Между Михаил Горбачов и Борис Елцин практически нямаше ключови противоречия. И двамата бяха съгласни с демонтирането на Съветския съюз. Но не можеха да си поделят властта в бъдещата съюзна държава, която се предполагаше да бъде създадена върху руините на СССР. Ето в такава обстановка дойде превратът от август 1991-ва. Тогава част от номенклатурата се опита да съхрани Съветския съюз и водещата роля на комунистическата партия. За историческия контекст и загадките на онези събития, а също и за това, кой и защо е заинтересуван днес от изучаването на всичко, свързано с онзи ГКЧП (съкращение от Държавен комитет за извънредно положение, както се бяха нарекли превратаджиите – б. пр.), пише историкът и член на московското поделение на Руското военно-историческо сдружение Сергей Перелигин (бележка на „Известия”).
Историята на август 1991-ва започва поне от декември 1990-та, когато в най-приближения до президента на СССР Михаил Горбачов политически кръг и с неговото лично участие за първи път започна да се разглежда въпросът за въвеждане на извънредно положение в страната. Днес Горбачов отказва да говори за онези събития. Но очевидците споменават за това в своите мемоари. Например, председателят на Върховния съвет на СССР Анатолий Лукянов твърди, че печатът, използван по-късно от ГКЧП, е бил произведен още през януари 1991-ва. После той „размисли” по въпроса, но казаното вече няма как да се върне назад.
По онова време Литва, Латвия, Естония и Грузия едностранно вече бяха обявили излизането си от СССР. Опитите, включително и силови, да бъдат върнати обратно, се бяха провалили. Горбачов нееднократно споменаваше тогава идеята за пряко президентско управление в републиките, обзети от центробежни тенденции. Но нито законодателно оформяне, нето конкретни организационни стъпки не се предприемаха. Даже не беше особено ясно какво конкретно имаше предвид Горбачов под такова управление.
През 1990-та и в първата половина на 1991-ва, когато страната фактически се намираше на ръба на разпадането, във върховете вървеше ожесточена борба за власт, а президентът и съпругата му постоянно бяха накъде в чужбина.
В резултат към априлския пленум на ЦК на КПСС репутацията на Горбачов като генерален секретар на партията и президент, способен да удържи СССР в старите граници, се оказва срината. Той за първи път се сблъсква с открита опозиция в собственото си обкръжение. Около половината от членовете на ЦК бяха готови да подкрепят искане за оставката на Горбачов от поста на генерален секретар. И само с титаничните усилия на члена на ЦК и народния депутат на СССР Аркадий Волински и на члена на Съвета за сигурност (към президента – б. пр.) Вадим Бакатин, съумели по време на почивката да мобилизират привържениците на Горбачов, той успя да опази партийния си пост.
На пръв поглед през августовските дни на 1991-ва ГКЧП беше общ враг на президентите на СССР и РСФСР (съответно Горбачов и Елцин – б. пр.). Но има свидетелства за постоянни контакти на председателя на КГБ и неофициален лидер на ГКЧП Владимир Крючков и с двамата президенти. Най-вероятно Крючков е водел своя собствена игра.
Противопоставянето между Михаил Горбачов и Борис Елцин е лайтмотивът на онова време и е важна съставна част от августовския преврат. Председателят на Върховния съвет на РСФСР Борис Елцин през 1990 г. демонстративно напуска партията, а после, през февруари 1991 г., след събитията във Вилнюс и Рига, официално отправя искане към Михаил Горбачов да напусне поста на държавния глава. През юли 1991-ва Елцин е избран за президент ан РСФСР. Така той става най-опасният противник на Горбачов. И в крайна сметка именно Елцин разкарва Горбачов от властта, а не ГКЧП.
При това аз съм убеден, че ключови противоречия между тях не е имало. И двамата отстояват пазарните реформи и подкрепят прословутата програма „500 дни” на Шаталин-Явлински за по-ускорен преход, отколкото издигнатия от съюзното правителство план на председателя на министерския съвет на СССР Николай Рижков и на академик Леонид Абалкин. В програмата се предлага приватизация на държавната собственост, демонополизация на икономиката, постепенна либерализация на цените, сурова кредитно-парична политика, целяща ограничаване на паричната маса в обръщение, както и либерализация на външноикономическата дейност. Общо взето – всичко онова, което гражданите на Русия видяха от януари 1992-ра нататък.
