Ндонго Самба Сила, Money on the Left
За тези, които са изучавали историята на колониална Африка през нейните фискални и парични измерения, приликите между колониалната макроикономика и неолибералната макроикономика са поразителни. Човек може да се изкуши да види неолибералната епоха като аватар на колониализма. Всъщност основните принципи, залегнали във фискалната и паричната парадигма на неолибералната епоха (1980 – 2021 г.) – стабилни финанси, регресивни данъчни системи, независимост на централните банки и ръководство на кредитната система от олигополните банки – вече са били прилагани в европейските колонии, особено в Африка.
В неолибералната епоха “разумните” финанси като принцип на макроикономическото управление се основават на идеята, че правителствата трябва да избягват фискални дефицити и дори да се стремят към фискални излишъци. Както показва модерната парична теория (ММТ), този възглед се основава на подвеждащата аналогия между домакинство и управляващ емитент на валута. Всъщност, макар че за домакинствата може да е желателно да натрупват нетни спестявания, правителството, което емитира собствената си валута, невинаги е заинтересовано да има балансиран бюджет или дори бюджетни излишъци. Защото неговият бюджетен дефицит има за свой точен контрапункт финансовия излишък на частния сектор. Ако правителственият сектор желае да има балансиран бюджет, това означава, че вътрешният частен сектор (домакинствата и предприятията) ще може да постигне финансов излишък само ако останалата част от света е в позиция на дефицит спрямо вътрешната икономика.
По време на колониалните времена стабилните финанси имат много по-основни и прозрачни основания, отколкото днес. Като имперска доктрина по своята същност това е означавало, че метрополията не възнамерява да участва финансово в колониалното предприятие, което е трябвало да се самофинансира. „Политиката на колониална самодостатъчност“, както я наричат историците, предполага, че колонизираните територии трябва да плащат разходите за военното завоевание, текущите разходи на колониалните администрации, както и техните инвестиционни разходи, които често са ориентирани към инфраструктурни проекти, благоприятстващи рентабилността на частния капитал от колониалния център. Метрополията е трябвало да се намесва само спорадично, като предоставя субсидии или заеми, когато финансовото състояние на колониите го изисква.
Въпреки съществуващата в страните-колонизатори реторика за скъпия или нерентабилен характер на колониалното предприятие, факт е, че то е било финансирано основно от колониите чрез данъци и принудителен труд. Публичните трансфери от метрополията са били сравнително незначителни, както за Франция, така и за Англия, двете бивши и най-важни колониални сили на африканския континент.
Тъй като метрополните правителства управляват паричните операции в своите колонии, те успяват чрез колониалните администрации постепенно да наложат разчетна единица, в която се събират данъците. Това означава, както учи ММТ, че те не са имали присъщи финансови ограничения. е по принцип не зависеха от данъците, за да финансират местните си разходи. Възможността за разширяване на фискалното им пространство обаче не е била използвана поради извличащата ориентация на колониалната икономическа политика.
Изборът да поддържат балансирани бюджети означава, че колониалната власт обикновено не създава нетно финансово богатство за частния сектор (и по-специално за частния сектор на коренното население). Натрупването на финансово богатство от частния сектор – а оттам и ръстът на вътрешните доходи и данъчните приходи – е зависело от външния финансов баланс.
Тази извличаща ориентация се подчертава от колониалните парични уредби и от поведението на банковия сектор, доминиран от самото начало от олигополни банки. Успоредно с фискалната строгост, фиксираният паритет между колониалните и метрополните валути в условията на свободна мобилност на капитала между колониите и метрополията, и задължението паричното предлагане да се покрива изцяло с валутни резерви (както при валутните бордове в Британската империя) придават силно рестриктивен характер на паричната политика. Идеята, че частните банки трябва да организират кредитната система с известна свобода – свободата да не финансират производствени дейности в противовес на извличащи дейности – докато колониалните правителства трябва да поддържат балансирани бюджети, става част от имперското кредо.
В големите британски колонии в Западна Африка Bank of British West Africa и Barclays действат почти безконтролно през първите шест десетилетия на XX век. Ролята на банките от метрополията обикновено е да защитават интересите на бизнесите от метрополията за сметка на местните предприемачи чрез дискриминация в достъпа до кредити. Ролята им се състояла и в улесняване на краткосрочното финансиране на износа на първични продукти, както и в прехвърляне на местните икономически излишъци (финансови спестявания) към метрополията.
В качеството си на подчинени пазари и евтини източници на суровини, колониалните владения играят и ролята на финансов клапан за метрополиите. В случая на Англия, свръхнатрупването на валутни резерви от нейните най-богати на ресурси колонии са допринесли значително за финансовата ѝ стабилност и за облекчаване на повтарящите се кризи на ликвидност на паричния пазар в Лондон.
През последните десетилетия на XIX в. Англия губи индустриалното и търговското си предимство пред Германия и САЩ. В този контекст Англия успява да запази както международния златен стандарт, така и финансовото си лидерство само благодарение на контрола си върху външните излишъци на Индия. След Втората световна война Нигерия и Гана играят подобна роля в зоната, в която се използва стерлинга. Износът на капитали от Англия към тези две територии бе по-нисък от натрупаните от тях в Лондон салда в стерлинги. Тези външни излишъци бяха натрупани чрез драстично намаляване на техния внос – реалност, която се описва от концепцията за безответния износ.
В днешно време, в условията на неолиберализъм, за много страни от глобалния Юг приоритетът, който се дава на балансираните бюджети и износа, прекомерното натрупване на валутни резерви в условията на недостатъчно използване на местните ресурси, доминиращата роля на чуждестранните банки и финансови институции, недостатъчното финансиране на „реалната“ икономика и т.н., представляват елементи на приемственост с колониалния период.
Може да се твърди, че неолибералната икономика е повторение на логиката на колониалната икономика в контекст, в който търговските и финансовите потоци са все по-малко възпрепятствани от бариерите, създадени някога от съжителството на официалните колониални империи. При неолиберализма последните са заменени с мрежите и институциите на глобализирания капитал. В глобалния Север този стремеж към колониална икономическа логика води до подкопаване на предишните социално-икономически и политически постижения на работническите класи, а оттам и до задълбочаване на неравенствата в рамките на отделните държави. В по-голямата част от Глобалния юг, наред с отслабването на властта на работническите класи, неолиберализмът се състои и в потискане на правото на нациите и народите на самоопределение чрез налагане на дефлационни политики, принудителна „свободна търговия“, приватизация и финансова либерализация.
За да бъде прекъсната тази връзка, ММТ е ценна поне в два аспекта. От една страна, тя предоставя елементи за критика на съставящите принципи на колониалната макроикономика (твърдо разделение между фискална и парична власт, стабилни финанси, приоритет на износа, прекомерно натрупване на външни резерви, зависимост от чуждестранно финансиране и т.н.). От друга страна, ММТ ни позволява да преориентираме икономическата политика около мобилизирането на вътрешните ресурси, като подчертаваме, че дори в неблагоприятна външна среда страните от Глобалния юг могат да създадат фискално пространство, което е по-голямо, отколкото обикновено се допуска.
Постигането на споделен и устойчив просперитет ще изисква силно епистемично предизвикателство към колониалната икономика на неолиберализма. То ще изисква също така съгласувани усилия в няколко други направления: преодоляване на глобалните структури на господство, които възпроизвеждат икономическата логика на колониализма; постигане на народния контрол върху ориентацията на публичните политики, както и върху управлението на икономическите ресурси и инструменти.
