиката на Китай се развива в съответствие с плана. Междувременно, благодарение на циничните си политически маневри именно в края на 90-те години на ХХ век, привържениците на пакетната политика действително постигнаха своето. Работната ръка беше изхвърлена от държавните предприятия. Банковата система беше възстановена. Растежът процъфтява благодарение на огромния ръст на износа. Неравенството нарасна, както и корупцията.
В Китай може да нямаше “Голям взрив”, но вълната от преструктуриране през 90-те години на миналия век разби окончателно “желязната купа с ориз” – гарантираната работа и приходи. Новият модел на растеж предизвика огромни сътресения в маоисткия индустриален пояс на североизток. Безработицата рязко нарасна, а протестите бяха многобройни. Както показват данните, събрани от екипа на Томас Пикети за базата данни за световните доходи, различията между Китай и Русия през последните три десетилетия са по-малко поразителни, отколкото приликите между тях. Разликата между тях не е в степента на неравенство, а в темповете на растеж и забележителното ниво на масово благосъстояние, което Китай е осигурил на градската средна класа.
Още повече, за разлика от Русия, Китайската комунистическа партия не само оцеля – днес тя е по-голяма и мощна от всякога. Си Дзинпин е известен с презрението, което изпитва към Горбачов. За Си 1989 г. е ключов момент. Готовността на партията да наложи дисциплина е белег на нейната историческа съдба.
Проблемният етап всъщност са годините на икономическия растеж на Китай при управлението на Дзян и Джу през 90-те и началото на 2000-те години. В епохата на „тройното представителство“2)Ключов лозунг от епохата на Дзян Дзъмин, който обобщава ролята на ККП като представител на напредналите производствени сили на Китай, културата и основните интереси на огромното мнозинство от китайския народ, когато в редиците ѝ са приветствани представители на новите богаташи, партията губи своята дисциплина. Корупцията подкопава морала и прави Китай уязвим за американското влияние. Казано с термините на Нолан, тя подкопава способността на партията да служи като ефективен източник на насоки за националната политика.
Възстановяването на дисциплината е целта на чистките на Си. Путин понякога е унижавал и наказвал олигарси. Неотдавнашните регулаторни инициативи на Си Дзинпин отиват много по-далеч.
Недисциплинираното богатство и неориентираното натрупване на частен капитал вече са под въпрос. Това има както политически, така и макроикономически аспект. Недисциплинираното богатство е политическо предизвикателство в смисъл, че то стимулира формирането на алтернативни центрове на власт и престиж. То е макроикономическо предизвикателство в смисъл, че вкарва Китай в повтарящ се модел на спиране и тръгване.
Предстои да разберем дали Пекин ще успее да постави режима си на растеж на по-устойчива основа. Това често е обещавано, но „тръгвай-спирай“ си остава норма. При възстановяването от COVID Пекин отново възприе политика, насочена към инвестиции.
Изглежда ясно обаче, че политическото ръководство на Китай и Русия е извлякло един важен урок от последния половин век. Ключът е автономията. Свобода на действие. Това, което в крайна сметка е решаващо, е способността да се използват всички инструменти на властта – институционални промени, макроикономически лостове, политическо убеждаване и принуда – за управление на динамиката на растежа и рисковете от включването в световната икономика. Това е, което и Си, и Путин изглеждат решени да запазят.
*Адам Туз е британски историк, професор в Колумбийския университет и директор на Европейския институт.
About The Author
Пояснения: