Безпрецедентната ситуация с краткия 45 парламент и незабавните предсрочни избори, насрочени за 11 юли, доведоха до очаквани и неочаквани раздвижвания сред политическите партии. Надеждите на всички, отново, са за „победа“, отново е налице разбирането на изборите като футболен мач, чийто резултат се решава на терена. Всъщност не е така, резултатът се решава от публиката и поради това изборите не са за това, „кой е по-добър“ (и никога не са били).
Разместванията между партиите и коалициите, обаче, са показателни за видовете надежди, които се свързват с тези извънредни избори. Най-общо тези надежди са от следните няколко типа:
- Оцеляване
- Надделяване
- Завръщане
Оцеляване
ГЕРБ е несъмнено в ситуацията на оцеляването, защото цялата структура на партията, нейният вътрешен етос е силно разклатен от действията на служебното правителство. Чухме острите реакции срещу кадровите промени, мобилизирането до максимум на защитни аргументи, че правителството е „проруско“, че е „предизборен щаб на президента“, че е реваншистко. ГЕРБ вероятно разбират, че залогът на изборите и на 11 юли е тяхното наследство. И най-вече онова, което е свързано с утвърдената вече в продължение на повече от десет години политическа хегемония на партията и фактическото обсебване на държавата с цялата ѝ администрация. Дори не толкова става дума за корупция, колкото за фактическото приватизиране на публичната власт за тясно партийни цели и в интерес на зависими от държавните поръчки бизнеси.
В защитната стратегия на ГЕРБ се включва и съюзът със СДС, обявен като логичен между две партии от ЕНП. Дори се заговори, че ГЕРБ ще излезе с „много силна и авторитетна фигура“, заговори се за Петър Стоянов. ГЕРБ се опитва да си върне инициативата като се представи за новия СДС на ХХІ век. Едва ли, обаче, на това ще повярват повечето исторически привърженици на „сините“.
Защитната реакция на ГЕРБ е учудваща с липсата на въображение и с нежеланието да се признаят пораженията. Обясненията, че служебното правителство е освободило висши служители на специалните служби, защото те били разкрили руските шпиони в България, вероятно не приемат сериозно дори и основните говорители на партията. Опитът за мобилизиране на „евроатлантическата ориентация“ на ГЕРБ изглежда смешен, дори и за опитните политици от партията. Ситуацията всъщност показа, че критиците на „модела Борисов“ имат право, когато посочват като голям провал кадровата политика на отминалото управление. Макар всички партии да назначават приближени, именно управлението на ГЕРБ произведе знаменитият етикет „калинка“, характерен похват в управлението на Бойко Борисов. Допълнен и от втори похват – привличането (употребявам неутрална дума) на бивши остри критици на ГЕРБ като днешни техни говорители и публични лица.
Друга тема на защитната реакция е сравнението на днешната ситуация с времето веднага след 9 септември 1944 г. Отстранените от властта се представят като невинни жертви на една настъпваща диктатура. Би звучало много страшно, ако не беше толкова смешно. И дори да приемем, че служебното правителство може малко по-внимателно (и вероятно по-селективно) да прочиства държавата от назначени единствено по партийна линия кадри, това не означава, че властта трябва пак да остане в ръцете на ръководството на ГЕРБ. „Двувластието“, за което на няколко места пише Евгений Дайнов, не може да продължава много дълго и в ГЕРБ е време да разберат, че вече не са на власт. Защото да спечелиш избори не е достатъчно да получиш най-много гласове, а да можеш да използваш този шанс, за да съставиш правителство. Ако не успееш, значи не си спечелил.
Но за ГЕРБ защитната реакция е всъщност опит за оцеляване. След бурята, последвала обявяването на няколко много близки до предишното управление лица като санкционирани за корупция от правителството на САЩ, оцеляването на ГЕРБ като изключителен политически проект на Бойко Борисов е под въпрос. Страховете там са, да не би някой от най-високото ръководство да бъде следващият санкциониран. Затова толкова много се мобилизираха, включително евродепутатите на ГЕРБ, да апелират за солидарност към своите досегашни „евроатлантически партньори“.
Оцеляването е и стратегията на наново обединилите се „патриоти“, макар и в малко по-различен състав, при който недолюбваният Волен Сидеров е заменен от приласкания Веселин Марешки. Вероятно ако останат извън парламента, „патриотите“ ще се разроят още повече и ще престанат да бъдат влиятелен фактор в българската политика. Те със сигурност ще играят по темата за „евроатлантизма“, макар и по-скромно, но най-вече ще използват любимите си теми като „македонския въпрос“, бежанците и „ромската престъпност“. Да не забравяме и епичната „борба с джендъра“, макар на този терен вече да имат и нови конкуренти, като освен например новата коалиция на Жан Виденов.
