„Барикада“ предлага публикация от бр. 5-6 за 2021 г. на сп. „Ново време“, включена в блок, посветен на 30-годишнината от създаването на действащата Конституция на Република България. Това е текстът на изказване, направено от видния конституционалист, парламентарист, зам.-председател на Седмото Велико Народно събрание и първи национален омбудсман Гиньо Ганев (1928-2016 г.) по време на отбелязване на 20-годишнината от началото на работата на Седмото ВНС, създало Конституцията. Събитието, на което Гиньо Ганев произнася предлаганото тук слово, е конференция под надслов „Парламентарната демокрация – настояще и бъдеще на България“, състояла се на 12 юли 2010 г. в зала „Изток“ на Народното събрание. Казаното тогава звучи изключително актуално и днес, особено на фона на разиграващата се в момента у нас политическа криза.
Сп. „Ново време“ е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.
Събрали сме се повод двадесетата годишнина от избора и началото на работата на Великото народно събрание, Седмото. И да отбележим по-подчертано, но не много тържествено, тъкмо този ден – 12 юли, когато беше приета новата Конституция на Република България.
Сдружението „Конституционализъм и демокрация“, което и сега е домакин на тази среща, винаги е отбелязвало тази дата. Това не е сантиментално сдружение на депутатите от Великото народно събрание, писали и подписали новата Конституция. Това е една свободна, неправителствена и непартийна среда, която има за предназначение да съдейства за създаване на нова политическа култура и което е по-трудно ‒ на нови демократични нрави.
Днешната конференция няма да има строго научен характер. Тя няма да има претенции да прави свои приноси в тълкуването на миналите събития. А ще иска да ни върне към преобладаващите обществени настроения отпреди двайсет години и да изтъкне тенденции и проблеми, които са валидни и днес. Разговорът ще бъде съвършено свободен, което значи ‒ недисциплинарен. Човек ще може да участва повече от веднъж, като вземе думата, стига да говори умно.
Искам в началото със задоволство да отбележа, че онзи ден, на 9 юли, по един консенсусен начин от цялото Народно събрание се прие Декларация, с която се оцениха фактът и дейността на Седмото ВНС като начало и жалон в развитието на парламентарната демокрация у нас след десетилетия на нейното разнообразно отричане.
Този разговор аз ще започна с няколко разсъждения от твърде общ характер, без да ангажирам никого. Чрез акта на Конституцията преди двадесет години българският народ едновременно скъса с тоталитарното минало и направи историческия избор в полза на свободата и демокрацията. Днес, след толкова години, аз твърдя, че все повече хора, широки обществени среди, носят съзнанието, че Конституцията от юли 1991 г. въплъщава общочовешките ценности. И те, заедно с неотменимия дълг за опазване на националното и държавното единство, са в основата на новото демократично устройство на България, в същността на общото благо, а оттук и на обществения договор, какъвто представлява самата Конституция. Около който се обединяват всички български граждани.
Добре е да се връщаме към онези дни. Тогава, сред разбеснялото море от омраза, и въпреки него, надделя едно сюблимирано чувство за държавническа отговорност, което създаде воля за конституция. Исторически тя ще носи винаги имената на онова внушително, както аз казвам ‒ юридическо и морално, мнозинство от 313 души, които написаха и подписаха основния ни закон с въплътения в него стремеж към демократична, правова и социална държава.
Наивни са, ако не са недобросъвестни, речите и писанията, които отново се хвърлят във въздуха, че Конституцията имала повече недостатъци, отколкото достойнства. И когато това се прави от хора на институциите на властта, не е ли ясно, че тук нещо не е в ред. Не в Конституцията, а в начина на нейната употреба. И то от тези, които трябва да я прилагат, а не да я бламират. С каквито и инсинуации да се връхлита Конституцията от юли 1991 г., каквито и незадоволства да се изразяват спрямо нея, за стотен път трябва да се каже – тя се оказа не юзди, а шпори на мирния преход към демокрация у нас. И въпросът не е до амуницията, а до ездачите, които се опитват да я яхват и сега. Конят, господа, иска грижа, разбиране и привързаност, а не всичко обратно.
Понятието за Конституция натрупва многобройни представи в съзнанието на хората днес. Гаранция за човешките права, демократичен ред в държавата и обществото, но ред. Разумна практика за нещата, която се определя от навиците на мислене и на действие на самия народ и т.н. И всичко това играе много по-важна роля от разбирането за Конституцията като норма от някакъв юридически характер. Важното е, че тя е норма, предназначена за всички и за всеки от нас. Затова трябва още веднъж да се каже на обществеността, а и на компетентните органи, след толкова години: конституцията трябва да се преподава и да се внушава не само като фактическо познание, а и като дух. Над всичко стои идеята, че Конституцията е писмен израз на обществения договор между всички съставки и слоеве на нацията. Те да живеят заедно и тя да бъде единна. Толкова ясно, но сякаш не е!