По въпросите на държавно-териториалното устройство също се очертаваше сближаване. И Горбачов, и Елцин бяха готови да демонтират Съветския съюз.
През февруари 1991-ва Елцин почти се договори с лидерите а Беларус (Николай Дементей), на Казахстан (Нурсултан Назарбаев) и Украина (Леонид Кравчук) за създаването на „четворен съюз” – аморфна конфедеративна общност. Отправено е предложение споразумението да се подпише в Минск.
Горбачов отстоява идеята за Съюзен договор. Той иска девет републики от СССР (без трите прибалтийски, Армения, Грузия и Молдова) да влязат в новия съюз една след друга, на няколко етапа. Дори е изготвен план-график. Първото подписване на документа е било насрочено за 20 август.
Всичко това – на фона на провелия се на 17 март 1991 г. референдум за съдбата на Съветския съюз, на който 76% от гласовете получи идеята за запазване на СССР.
Речите на Горбачов и Елцин за гласността и правовата държава изобщо не се отличаваха помежду си. Идеологическият вододел между президентите беше по линията за признаването на ролята на КПСС. В останалото те бяха де факто съмишленици. И противопоставянето им не беше нищо друго, освен борба за власт в бъдещия, така и нереализиран съюз.
През август 1991-ва ръководството на СССР вече е деморализирано, републиките си взимат толкова суверенитет, колкото могат да носят, но съветският президент не осъзнава същността на ставащото. Има версия, че той, докато си седял в своята кримска резиденция, просто чакал да види кой ще надделее – ГКЧП или елциновския Върховен съвет. Във всеки случай е установено, че напук на разказите на Горбачов, във Форос си е имало връзка – частично във вилата, частично в административната сграда. Така че президентът е може да се възползва от нея и да вземе активно участие в събитията.
Въпросът за причастността на Михаил Горбачов към заговора и за степента на неговата осведоменост е един от най-вълнуващите в историята на ГКЧП. Президентът на СССР дълго уверяваше всички, че е бил предаден и нищо не е знаел. Но после, 20 години по-късно, заяви в едно интервю, че бил знаел, но не повярвал. Той би могъл за много неща да ни отвори очите, но досега никой не е успял да изкопчи от него подробен и правдив разказ. Вече след провала на преврата и разпадането на СССР популярният естонски журналист Урмас От взима от Михали Горбачов интервю. В края му журналистът казва нещо такова: интересен човек сте вие, Михаил Сергеевич, цял час отговаряте на въпросите ми , но така нищо и не казахте…
В публицистиката сюжетът за ГКЧП е наричан пуч. Тази немска дума означава опит на малка група заговорници да извършат държавен преврат, без да получат подкрепа от населението, а използвайки въоръжените сили. В конкретния случай думата едва ли е подходяща. Както е известно, частите на Съветската армия доста неохотно изпълняваха заповедите на министъра но отбраната Дмитрий Язов, а генералите и старшите командири веднага заявиха, че няма да позволят развихрянето на гражданска война.
Според мен всичко, случило се през август 1991-ва, е контрареволюция. Уместна е аналогията с 1917-та. Февруарската революция, в която тогава побеждават февралистите-либерали, ликвидира царския режим. А после Октомврийската революция слага край на властта на капитала в страната ни и създава Съветския съюз.
Августовските събития от 1991-ва произнесоха присъда над съветския строй, а пък през октомври 1993-т бяха доунищожени останките от СССР и бе отново върната властта на капитала в Русия.
На Съветския съюз не оставиха никакъв шанс да оцелее. Когато Горбачов и приближените му започваха перестройката, те изобщо не допускаха мисълта, че държавата ще се разпадне. Съдейки по спомените на членовете на ЦК, ясен план за действия не е имало. Имало е все пак някакви идеи и смътно разбиране, че на страната ѝ трябват промени. Но после работата е подхваната от други хора – и управляването на процесите изцяло го поемат нашите западни партньори, както сега е прието да ги наричаме. И Горбачов, и Елцин – и двамата ходят да се съветват при американския посланик Джек Мътлък. Поддържат се и връзки с президента на САЩ Джордж Буш и с държавния секретар Джеймс Бейкър. Съдбата на перестройката в СССР се оказва в ръцете а тези хора.
