Янис Варуфакис, Project Syndicate
Ето така завършва капитализмът: не с революционен взрив, а с еволюционен хленч. Точно както той постепенно, тайно и незабелязано измества феодализма, докато един ден по-голямата част от човешките взаимоотношения се основават на пазара, а феодалната система бива пометена, така и днес капитализмът бива изместен от нов икономически режим: технофеодализма.
Това е голямо твърдение, което идва след редица преждевременни прогнози за краха на капитализма, особено от левицата. Но този път може и да се окаже вярно.
Уликите са видими от известно време. Цените на облигациите и на акциите, които би трябвало да се движат в рязко противоположни посоки, растат в унисон, понякога падат, но винаги заедно. По подобен начин цената на капитала (възвръщаемостта, която се изисква за притежаването на дадена облигация) би трябвало да спада заедно с волатилността, но вместо това тя се увеличава, тъй като бъдещата възвръщаемост става все по-несигурна.
Може би най-ясният знак, че се готви нещо сериозно, се появи на 12 август миналата година. На този ден научихме, че през първите седем месеца на 2020 г. националният доход на Обединеното кралство е спаднал с над 20 %, което надхвърляше и най-страшните прогнози. Няколко минути по-късно Лондонската фондова борса скочи с повече от 2 %. Нищо подобно не се беше случвало досега. Финансите вече бяха станали напълно отделени от реалната икономика.
Но дали тези безпрецедентни развития наистина означават, че вече не живеем в условията на капитализъм? В края на краищата капитализмът и преди е претърпявал фундаментални трансформации. Не трябва ли просто да се очакваме най-новото му превъплъщение? Не мисля така. Това, което преживяваме, не е просто поредната метаморфоза на капитализма. То е нещо по-дълбоко и тревожно.
Да, капитализмът е претърпявал сериозни промени поне два пъти от края на XIX век насам. Първата му голяма трансформация – от маска на конкурентция към олигопол – се случва с втората индустриална революция, когато електромагнетизмът довежда до появата на големи мрежови корпорации и мегабанки, необходими за тяхното финансиране. Форд, Едисон и Круп замениха хлебаря, пивоваря и месаря на Адам Смит като основни двигатели на историята. Последвалият бурен цикъл на мегадългове и мегапечалби в крайна сметка доведе до катастрофата от 1929 г., до Новия курс на Рузвелт, а след Втората световна война – до Бретън-Уудската система, която с всичките си ограничения върху финансовия сектор осигури рядък период на стабилност.
Краят на Бретън Уудс през 1971 г. отприщи втората трансформация на капитализма. Тъй като нарастващият търговски дефицит на САЩ се превърна в световен двигател на съвкупно търсене – всмуквайки нетния износ на Германия, Япония и по-късно Китай – САЩ задвижваха най-енергичната фаза на глобализация на капитализма. Всичко това е финансирано с постоянен поток от немски, японски и по-късно китайски печалби, които се връщат обратно в Уолстрийт.
За да играят своята роля в това обаче, функционерите на Уолстрийт поискаха да се освободят от всички ограничения на Новия курс и Бретън Ууд. С дерегулацията олигополният капитализъм се превърна във финансиализиран капитализъм. Точно както Форд, Едисон и Круп замениха пекаря, пивоваря и месаря на Смит, новите герои на капитализма бяха “Голдман Сакс”, “Джей Пи Морган” и “Лемън Брадърс”.
Макар тези радикални трансформации да имаха значителни последици (Голямата депресия, Втората световна война, Голямата рецесия и дългата стагнация след 2009 г.), те не промениха основната характеристика на капитализма: система, движена от частна печалба и ренти, извличани чрез определен пазар.
Да, преходът от капитализма на Смит към олигополния капитализъм увеличи прекомерно печалбите и позволи на конгломератите да използват огромната си пазарна мощ (т.е. новопридобитата свобода от конкуренция), за да извличат големи ренти от потребителите. Да, Уолстрийт извличаше ренти от обществото чрез пазарни форми на грабеж, извършвани пред очите на всички. Независимо от това както олигополът, така и финансиализираният капитализъм се движеха от частните печалби, извличани чрез някакъв конкретен пазар – например пазар, овладян от корпорации “Дженерал Електрик”, Кока-Кола” или пък пазар, измислен от банки като “Голдман Сакс”.
През 2008 г. всичко се промени. След като през април 2009 г. централните банки на страните от Г-7 се обединиха, за да използват капацитета си за печатане на пари с цел раздвижване на световните финанси, се появи едно дълбоко несъответствие. Днес световната икономика се захранва от постоянното генериране на пари от централните банки, а не от частна печалба. Междувременно извличането на стойност все повече се измества от пазарите към дигитални платформи като “Фейсбук” и “Амазон”, които вече не функционират като олигополни фирми, а по-скоро като частни феодални стопанства.
Фактът, че балансите на централните банки, а не печалбите, управляват икономическата система, обяснява случилото се на 12 август 2020 г. След като чуха мрачните новини, финансистите си помислиха: „Чудесно! Банката на Англия, изпаднала в паника, ще отпечата още повече пари и ще ги насочи към нас. Време е да купуваме акции!“ Навсякъде на Запад централните банки печатат пари, които финансистите отпускат на корпорациите, които след това ги използват, за да изкупуват обратно своите акции (чиито цени са се откъснали от печалбите). Междувременно дигиталните платформи замениха пазарите като място за извличане на частно богатство. За първи път в историята почти всеки произвежда безплатно капиталови активи за големите корпорации. Именно това означава да качваш неща във Facebook или да се движиш, докато си свързан с Google Maps.
Разбира се традиционните капиталистически сектори не са изчезнали. В началото на XIX в. много феодални отношения остават непокътнати, но капиталистическите отношения започват да доминират. Днес капиталистическите отношения остават непокътнати, но технофеодалните отношения започват да ги изместват.
Ако съм прав за това, всяка програма за стимулиране ще бъде едновременно твърде голяма и твърде малка. Никакъв лихвен процент няма да бъде съвместим с пълна заетост, без да предизвика последователни корпоративни фалити. А с класовата политика, в която партиите, облагодетелстващи капитала, се конкурират с партиите, по-близки до труда, е свършено. Но докато капитализмът изчезва с тихо скимтене, скоро може и да последва взрив. Ако онези, които са жертва на технофеодалната експлоатация и умопомрачителното неравенство, успеят да намерят колективен глас, той със сигурност ще бъде много силен.
About The Author
