Една от все още неразгаданите мистерии, свързани с атентатите от 11 септември, е как чуждестранното правителство, което бе най-отговорно за това злодеяние, се измъкна напълно безнаказано – и дори продължи да получава щедри награди от Вашингтон.
Ако 11 септември е съвременен Пърл Харбър, то тогава си представете, че Франклин Рузвелт бе реагирал на това нападение, като бе прикрил всички доказателства за участието на Япония, и вместо това бе обвинил и нахлул в Съветския съюз. И че ръководството на САЩ бе прекарало следващите две десетилетия, продавайки на Японската империя оръжия за милиарди долари, угощавайки редовно лидерите ѝ, и помагайки им да извършват военни престъпления в други части на света. В общи линии това се случи между Съединените щати и Саудитска Арабия след онзи ден през 2001 г.
Още преди атентатите се знаеше, че като част от деликатния баланс на силите, който поддържа властта на кралската фамилия, саудитското правителство подпомага финансирането и износа на ислямски екстремизъм по света в съответствие с желанията на радикалните духовници, с чието съгласие управлява.
Саудитските власти бяха отчетливо неотзивчиви при по-ранни разследвания на тероризма. Те блокираха опитите на САЩ да хванат Осама бин Ладен и отхвърлиха исканията на САЩ да го арестуват или екзекутират, когато Судан предложи да го предаде. Според някои специалисти по контратероризъм, ако това се бе случило „вероятно никога нямаше да се стигне до 11 септември“. В добавка към това повечето от похитителите бяха граждани на Саудитска Арабия, какъвто беше и самият Бин Ладен.
След публикуването през 2016 г. на засекретените 28 страници от доклада на Комисията от 11 септември, които Джордж Буш се опитваше да запази в тайна, въпросът за вината на саудитското правителство за нападението се превърна от дим в истински горски пожар. Тогава разбрахме, че през 1999 г. двама саудитски граждани, които твърдели, че билетите им от Финикс до Вашингтон са платени от саудитското посолство, и които по-късно ФБР определило като „свързани с тероризма“, са направили „суха тренировка“ за атентатите, принуждавайки самолета им да кацне аварийно заради подозрителното им поведение.
Разбрахме също така, че евентуалните похитители „са били в контакт и са получавали подкрепа или помощ от лица, които може да са свързани със саудитското правителство“, включително служители в посолството, саудитски дипломат в Лос Анджелис и поне двама заподозрени саудитски шпиони. На единия от тези предполагаеми шпиони е било плащано директно чрез сметката на саудитския посланик принц Бандар, както и от благотворителната организация, ръководена от съпругата му. Междувременно, една година преди публикуването на тези страници от доклада, правителството тихомълком разсекрети и друг документ: американското свидетелство за пилот на член на Ал Кайда, сложено в плик на саудитското посолство. По-късно същият този боец твърди, че вербувалият го саудитски религиозен деятел използвал термина „Ваше Височество“, докато обсъждал плановете с някого по телефона.
Имаше повече от достатъчно доказателства, за да се проведе цялостно разследване, резултатите от което да бъдат оповестени публично, и като минимум да се стигне до сериозни дипломатически и дори икономически последици за династията Сауд, ако съучастието им бъде потвърдено по безспорен начин.
Вместо това яростта на американската общественост и огромните военни ресурси на САЩ бяха незабавно насочени срещу бедният и изостанал Афганистан. И, по един извратен начин, администрацията на Буш и медиите, които работеха в синхрон с нея, превърнаха Саудитска Арабия в доверен партньор в „кръстоносния поход“ на Буш срещу тероризма.
„Ще имаме нужда от подкрепа от места като Пакистан, Саудитска Арабия и други“, казва пенсионираният генерал-майор от ВВС Пери Смит пред NPR на 13 септември относно плановете за война в Афганистан. Девет дни по-късно редакционна статия на „Ню Йорк Таймс“ хвали Буш, че „мъдро“ е осъзнал „важността на привличането на големи мюсюлмански държави като Пакистан, Индонезия и Саудитска Арабия в антитерористичната коалиция“. „Саудитска Арабия разполага с редица активи, които могат да бъдат от решаващо значение във войната срещу тероризма“, се казва в друга статия.
Дори прототръмпистът Пат Бюканън, който се противопоставяше на войната в Афганистан, включи Саудитска Арабия в списъка на „нашите арабски съюзници“, на които войната в Афганистан би оказала негативно влияние.
В грандиозните и напълно налудни планове, които Буш и коментаторите съставяха веднага след 11 септември, почти всяка държава от Близкия изток беше посочена като бъдеща цел за смяна на режима или нападение: Сирия, Алжир, Либия, Палестинската автономия и, разбира се, Ирак и Иран. Саудитска Арабия дори не беше споменавана, освен като надежден партньор на Вашингтон в това безумие.
В седмиците след нападенията от време на време се появяваха загатвания за истината. Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив са „дом на финансови поддръжници и вербовчици за терористични мрежи“, съобщи „Вашингтон пост“, като се позова на американски официални служители, според които в миналото саудитците “не са били напълно откровени”.