В последно време, което започна обаче твърде отдавна, някои започнаха доста волно да говорят за променен или за нов обществен договор вън от Конституцията. Политическата воля на привързаност към принципите на националното съгласие, стремежът към повече разбирателство са в същността на нашата действаща, подчертавам, демократична Конституция. И от това произтича, впрочем, нейното върховенство. Един нов прочит на този обществен договор, наречен Конституцията, трябва да направи всеки от нас. Вътре в себе си и самите институции сами за себе си. А не да се говори и пише за някакъв нов и различен, уж обществен договор, който няма нищо общо с конституционализма. Както и в други страни, конституцията ни трябва да стане един от стълбовете, около който се събира цялата нация.
С дълбоко осъзнато убеждение тази Конституция утвърди републиканските идеи и принципите на парламентарното управление. Наивно и недобросъвестно е да се отправят укори днес, а то почна също много отдавна, че преди двадесет години е пропуснат златен шанс у нас да се установи някакъв тип президентски режим. Свидетелствам за обратното. В Седмото ВНС постъпиха 16 проекта за Конституция, и то от най-различни обществени среди. Но вижте, в нито един от тях не се предлагаше нищо друго освен формата на парламентарно управление. И тава е обяснимо, защото беше изстрадано. Непосредствено преди септември 1944 г. страната ни живя в условията на личен династичен режим, който определяше политиката на държавата. А след 9 септември, с настъпването на еднопартийния монопол върху властта, десетилетия наред страната ни пак заживя с бутафорни, уж демократични, институции. Така че с Конституцията от юли 1991 г. парламентарният режим беше единствено възможно да се установи. Единствено възможна и желана форма на държавно управление. Единствено възможна и необходима, аз ще кажа, тогава и сега.
Целият въпрос е парламентаризмът да намери себе си като управление чрез дискусия, а да не се превръща в диктатура на мнозинството, както и да се нарича то. Което не слуша дискусииите и силата на аргументите, а гласува със зеления бутон на съгласието, за всичко, без изключение, предложено му от собственото му правителство. И тук вината не е в Конституцията, а в нейното грубо погазване от страна на чинно послушни парламентарни групи. Крайно време е да се помисли и да се направи така, че в българското Народно събрание да се издигат повече самостоятелни личности и по-малко безличности.
Все в тази логика и за да се изключат всякакви възможности за авторитаризъм, конституцията защитава един много важен и труден баланс между властите. Той не позволява, няма да позволи нито една от разделените власти – парламент, правителство, президент – да бъдат всяка поотделно еднолични, което значи безконтролни носители на цялата власт и да прескачат границите на своите конституционни правомощия. И само в тясното сътрудничество между така наречените разделени власти може да се упражнява единната държавна власт. Будеше безпокойство видимият стремеж в минали години, вежливо говоря за минали години, да се узурпират чужди конституционни територии. Но тази инвазия е недопустима. И защото е недопустима, затова няма да се допусне.
Както се знае, конституцията е единство на текст, дух и практика. Духът на нашата конституция повелява да се търсят и да се налагат толерантност и стремеж към повече разбирателство. С цялата своя същност тя казва, че само ако живеем заедно, ще живеем по-добре. С други думи, тя пледира за национално съгласие по всички общонационални и общограждански програми. Не е така днес, нали? В практиката на властта до вчера националното съгласие изглеждаше само театрален афиш на пиеса, която не се играе на политическата сцена. И конституционният въпрос и вчера, и днес, и утре е да се намерят тези, които имат намерение да поставят тази пиеса и да я играят.
Националното съгласие не се декларира, а се прилага в името на конституцията. В този смисъл Франсоа Митеран беше извикал, че конституцията е не само принципи, а и практика на нещата. Тази практика в днешния ни парламент не говори за национално съгласие. И аз, и други сме говорили, че отговорността на мнозинството в парламента е най-голяма, за да се установява дух на съгласие. В самото начало на 38-ото НС, помните ли, се прие една декларация за националното съгласие, но тя остана там, където беше приета. И всъщност, прекаленото самочувствие на мнозинството, което остава подчертано, придобива всеки ден едно чувство за удобство и комфорт, което няма нищо общо с истинския парламентаризъм. Не само излишно, но и лекомислено е това. И затова още веднъж на висок глас трябва да се извика: в едно разединено общество, каквото е нашето, автоматичното налагане чрез гласуване на волята на мнозинството, е на границата на недемокрацията. То не вещае никому добри дни. Конституционната демокрация иска не бързо гласуване, а мъчително съгласуване на интереси, за да бъде тя общо дело и да носи обща полза.
Разбира се, че конституцията не е вечна, но тя не е подвижни пясъци, които променят формата си според сезонните обувки на един или друг орган на власт, или на един или друг политик. Напоследък се правят много и най-различни предложения за промени в конституцията, но те не могат да се раждат и да се консултират по стаите на парламентарните групи, а трябва да бъдат резултат на един мъдър и зрял, спокоен и всестранен обществен дебат. И да се правят само тогава, когато има всеобщо призната обществена нужда.
