През август 1998 г., две седмици след като малко известна терористична организация, наречена “Ал Кайда”, заяви съществуването си с бомбени атентати срещу американските посолства в Кения и Танзания, президентът на САЩ Бил Клинтън отвърна на удара с ракети срещу фармацевтична фабрика в Судан. Централната част на град Хартум беше разтърсена посред нощ от ударите на дузина ракети „Томахоук“, които разрушиха завода, убиха един нощен пазач и раниха 11 души. САЩ твърдяха, че фабриката – която беше най-големият доставчик на лекарства в страната, подложена на санкции – тайно е произвеждала нервнопаралитични вещества за “Ал Кайда”, но не след дълго американските официални лица признаха, че „доказателствата… не са толкова солидни, колкото бяха представени в началото“.
С други думи, нападението бе просто акт на отмъщение срещу случайна цел, без никаква връзка с престъплението, за което се твърди, че се отмъщава. По това време бях студент в Хартум. Спомням си объркването в деня след експлозиите, когато посетих разрушеното място на фабриката заедно с други студенти. Това, което изведнъж ни стана ясно тогава, стоейки пред руините в един заспал град, който уж за една нощ се беше превърнал в център на ислямския тероризъм, беше истинската логика на „войната срещу тероризма“: животът ни беше материал за производството на смели заглавия в американските вестници, приветстващи силата, бързите действия и решителността на западните лидери. Ние, които бяхме в центъра на всичко това, никога нямаше да бъдем главни герои. Тази роля е оставена за политиците и създателите на общественото мнение далеч, далеч от нас, за които нашият житейски опит представлява просто начин да разрешат техен вътрешен спор. Операцията беше наречена смразяващо, но подходящо – „Безкраен обхват“.
Никога не е имало признание за тази грешка, извинение или поемане на отговорност. Отделни служители от администрацията на Клинтън признаваха тук и там, че разузнаването може би не е било съвсем правилно, но никой не понесе и най-малкото наказание за това, че е сбъркал. Собственикът на фабриката, която така и не беше възстановена, заведе дело срещу САЩ в американски съд. Делото бе отхвърлено.
Вече повече от две десетилетия това е водещата логика на войната срещу тероризма: щатските и британските лидери взимат „трудните и смели“ морални решения, а после някой друг се грижи за последствията. Хаосът в Кабул е просто най-новата част от една дългогодишна драма, чиито главни герои никога не се променят. Няма равносметка и няма отговорност.
Може би затова обществените настроения са също толкова бурни, колкото и преди 20 години, а днешните спорове са дори по-яростни и ожесточени, тъй като повтаряме постоянно едни и същи позиции – от една страна се позоваваме на моралната отговорност за защита на „западните ценности“, а от друга – изтъкваме неизбежните провали на интервенцията. Нищо не е решено, не са извлечени поуки, не е направена смислена оценка на войната срещу тероризма. Изведнъж отново е 2003 г.
Така и не се стигна до равносметка, отчасти защото самата цел на войната срещу тероризма винаги се променяше и ревизираше: това, което току-що приключи със студената и твърда реалполитика на Джо Байдън, започна с мащабни морални претенции за освобождаване на афганистанските жени и изграждане на всеобхватна демокрация. Миналата седмица Байдън настоя, че това никога не е било целта на мисията – но това би било новина за Лора Буш, която през 2001 г. стана първата “първа дама”, произнесла цяло седмично президентско радиообръщение, посвещавайки го на тежкото положение на жените в Афганистан. Истината е, че единственият последователен елемент във всички оправдания на войната, независимо дали са морални или геополитически, беше императивният тон. Каквото и да се правеше, трябваше да бъде така, а причините можеше да се обсъдят по-късно.
В този климат на сигурност гласовете на съмнение лесно се отхвърляха като плахи и страхливи, мързеливи и нелоялни. Последствията нямаха значение – ние имахме своите убеждения. Дребната подробност, разбира се, беше в това, че за онези, които нехаеха за последиците, нямаше риск да се сблъскат с тях. „Резултатът е без значение“, заяви Даниел Финкелщайн в колонка в „Таймс“ през 2011 г., когато интервенцията на неговия приятел Дейвид Камерън в Либия започна да показва признаци на провал. „Бяхме прави да атакуваме.“
С промяната на аргументите за намеса се промениха и критериите за нейната ефективност. Така войната срещу тероризма се превърна в проблем, който се аргументираше единствено чрез символите на успеха или провала, и само в моменти на криза или екшън на високи обороти. Споровете за Афганистан през последните седмици бяха толкова интензивни, не само защото падането на Кабул изглеждаше толкова внезапно, но и защото темата беше старателно игнорирана толкова дълго време. Администрациите се сменяха, мускулестият либерален консенсус в САЩ и Обединеното кралство отстъпи място на популистки предизвикателства отдясно, и тези две страни се заеха със собствената си нестабилна политика, като се обърнаха навътре и загубиха вкус към международната проекция. Реалността на войната изпадна в хибернация на местата, които имаха значение за нейното разрешаване – в политическите и медийните среди. Когато тя беше събудена, раните ѝ бяха все така незараснали.
Вкаменелостта на тези много влиятелни за идеологията и кадруването кръгове гарантира, че няма да има честно осмисляне на многобройните провали в Афганистан. Толкова много от същите съмнителни търговци, които преди десетилетия пробутваха тази грешна война, все още са тук и се опитват да ни продадат резервни части, за да я поддържат в движение. В рамките на един месец след нахлуването в Афганистан през 2001 г. влиятелният външнополитически колумнист на „Ню Йорк Таймс“ Томас Фридман молеше сънародниците си да „дадат шанс на войната“. Двадесет години по-късно той вече се оплаква, че „Америка се опита да се защити от тероризма, идващ от Афганистан, като се опита да тласне тази страна към стабилност и просперитет“, но „твърде много афганистанци“ са отхвърлили подаръка.
Падането на Кабул ще бъде още една пропусната възможност да преосмислим стандартните си настройки за бързане в отмъщението и мотаене в изтеглянето. Вместо това в медиите ще чуете много за това какво казва това за нас, за падението или „поражението“ на Запада – винаги главният герой в трагедията, която е сполетяла само други. Ще видим още от изтънчената традиция на ораторското изкуство в британския парламент, с което ще се възхвалява моралната цел на интервенцията, и ще чуваме много за предателството на афганистанските жени. Но тези елити няма да кажат нищо за реалностите на една война, разпростираща се от Судан и Ирак до Афганистан, която в крайна сметка представляваше отмъщение на хора от най-високо ниво, извършено върху хора от най-ниско ниво. Не ставаше дума за прекратяване на терора или за освобождаване на жените, а за демонстриране на “безкраен обхват”.