Надделяване
„Има такъв народ“ е отново под тежестта на огромни очаквания. На 4 април 2021 г. станаха втори по брой на получените гласове. Това ги стресна, вероятно не го очакваха и се оказаха неготови да предложат правителство (както и да го договарят). Предпочетоха монологичното общуване с публиката и с другите партии, вероятно разочароваха мнозина от гласувалите за тях. Въпреки това, енергията за промяна отново ги извежда към второ място, възлага им надежди.
ИТН сега се борят за надделяване (над ГЕРБ), за превръщането им в първа сила, което е възможно, но и не много вероятно. Но, отново, имат затруднението да превърнат едно евентуално надделяване в програма за управление. Досега тяхната програма се свеждаше до малкото на брой искания за промяна в изборните правила. Вероятно вече са забелязали, че публиката се интересува много повече от други неща, като управление на пандемията, финансовите възможности на държавата, работните места и доходите, оцеляването в една кризисна ситуация. Изборите, разбира се, са важни, но не и първостепенни, особено след като ще бъдат организирани от едно различно от ГЕРБ управление.
Но какво всъщност представлява ИТН? Това не е партия в класическия смисъл на думата, защото не може да разчита на някаква сравнително устойчива лоялност, няма устояли структури в обществото, много по-скоро е „електорален комитет“ около популярна фигура. В някакъв смисъл като организация напомнят НДСВ от самото му начало, донякъде и ГЕРБ, като вместо бивши военни и полицаи, разчитат по места на местни професионалисти. Широкият и разнороден кръг от избиратели не е „партийно организиран“, а е съставен както от фенове на „шоуто на Слави“, така и от разочаровани избиратели на „патриотите“ и на ГЕРБ в най-голяма степен. Това е по същество „народна партия“, припозната от „средния човек“, но също така и партия на онези, които са против всички: управляващите, елита, статуквото, „баровците“, „многознайковците“, соросоидите, „джендърите“.
ИТН е изправена пред трудността да се превърне в работеща партия, с лоялни активисти, които са познати на публиката и са способни да я привличат и мобилизират. Също така са изправени пред необходимостта да убедят една по-образована и по-класическа публика, че „не си играят на политика“, че не правят някакво „политическо шоу“, а сериозно са се заели да променят управлението и възстановят демократичните норми. И двете задачи изискват време, което не е достатъчно до изборите. Затова, ако ИТН този път не абдикират от ролята си на отговорна за управлението партия, ще трябва да се изграждат като организация вече в ролята на управляващи. Задачата е, да не се превърнат в „партия на държавните служители“ като НДСВ и ГЕРБ, а да развият потенциала си на гражданска партия.
ИТН имат и друго предизвикателство – да осъзнаят, че демокрацията не се свежда до власт на мнозинството, защото винаги има опасност от тирания на мнозинството. Да се преборят с налагания предразсъдък, че в днешните демокрации всъщност има „тирания на малцинствата“. Но в това разбиране не става дума за тирания на олигархията, а, парадоксално, тиранични се оказват най-отхвърлените, най-бедните или най-стигматизираните малцинства.
Завръщане
Две партии изглежда се стремят да се „върнат в играта“, било, за да възстановят изгубените си позиции (като БСП), било, за да участват в управлението, но без да бъдат „присъдружна патерица“ (като Демократична България – обединение). Става дума за различни партии, исторически смятащи се за противници, но сега донякъде доближили се от общото желания са сложат край на „модела Борисов“.
След катастрофалния резултат от 4 април 2021 г., БСП се зае да намали щетите и да привлече нови съюзници, с надеждата, че те ще ѝ донесат и нови избиратели. За по-малко от седмица подписа споразумение за сътрудничество с АБВ на Румен Петков и „Нормална държава“(НД) на Георги Кадиев, партии, създадени от бивши емблематични фигури на БСП. Извън обявената като „широко ляво обединение“ „почти-коалиция“ остана Движение-21 на Татяна Дончева и гражданското движение „Изправи се“. Защо не се получи с всички? Ами защото не беше предложена коалиция, а само „споразумение“, даващо две места на водещи листата в Хасково (АБВ) и Стара Загора (НД). Изглежда това отблъсна Татяна Дончева от споразумението. Изобщо, „широка лява коалиция“ няма как да се договаря за няколко дни, само като спешен опит да се поправят лошите изборни резултати от 4 април, като се приобщят (повърхностно) някои от напусналите БСП широко познати социалисти.