Не е вярно, че сегашната ни Конституция е била само, за да обслужи прехода. Откъде го измислихте това? Ценностите залегнали в нея – свобода, равенство, уважение към достойнството на индивида, цялата гама от социални права на хората – не само неосъществени, а направо изоставени днес, и т.н. са пътният лист на България за Европа. А не някакви други норми, които били уж по-европейски, а всъщност не са.
Как искаме да има климат на толерантност в обществото, в което омразата към едните е мярка за любовта към другите. И ние сме се отдали на едните или на другите. Трябва политическите сили да умножават и да ускоряват стъпките си в търсенето на едно взаимно разбирателство по големите проблеми на нацията, на държавата и на хората. Никой не иска от тях да правят безкритични компромиси, но да се хванат на хорото на разумното съгласие, с което само може да се върви напред в едно общество, което и да е бъде то. Не е възможно синонимите на омразата в българския език да са много повече и много по-често да се употребяват. Това не говори за бедност на езика, а говори за недостатъчност на добрата воля. Мисля си, че недоволството към Народното събрание, което продължава да бъде господстващо, между другото, се дължи на това крайно противопоставяне. То не е пътят на демокрацията, а нейната безпътица. Ако пътят ни към демокрацията е доминиран от омразата, то значи, че е миниран от нея. Не знам защо това не се разбира в най-обикновения смисъл на думата – дали ще живеем заедно.
Конституцията не е само правила за държавното устройство и живота на обществото, а правила, за да живеем заедно. Демокрацията не може да се прави от и за половин народ. Това сто пъти сме го казвали. Ако има два остри камъка в политическия живот, те не могат да направят демокрация, но могат да я сменят. Не става дума за някаква политическа кротост, за някакво християнско или религиозно внушение. Диктатурата е власт плюс омраза. Демокрацията е пак власт, но без омраза. Това дали е ясно? Не! За голяма част от днешния парламент и вън от него. Хората са тук в името на противопоставянето, а не за търсенето на този разумен компромис.
Добре, че Седмото ВНС остана, имаше и обратните рискове и се работеше за това, и извървя своя път, за да не допусне улицата да се превърне в администрация. В това беше и големият смисъл и на Конституцията, за която изрично се правят опити да бъде тя товарена с недостатъци, които просто няма. Тя е една много модерна конституция, която никой не възхвалява. Разбира се и хора, и депутати недоволстват от Народното събрание, в което са. И като се оплакват от парламента, се оплакват от самите себе си. Даже един беше казал: „Срамно е да се стои в този парламент“. И пак стои. Въпросът е дали ще има механизъм за отзоваване. Но даже заявлението на ГЕРБ, че ние ще накараме нашите народни представители, които са пристъпили нормите, в името на които са избрани, да напуснат парламента, не е реално. Не защото е невъзможно, освен ако сам не си подадеш оставката. Аз не виждам и някой да е тръгнал да си подава оставката. Не би трябвало да има пречка като следваш едни възгледи, в името на които си се кандидатирал, в името на които си избран, да бъдеш верен докрай на тези идеи.
Мисля си, че съгласието е необходимо, за да има парламентът своята власт и реална представителност. Така е и в другите части на нашите институции. Как е възможно президент и министър-председател да не се срещат конфиденциално, както искат, за да могат да хармонизират политиката. Щом тя е политика в полза на България, на народа. Подкрепата на едно правителство е подкрепа на участието. Не може правителство, при което едната част от него боядисва, а другата само да държи стълбата. За това тази идея – коалиционната, трябва да бъде добре осъзната. Аз открай време, и не само аз, принадлежа на тази среда, която смята, че една еднопартийна власт не би трябвало да бъде възможна в България.
Щом говорим за политика на съгласие, политическият синоним на съгласието е коалиция. Никой не е казал в коалицията да има партии и хора, които да мислят еднакво, но да мислят в една посока. И тогава властта ще има една широка база. Така ми се струва. Има министри, които са готови всичко да направят, за да бъдат включени в следващия състав на кабинета. С цената на компромиси, които надминават политическите идеи.
Мисля си, че сега, когато страната ни е уж изправена пред планините на реформите и в същото време е разлюляна от бурни политически страсти, е разкаляна от дъжда на дребнави партизански пристрастия. И под формата на практически съвети, искам да ги чуете тук и там, някои предлагат да обуят ботуши на нашата демокрация, че щяла да върви по-лесно. И те да не са гумени, а твърди и добре подковани. Да не слушаме такива съвети, те са обущарски, а да се позовем на конституционните. Те са създавани от изборни книжа, а не от гьон и пирони, набити с чукове. Всичко трябва да бъде сменяемо само по единствения възможен демократичен начин – чрез свободни избори.
Накрая. Аз сънувах България как манифестира сама като човек край Паметника на незнайния воин, а народът, нареден в шпалир от двете страни на улицата, стои мълчаливо и гледа манифестиращата България. Даже не ръкопляска, няма и военна музика.
Облягайте се на Конституцията, господа, като на трайни принципи, а не като на тараба, която някой, не знам защо, а всъщност знам, иска да събори.
Ръкопляскайте!
