В рамките на регионалния проект за Югоизточна Европа на фондация „Фридрих Еберт“ през 2021 г. стартира проектът „Диалог за справедлива икономика“. В проекта участват експерти от Албания, България, Гърция и Северна Македония. Целта на проекта е да се предложат конкретни мерки за постигане на по-справедлива икономика в региона.
От българска страна участници са Анна Славова и Атанас Владиков. Анна Славова е икономист, била е депутат в 44-ото НС и дълги години съветник в СОС. Атанас Владиков е доцент по „Европейска икономика” във Факултета по икономически и социални науки /ФИСН/ на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”. Предлагаме Ви уводните есета на двамата български участници.
Повече справедлива икономика чрез промяна на данъчните и социални политики и мерки
Анна Славова
По данни на Националния статистически институт за 2020 г. под прага на линията на бедност в България са били 1 659 900 души или 23.8 на сто от населението. В сравнение с предходната година относителният дял на бедното население нараства с 1.2 процента. Отново през 2020 г. делът на бедните сред заетите хора във възрастовата група 18 – 64 години нараства спрямо предходната година с 0.7 процентни пункта до 9.7 на сто.
По данни на статистическата служба Евростат за 2018 г., 23,4% от децата в ЕС-27 са били изложени на риск от бедност или социално изключване в сравнение с 22,1 на сто от възрастните (18-64 г.) и 18,4% от жителите над 65 г. Най-висок дял при децата е регистриран в Румъния – 38,1%, на второ място е България с 33,7 на сто. Следват Гърция с 33,3%, Италия с 30,6% и Испания с 29,5%.
Всичко това показва липсата на ефективни икономически и социални политики в страната ни при борбата с бедността и социалните неравенства. В годините на преход България се превърна от държава с редица производства – индустриално, земеделско, текстилно, в страна, предоставяща услуги и страна с едни от най-ниските данъчни ставки и цена на работната ръка. Високо квалифицираните и в същото време ниско платени специалисти, привлякоха редица чуждестранни инвестиции, но основно в сферата на услугите. Добавена стойност за страната ни обаче от тези инвестиции почти няма.
COVID кризата през последната година усложни още повече ситуацията на българската икономика. Цели сектори – хотелиерство, ресторантьорство, малкия бизнес (фризьори, козметици, масажисти, маникюристи, фитнес центрове, детски школи) все по-трудно се справят с икономическото си оцеляване. Мерките за подпомагане, приети от предишното правителство се оказаха неефективни, не достигат до крайните потребители, административната тежест по кандидатстването за тях е такава, че малко потребители успяват да се възползват.
Очевидно е време за промяна – промяна в данъчната политика, промяна в цялостната визия относно това как трябва да функционира икономическия живот в страната, как да постигнем една по-справедлива икономика. За тази цел промените се изискват в редица сектори.
Като се започне от данъчната политика. Наложително е въвеждането на необлагаем минимум, както и данъчно стимулирането на младите и работещи семейства. Диференцирани ставки на ДДС за определени продукти от първа необходимост (като част от хранителните стоки, лекарствата) също би била стъпка в правилната посока. В същото време може да се мисли за повишаване на фирмените данъци – данък печалба и данък върху дивидентите.
Един от големите проблеми пред страната е „изтичането на мозъци“ – последните повече от 20 години все повече образовани млади хора търсят своята реализация в други държави, поради несигурността в собствената им страна, поради трудностите за отглеждане на деца в България. Населението на държавата е все по-застаряващо, което от своя страна намалява и потреблението. С един сравнително голям процент пенсионери, които са основата на обществото, данъците и осигуровките, които държавата събира са малко и се преразпределят в изплащане на пенсии; процентът население в работоспособна възраст е малко в сравнение с децата и пенсионерите. Тази тенденция би могла да бъде променена чрез промяна в условията и качеството на живот на населението в работоспособна възраст, като например:
- Осигуряване на места за всички желаещи в детски заведения; може да се взаимстват и европейски практики (различни от строенето на нови градини), които освен, че ще решат проблема с липсата на места, биха повишили и заетостта. Такъв пример е Франция, където се дава възможност на жени, преминали съответно обучение, да откриват „детски градини“ в апартаментите си, а условията за потребителите са същите, както в държавно заведение.
- В сферата на образованието също има много стъпки, които трябва да се извървят. Като се започне от стимулирането на студенти за обучение в специалности, за които има „глад“ на пазара – чрез стипендии, реклама, осигуряване на сигурна заетост след завършването. На второ място чрез връщането на специализираното средно образование за някои занаяти, където също има търсене на работници и провеждането на „практики“ по време на обучението.