Горбачов така и не признава вината си за разпадането на страната. При завръщането си от Форос той вероятно е очаквал да бъде приет като герой. Захваща се да издава заповеди, да сменя силовите министри.
Канят го на заседание на Върховния съвет на РСФСР. Едва започва своето слово – и от се чуват викове, за малко да го освиркат. Така му отмъщават за Елцин, когото Горбачов мачка в края на 80-те. На неговия фон тогава Елцин изпъква като храбрец. Не се скатава в някакъв си курорт, а говори от танк.
Но също като Горбачов, и Елцин с течение на времето попада под влиянието на своето обкръжение и губи себе си. Превръща се във втори Горбачов. Разликата е само в това, че Борис Николаевич съумява да каже: „Прощавайте, скъпи руснаци”. И доброволно да напусне поста си. А Михаил Сергеевич и досега се смята за прав.
Към днешна дата са се изказали вече почти всички ключови участници в онези събития и от двете страни. Повечето вече не са между живите.
Руските историци изследват тази тема, но не особено активно. Излизат различни регионални публикации – как в дните на управлението на ГКЧП са се държали властите и населението в тази или онази република, край, област; какво е правил общинският или областният комитет на партията; как е действала изпълнителната власт. Има доста такива статии. Така например, изследователи от Приморския край описват как е бил решаван въпросът за партийното имущество, как се е развивал конфликтът между изпълнителните власти в Приморския край и във Владивосток. Но във всички тези трудове се долавя една и съща мисъл – местните ръководители изчакваха кой ще победи в Москва. „Ще изпълняваме решенията на законната власт” – това беше отговорът на регионалните чиновници. Но коя именно власт имаха предвид – руската, съюзната, оказалата се в ръцете на ГКЧП – това те не уточняваха. А когато руската надделя, взеха да казват: ами ние от самото начало отстоявахме законната власт.
Относително неотдавна проф. Александър Пученков от Санкт-Петербургския университет публикува много интересния труд „Августовския пуч от 1991-ва – поглед към събитията от сградата на ЦК”, написан въз основа на показания, служебна кореспонденция, протоколи от заседания.
Но най-подробното изследване принадлежи на перото на вече покойния петербургски историк Александър Островски. Преди около 10 години той издаде монографична трилогия, чиято втора част изцяло е посветена на историята на разпадането на СССР и на ролята на ГКЧП в този процес.
Сред чуждестранните изследователи с темата се занимават западноевропейски марксисти, включително и троцкисти. Те търсят отговори на въпроса защо 18-милионната компартия изведнъж изчезва без съпротива.
Но най-много от всички други по света от историята на перестройката, ГКЧП и разпадането на СССР се интересуват в Китай – под егидата на Китайската академия за обществени науки работи Научно-изследователски институт за изучаване на Русия, Източна Европа и Средна Азия (по-рано – Институт за изучаване а СССР). Подобни институти има общо около 20 из цялата КНР. Те целенасочено изучават проблема с разпадането на съветската държава. Само един от споменатите от мен институти е издал около 40 книги на тази тема. Целта на изследванията е да се изучат грешките на съветската власт, за да не бъдат повторени в Китай.
Неотдавна в Института за Далечния изток в Руската академия на науките имаше събрание по повод присъждането на званието доктор хонорис кауза на бившия ръководител на споменатия китайски научно-изследователски институт У Енюан. Присъстваха уважавани учени, бяха поканени и студенти. Един смелчак сред студентската аудитория стана и попита „виновника” за тържеството как с една дума би обяснил причините за разрушаването на СССР. Китаецът без да се замисли отговори: „Горбачов”.
Хронологията на пуча
За 20 август 1991 г. е било предвидено подписването на новия Съюзен договор, според който вместо СССР е трябвало да се създаде федерация на суверенни държави. Предприетият между 19 и 21 август опит да се попречи на това влиза в историята като августовски пуч. Ден преди той да се задейства, в резиденцията на президента на СССР Михаил Горбачов във Форос (Крим) пристигат няколко представители на висшето ръководство на страната, които искат от Горбачов да спре подписването на договора, а също и да обяви извънредно положение. Но посетителите не получават съгласието на президента. Именно след това е образуван ГКЧП, а функциите на държавния глава се възлагат на вицепрезидента на СССР Генадий Янаев.
