Избори. А после?

По-малко от месец остава до вторите – но със сигурност не и последни – избори за тази година. След фиаското от април обаче сега липсва онова въодушевление, което беляза пролетта. Този път дори бившият премиер е доста по-тих, а служебното правителство понамали гръмките заявления от началото на мандата си.

За тези два-три месеца се видяха няколко неща:

• Реална алтернатива на ГЕРБ няма, програмите на цялата опозиция се различават от тази на ГЕРБ единствено в детайлите, но иначе поддържат същия курс;
• Няма и реална воля за отстраняването на ГЕРБ. Иначе вече щяхме да имаме редовно правителство, пък било то и като широка анти-ГЕРБ коалиция – нещо, което бе напълно възможно;
• Водещият кандидат да смени Борисов, а именно Слави Трифонов, не се различава с нищо от досегашния титуляр на премиерския пост – същият мачо-просташки стил с пълно пренебрежение към отсрещната страна, буквално същата програма, същите калинки в листите… Дори Тошко влезе в ролята на Цветан Цветанов и почна да раздава присъди наляво и надясно. Сменяме ГЕРБ с ГЕРБ-2, колкото и да не се харесва тази констатация на феновете на Трифонов.

Избор без избор 

На 11 юли българският избирател ще се изправи пред урните с един голям проблем – всички партии пеят в един хор. Дигитализация, чуждестранни инвестиции, борба с корупцията, облекчения за бизнеса (сякаш досега са му малко, той пак не се справя горкия) – само някои от досадните вече мантри, които откриваме в програмите както на ГЕРБ, така и на техните противници. Наблюдава се изумителен консенсус по отношение на политиките.

Малък проблем – това са приоритетите на политическата класа, a не на хората. Въпреки че, разбира се, се представят точно по обратния начин. Единственият спорен момент е кой да ги реализира – и това е единственият избор, който ще имаме, когато отидем до урните.

Служебното правителство на Румен Радев също не предлага нищо различно. Напротив. Без някой да му е давал мандат за това, здравният министър Стойчо Кацаров отиде там, където дори ГЕРБ не посмя – по негова инициатива ще бъдат свалени (т.е. отслабени) стандартите в здравеопазването, така че преследването на печалбата, особено на частните болници, да не бъде застрашено от някакви си прашасали изисквания за квалификация. Трябва да сме модерни пред олтара на св. Пазар, какво тук значат някакви си човешки животи. Очаквано – все пак Кацаров и Семерджиев (предишния здравен министър на Радев) са сред основните двигатели на про-пазарните реформите в българското здравеопазване, довели до колапс на множество болници и постоянно изтичане на специалисти зад граница.

Изненадващото не са техните действия, изненадващо е, че държавният глава вече два пъти им дава власт да реализират вредните си идеи. Ако първия път на Радев можеше да бъде простено заради малкия му опит, сега вече очевидно става въпрос за тенденция – и това не говори никак добре за преценката на държавния глава.

Тепърва предстои да видим какви ще резултатите от цялостната работа на служебното правителство, но тези, които са очаквали голяма промяна, изглежда ще пият по една студена вода в идващите летни жеги. Дотук имаме медийни скандали с язовири и подслушвания, но нищо сериозно. В същото време важни въпроси като закупуването на самолети за милиарди долари от ГЕРБ и ВМРО дори не се поставят на обсъждане. Доста странно при положение, че и Радев, и Янев идват от системата на МО….

На този фон най-силното послание, което чуваме от кандидатите за властта, е “Не сме като ГЕРБ”. Да, ама в листите ви се мъдрят същите калинки, на каквито се нагледахме при ГЕРБ. “Промяната в системата”, още една досадна мантра, реално се свежда до мажоритарния вот. А той беше тайна мечта и на ГЕРБ, тъй като работи за тях и ДПС. Обезкуражаващо и демотивиращо за избирателя, може би затова настроението вече не е така приповдигнато. Хватката на неолиберализма така е стиснала за гърлото политическата ни класа, че тя дори не може да си представи различна политика. Имаме възможност да избираме кой, но не и какво. Нещо като “Кока-кола” и “Пепси”.

Така България е обречена да се върти в кръг и след изборите – хората ще се сменят, някои политики също ще се сменят, но посоката ще остане същата. На базата на внезапно прогледналите американски служби и совалките на Херо Мустафа сред българската политическа класа, някои коментатори дори определят случващото се в момента като операция на американското посолство по смяна на караула. Колко време, преди да постигнем същите резултати, само че с нови лица?

Къде е алтернативата?

Със сигурност не е в телевизора, където едни и същи хора обясняват едни и същи неща вече 20-30 години. Трябвало да привличаме инвестиции? Защо? За да имаме възможността да продаваме евтино труда си на някоя чужда компания? Страхотен модел на развитие, на чийто успехи се радваме вече един цял Преход.

И с просто око се забелязва, че на “пазара на идеи” в политиката липсва половината спектър – от центъра наляво. Както вече споменахме, на практика всички партии, участващи в изборите, се разполагат в центъра и дясната част на политическата координатна система. Това не е опозиция, това е конкуренция.

След 30 години отсъствие на държавата от обществения живот и агресивното натрапване на частни интереси за сметка на публичния (красноречиви примери за това са здравеопазването и частното пенсионно осигуряване), на все повече хора е ясно, че причината държавата да е в такова състояние не е липсата на инвестиции, нито недостатъчната дигитализация. Ако един процес не работи, може да го дигитализираш, само че той пак няма да работи. А именно неработещата държава е основният проблем в България. Защото се оказа, че “лошия стопанин” не е тя, а хората, които я управляват. И че когато говорят за лошия стопанин, говорят за себе си.

На България е необходим нов подход – вместо да се търсят частни капитали, пред които да сваляме гащи за пореден път (спомнете си какви подаръци се обещаваха на “Фолксваген”), държавата е напълно способна да направи сама необходимите инвестиции. При много по-изгодни условия и най-важното – печалбата остава тук и може да се използва за пенсии, здравеопазване, образование и т.н. Така, както е в скандинавските страни например. И не, това не е “комунизъм”, както твърдят десните. Това е елементарна прагматичност. Другото е провалената идеология за пазара, дето щял да оправи всичко. Само се пропуска, че пазарът работи за хората с пари, т.е. богатите. Ако нямаш пари, пазарът убива. Това цивилизация ли е или Дивия Запад!?

Въпреки това ни се предлага още и още от същото. Всеки ден, всеки час отнякъде дебне “нов десен проект”. Айнщайн отдавна е казал какво означава да правиш едно и също и да очакваш различни резултати…

Единствената политика, която не включва религиозно преклонение пред св. Пазар, е лявата. След 30 години пазарни реформи е повече от ясно, че светлото капиталистическо бъдеще няма да се състои. Катастрофата в здравеопазването е резултат именно от насилственото налагане на пазарни отношения между лекар и пациент.

Но леви партии и политици у нас няма. Дори в “голямата лява коалиция” на БСП не откриваме такива. Да си “антиджендър” не значи, че си ляв. Значи само, че прикриваш идеологическата си немощ зад измислени битки с измислени врагове. То се вижда и от постоянните провали на т.нар. левица.

Надеждата е да се появи истинска левица. Такава, която ще защитава правата на хората и ще се противопоставя на опитите и последните останки от обществения ни ресурс да бъдат приватизирани от някой местен или чужд дерибей. Простете. Сега е модерно тези хора да се наричат “инвеститори”. Е, ние на инвеститори сме се нагледали, политици липсват. Включително и на приближаващите скоро избори.