„Ислямски експерти и дипломати казват, че причините за големия брой саудитци, замесени в отвличанията, не са напълно изяснени“, отбелязва друга статия. Десет дни след атентатите, на една от задните си страници, „Пост“ помества доклад за „вътрешните проблеми“ на страната (разбирай: връзките ѝ с екстремисти), в който се отбелязва, че саудитските власти са се противопоставили на усилията на САЩ да разпитат заподозрени в по-ранна антиамериканска терористична атака и се цитира проучване на Държавния департамент от 1998 г., в което се твърди, че „американското разузнаване за Саудитска Арабия страда от неразбиране на радикалния характер и подценяване на силата на религиозната върхушка“.
Всичко това е меко казано съмнително. И все пак, твърдо решени да покажат военните си сили, като свалят афганистанското правителство, служители на Буш като Колин Пауъл и Доналд Ръмсфелд безсрамно ухажват саудитското ръководство, което скоро скъсва връзките си с талибаните, подкрепя американската „война срещу тероризма“ и неохотно разрешава на американските военни да използват страната като база за нападения – по ирония на съдбата един от основните проблеми, подтикнали Бин Ладен и подобните му да нападнат Съединените щати. Едва в деня, в който американските войски нахлуха в Афганистан, вестник „Чикаго Трибюн“ намери за уместно да публикува репортаж за връзките на Саудитска Арабия с уахабитския екстремизъм: „Тероризмът намира ударници сред саудитците„.
Сякаш всичко, което трябваше да превърне Саудитска Арабия в мишена на американския гняв, просто беше пренесено в Афганистан.
Причините за това са много, като повечето от тях се дължат на статута на Саудитска Арабия като дом на най-големите петролни запаси в света. Но нека не пренебрегваме усилената работа на саудитците по кооптирането на американския елит. Същият принц Бандар, чието име се споменава в 28-те разсекретени страници, е бил близък приятел на семейство Буш, дотолкова, че си е спечелил прозвището „Бандар Буш“ и е бил първият човек, с когото Буш-младши е разговарял, когато е обмислял да се кандидатира за президент. Освен това той е приятелче и с бъдещия държавен секретар на Буш, на когото подарява автомобил Jaguar.
Саудитска Арабия постоянно е сред най-големите спонсори на лобирането в САЩ – чуждестранна намеса, която се извършва открито и законно. Рияд ухажва и двете партии, както и пресата, за да си осигури положително отразяване. Не е изненадващо, че необяснимо влиятелният колумнист на „Ню Йорк Таймс“ Том Фридман, който обсипа ужасния нов престолонаследник на страната с щедри похвали в замяна на също толкова щедри пътувания до страната, беше и един от най-гласовитите поддръжници на удара по Афганистан след 11 септември („Дайте шанс на войната“, написа той месец след инвазията).
Каквато и да е истината за ролята на саудитската власт в атаките, тя беше погребана. Според Джон Лемън, бивш министър на военноморските сили, който разследва атаките като част от Комисията за 11 септември, администрацията на Буш „отказва да разсекрети всичко, свързано със Саудитска Арабия“, дори когато той им представя доказателства за връзките на саудитски официални служители с похитителите, и „всичко, свързано със саудитците, по някаква причина е много чувствително“. Преди да скрие от обществеността страниците, които уличават династия Сауд и по-специално негов семеен приятел от петнадесет години, Буш се опитва да постави начело на Комисията свързания със Саудитска Арабия Хенри Кисинджър. Нейният съпредседател, бившият сенатор Боб Греъм, обвини правителството на САЩ в „агресивно подвеждане“ по отношение на саудитската роля в атентатите.
Но може би нещата започват да се променят. Барак Обама разсекрети 28-те страници под натиска на семействата на жертвите от 11 септември, а сега Джо Байдън нареди разсекретяването на още документи, свързани с разследването на ФБР на атентатите, което може да разкрие още повече за участието на саудитските власти.
Ще видим какво ще означава това на практика. Заповедта на Байдън все пак оставя известна свобода на действие за скриване на неудобни истини, като създава изключения от разсекретяването, „когато най-силните възможни основания” го повеляват. Но самите саудитски власти със сигурност са притеснени от това, което американската общественост и светът могат да научат през следващите месеци.
Войната срещу тероризма и инвазиите в Афганистан и Ирак не трябваше да се случват по причини, които не са свързани с вината на саудитското правителство за атаките: те бяха не само контрапродуктивни и катастрофални, но и неморално колективно наказание на милиони невинни хора за греховете на малцина – същата извратена логика, възприета от терористите, които Вашингтон преследваше през този век. Но доказателствата, с които разполагаме за участието на Саудитска Арабия, правят военния авантюризъм от последните десетилетия особено трагично абсурден. Двадесет години след атентатите е крайно време е да се потърси отговорност от отговорните.
About The Author