- Стимули за работодатели, които наемат родители на малки деца при намалено работно време или за почасова заетост. Все още тези форми на заетост не са достатъчно разпространени в България. Това води след себе си до редица затруднения на родители на малки деца при съвместяването на личния и професионален живот и една немалка част от тези семейства остават с един работещ член в домакинството до навършване на 3, а понякога и 6 годишна възраст на децата, както и до отлагане на решението или нежелание за раждането на повече от едно дете, което виждаме последните години, се отразява негативно върху прираста на населението.
Подобни на гореизброените мерки на национално ниво биха довели до по-висока заетост, повече потребление и задвижване на икономиката. В същото време има нужда от регионални мерки, които да върнат населението в обезлюдените региони – чрез мерки в земеделието, насърчаване на малки предприемачи и местни дребни бизнеси.
Почти 10% от хората, които работят, и над 20% от населението в ЕС са застрашени от бедност и социална изолация. Пандемията от коронавирус допълнително засилва неравенството в ЕС. Много е важно да проследим и развитието на идеята за европейска минимална работна заплата. Разликата в заплащането в различните държави е много голяма. Това стимулира трудовата миграция в търсене на по-добро заплащане и условия на живот. Възстановяването след ковид кризата ще отнеме време и ресурс, но трябва да бъде помислено за оцеляването на всеки един европейски гражданин, без значение на пол, възраст или етнос. Нужна ни е солидарност и справедливост сега!
Природата като наш дом, икономика и наследство!
Икономическа и социална промяна към биоикономика като честна сделка за съвместяване на живот, работа и просперитет
доц. д-р Атанас Владиков
Преди почти около десетилетие – през 2013-та година в ръцете ми попадна английското издание на книгата на Томà Пикетѝ: „Капиталът в XXI-ви век“, в която се представиха обработени данни за глобалните неравенства в над 20 от развитите страни по света за последните три столетия (Повече информация за глобалните неравенства на: https://wid.world/). За мен глобалните шок-трансформации в резултат на двете световни войни и произтичащите от това икономически мегатрендове, появили се с инсталирането на неолибералната доктрина в края на 80-те и началото на 90-те, благодарение на Вашингтонския консенсус – остави встрани големите въпроси, касаещи синхронния цивилизационен прогрес на нациите и икономиките по земното кълбо. Това даде на някои аналитични специалисти и критици да търсят допирни точки и мисловни контрапунктове с „Капиталът“ на Карл Маркс.
Реално, по същото време се появи и книгата на проф. Гай Стендинг: „Прекариатът: новата опасна класа“, която по недвусмислен и категоричен начин показа и доказа формираните неравенства на глобално ниво и появата на прекариат – работещи бедни, лица в поколенческа бедност, хора без бъдеще…
За мен социалната компонента, социално-икономическия баланс и въобще идеята за социално благосъстояние – такова, каквото се появи и разви по времето на Конрад Аденауер и неговата дясна ръка – Лудвиг Ерхард (Благоденствие за всички, Лудвиг Ерхард) – следва да се завърне в „модерните“ общества – поне в европейските такива. Настоящият анализ би бил непълен, ако не се вземат предвид тезите за развиване на икономика на основата на цивилизационните ценности, дефинирани по Фернан Бродел (Граматика на цивилизациите, Фернан Бродел). Ето защо мисля, че беше въпрос на време да настъпи сериозен глобален катаклизъм.
Нещо повече, по повод 50-годишнината на Римския клуб през 2018-та година се издаде специален доклад озаглавен: „Хайде!“ с подзаглавие: „Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата“, в който се поставят на глобално ниво серия от сериозни въпроси, касаещи предстоящата трансформация на начина, по който живеем, работим и се опитваме да просперираме (Фондация „Фридрих Еберт“ организира в гр. София през февруари, 2019 г. представяне на доклада на Римския клуб: „Хайде!“ от водещия автор – проф. Ернст Улрих фон Вайцзекер)
В личен план споделям виждането на авторите на доклада, че настоящата трансформация ще се проектира във всички цивилизационни пластове на обществата – в икономиката, в технологиите, в образованието, в ценностната система и въобще – във всички сфери на живота. Тази съвкупност от процеси може съвсем спокойно да бъде наречена и „еволюция на всичко“ по Мат Ридли (Еволюция на всичко, Мат Ридли). Това ще касае овладяване на стихийните процеси на урбанизиране, на овладяване на климатичните промени, на справяне с големите предизвикателства свързани със замърсяване на нашата планета – Земя. В този смисъл, може да се ползва и една заемка от биологическата наука, а именно – термина: „насочена еволюция“.