18 август: след преговорите в Крим
В 8.00 ч. министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов провежда съвещание, съгласно решенията на което на командващия войските от Московския военен окръг генерал-полковник Николай Калинин е наредено да подготви вкарването в Москва на 2-ра гвардейска мотострелкова дивизия (Таманска) и на 4-та гвардейска танкова дивизия (Кантемировска), а на командващия Въздушно-десантните войски Павел Грачов – на 106-та въздушно-десантна дивизия.
В 11 ч. председателят на КГБ на СССР Владимир Крючков провежда съвещание с ръководството на подведомствената му структура и заповядва да се изпрати в Латвия, Естония и Литва група сътрудници на централния апарат. Той също така предава на своя заместник Валерий Лебедев списък с 69 лидери на демократичното движение, над които трябва да се установи наблюдение, а при издаване на заповед те трябва да бъдат и арестувани.
19 август: фороският пленник
В 6 ч. по московско време по радиото съобщават, че поради здравословното си състояние Горбачов не може да изпълнява задълженията си на президент на СССР, затова неговите пълномощия преминават към вицепрезидента на СССР Генадий Янаев. Съобщава се също и за въвеждането на режим на извънредно положение „в отделни местности”. Резиденцията на Михаил Горбачов в кримския Форос е блокирана.
Същия ден ГКЧП започва активни действия по завземане на властта – по заповед на министъра на отбраната Дмитрий Язов войските започват да се придвижват към Москва и заемат позиции в града. Но ръководството на РСФСР начело с президента ѝ Борис Елцин се отказва да признава пучистите, а в столицата и в други големи градове започват демонстрации на противници на ГКЧП. Някои воински части преминават на страната на руските власти. На един от митингите Елцин застава върху танк и прочита „Обръщение към гражданите на Русия”, в което нарича действията на ГКЧП „реакционен антиконституционен преврат”. Край Белия дом (сградата на Върховния съвет на РСФСР) започва строежът на барикади.
20 август: комендантски час
През нощта на 19 срещу 20 август към Ленинград от Витебск поема въздушно-десантната дивизия на КГБ на СССР и Псковската дивизия на министерството на отбраната. В града започват масови демонстрации, а военните обещават, че в Ленинград техника няма да се въвежда. Манифестациите срещу пучистите продължават и в Москва, където край Белия дом се събират не по-малко от 100 хиляди души.
Някои региони на РСФСР одобряват действията на пучистите. Сред тях са Татарстан, Рязанска област, Краснодарският край и редица други. Подкрепа членовете на ГКЧП намират и в някои съюзни републики. На свой ред руското ръководство, ползвайки се с народното одобрение, създава собствено министерство на отбраната, което е оглавено от Константин Кобец.
21 август: предаване на позициите
В нощта на 20 срещу 21 авгсут се пролива първата кръв. При сблъсъци загиват трима защитници на Белия дом – Дмитрий Комар, Иля Кричевски и Владимир Усов. Сутринта на 21 август започва преломът. Министърът на отбраната на СССР, членът на ГКЧП Дмитрий Язов издава заповед за изтеглянето на войските от Москва.
Същия ден на извънредна сесия на Върховния съвет на РСФСР депутатите осъждат действията на пучистите. Освен това те гласуват за отстраняване от постовете им на ръководителите на всички региони, подкрепили метежа.
22 август: провал на преврата
В нощта на 22 август самолетът с Горбачов, Руцкой и Силаев каца на московското летище Внуково-2. Същия ден повече от пучистите са арестувани, а един от членовета на ГКЧП – шефът на МВР Борис Пуго – се самоубива.
По пладне привържениците на Борис Елцив организират манифестация край Белия дом, където е обявено за решението бяло-синьо-червеното знаме да стане държавен флаг на Русия. Новият символ за първи път е издигнат над Белия дом. В нощта на 22 срещу 23 август става и още нещо знаменателно – при голямо струпване на демонстранти е демонтиран паметникът на Феликс Дзержински на Лубянския площад в Москва.
About The Author