Например, трансформацията, или „насочената еволюция“ – която предстои да се случи в Европейския съюз в настоящия програмен период: 2021-2027 г. е наречена „Зелен преход“, или „Зелена сделка“ и касае синхронно преминаване от настоящата икономическа парадигма към постулатите на биоикономиката. Това е и икономическа, и хуманна, и природосъобразна формула за устойчива симбиоза и дългосрочно обвързване на новите понятия изпълнени с ново съдържание: „човешки капитал“ и „природен капитал“ в допълнение на утвърдилия се вече термин „стопански капитал“. Това повдига два важни мисловни пункта: а именно – дали ще се правят аналогии между „робския капитал“ и „човешкия капитал“; и второ, как ще се дефинира цената на земята – като убранистичен сегмент, като индустриален сегмент или като природен капитал. На практика, вече се говори за изцяло нови термини като „кръгови потоци“, „регенеративен мениджмънт“, „еко-градове“, „въглероден отпечатък“, „хибриден преход“ и др. под.
Моето виждане в тази посока е, че трите компонента на „новия клас“ капитали: човешки и природен – ще бъде разчетен на стопанска основа в контекста на ново поколение публични политики, продукт на науката, изследванията и новите технологии. Въпросът е, че политическите фактори в различните икономики следва да започнат да водят активен диалог с гражданското общество за синхронизиране на едно споделено виждане от къде точно идва стойността в биоикономиката и какво точно представлява понятието „добавена стойност“ при използване на природния капитал. Реално, става дума за икономика „без отпадък“ – по аналогия с природните закони, че в „чистата природа“ – няма такова понятие „отпадък“. И друго – в природата „безработица“ няма, така както икономистите я дефинират.
Тук според мен дискусията следва да тече по отношение на това какъв тип икономика ще се фаворизира от дадено общество и респективно – какви работни места ще се създават. Това ще определи и нуждата от съответната квалификация за тези работни места и ще дефинира икономическия растеж, априори. Например, трябва да се реши дали ще се поддържа индустрия, базирана на фосилни горива и индустрия на неорганичната химия; по различни международни оценки един нов завод „на зелено“ за производство на торове достига, а в някои случаи и подминава 1 милиард евро. Или ще се гради индустрия на органичната химия и индустрия на полимерите на биологически чиста основа – биохрани, биокозметика, биополимери, биопластмаси, биоразградими гуми и др. под. На практика, това е развиване на икономика базирана на биохимията и смарт-технологиите.
Освен това не бива да се подминава и „обратната страна“ на биоикономиката – а именно, проблемът с общественото здраве и биосигурността. Настоящата ситуация с Ковид-19 доказва нуждата от внедряването на нови биотехнологични решения и индустриални конфигурации. Подобен тип нови индустриални решения за дадена мултифункционална структура са също около милиард. Например, известно ми е, че Техническият университет в Мюнхен има изградена биотехнологична експериментална база, на стойност от около 650 милиона евро, а целият бюджет на университета е около 1 милиард за година. Реално, обвързаността между водещите научни общности и индустриални съсловия в развитите страни следва формулата на активното публично-частно партньорство /ПЧП/ и „гонят“ числото от един милиард.
И ако някой мисли, че 1 милиард евро е огромна сума за изграждане на научно-индустриален клас бизнес отношения, то трябва да подчертая, че авангардът в търсенето на алтернативна енергия на територията на ЕС е един проект, организиран чрез консорциум; в този проект участват 35 страни от целия свят по различен начин за изграждане на „токамак“ на стойност около 22 милиарда евро (съкращение от руски: ТОроидальная КАмера в МАгнитных Катушках“; устройство за създаване на енергийна плазма в резултат на термоядрен синтез на изотопи на водорода – деутерий и тритий (заедно и поотделно); Министерството на енергетиката на САЩ като част от общия консороциум обаче смята, че до 2025 година вложената сума по проекта ще достигне 65 милиарда евро и е в остър диспут с Европейската комисия по отношение на финансовата част на този проект).
В тази връзка, когато се мисли за трансформиране на цели икономики следва да се направи генерален план, основан на цивилизационни приоритети и финансови разчети. Например, Южна Корея в момента е около 50 милиона души с територия почти колкото България, с неблагоприятни почвено-географски условия, с ниско спуснало се сивкаво небе, но създава за една година реален брутен вътрешен продукт от икономика, базирана на семейни бизнеси (наречени „чебол“) около 2,3 трилиона щатски долара. За сравнение – регионът на Югоизточна Европа (включвайки Румъния, България, Гърция, Хърватия, Сърбия и Западните Балкани като цяло) има общо население от около 60 милиона души, като де факто – и по територия, и по население е по-голям от Южна Корея, но не може да създаде дори 1 трилион щатски долара…
Ето защо аз мисля, че формирането на бъдещия цивилизационен облик на дадена икономика следва да се подчини на широк диалог и консенсус между гражданското общество и политическите фактори как да се живее и работи в хармония с Природата.
About The Author