Една широка лява коалиция непременно трябва да надхвърли периметъра на БСП, ако наистина е „широка“. Но възможно ли е сътрудничество, дори още не и коалиция, с такива нови леви организации, движения или среди като „Солидарна България“, „Барикада“, ЛевФем, Диверсия, Нови леви перспективи, Колектив за обществени интервенции (КОИ)? Каква промяна в БСП, включително в официалните ѝ позиции, би могла да я сближи с такива възможни партньори? А и те остават силно критични към БСП, което не улеснява едно структурирано сътрудничество. В този смисъл Иво Инджов отбелязва, че „ново ляво все още остава по-абстрактен идеен проект“.
Но БСП се опитва да се „върне в играта“, т.е. да стане „незаобиколим фактор“ при формирането на правителство. Лидерката Корнелия Нинова го заяви, но такова заявление се сблъсква със затруднението, че потенциалните „съдружници“ на БСП в един следващ парламент (ИТН, ДБ и ИСМВ) са много резервирани към такова съдружие и в никакъв случай няма да го признаят открито. От друга страна, ако БСП заяви, че ще подкрепи каквото и да е правителство без ГЕРБ, това я поставя в слаба позиция. Следователно въпросът е, доколко социалистите са способни да преговарят, но също и да показват, че са готови да се променят така, че да преодолеят недоверието на другите.
„Демократична България“ има не по-малко проблеми за преодоляване. Коалицията на ДСБ, „Да, България“ и Зеленото движение се запази, макар съставките му да са различни. Генеалогията тези партии е свързана с онова, което понякога наричат „градска десница“, доколкото „зелените“ наистина споделят десни ценности. Но при появата си „Да, България“ заяви желание да бъде „нито дясна, нито лява“, което в българските условия е по-скоро заявка да не бъде разпознавана като някакво продължение на „десния“ СДС.
Проблемът на „градската десница“ е двуяк: че е преимуществено „градска“ (всъщност софийска) и че по традиция настоява да е „автентична десница“. За същото настоява и остатъчният и присъдружен на ГЕРБ СДС, така че ДБ може спокойно да се откаже от такава вече безмислена борба за автентичност на десницата. Изобщо може да спечели, ако не настоява на „десността си“ (по-добре е да настоява за демократичност), но и ако излезе извън пределите на София.
В навечерието на изборите на 11 юли 2021 г. ДБ има по-сериозен проблем от това, да изяснява идейно-политическата си идентичност. И той е свързан с потенциалните партньори в управлението. От досегашните заявления се разбира, че това са ИТН и ИСМВ, но са изключени ГЕРБ, БСП и ДПС като „партии на статуквото“. Така ДБ, която е наясно, че едва ли може да се бори за мнозинство в новия парламент, ще трябва да подкрепи правителство на друга партия, евентуално ИТН. Но също и, както в предишния „кратък парламент“ мнозинството изглежда няма да е възможно без подкрепа от БСП. Така ДБ ще трябва да загърби както своя традиционен антикомунизъм, като остави на други да се борят с неговия призрак (няма шанс съветският комунизъм да се завърне). Но също да изостави и възможни съюзи с антикомунисти като БДФ, наследник на „легионерите“ (антикомунисти, но и антидемократи). Както и да приеме, че БСП не са „комунисти“ или поне само „бивши комунисти“. За да приеме някакво, дори временно, сътрудничество с БСП заради по-важната и неотложна задача – преодоляването на наследството на ГЕРБ.
Участие
Сред кандидатите за новия парламент има и такива, които вероятно искат или могат само да регистрират участие. Не говоря за редовно участващите малки партии, събиращи по 5000 гласа, а за такива, които могат да достигнат до заветния 1% ог гласувалите, което им осигурява партийна субсидия. Това са много различни партии, но сред тях изглежда най-интересни са „Българско лято“ на бизнесмена Васил Божков, „Републиканци за България“ на Цветан Цветанов, „Възраждане“ на Костадин Костадинов, „Атака“ на Волен Сидеров и коалицията „Ляв съюз за чисто и свята република“ около Жан Виденов. Сигурно съм пропуснал някой, но това не е толкова важно.
Тези партии и коалиции участват не просто самостоятелно, но и по никакъв начин не са заявили желание да си сътрудничат с други, поне с никоя от формациите, които се предполага, че могат да влязат в парламента. Следователно става дума само за участие, макар някои от тези партии да изглеждат близо до бариерата за влизане в парламента. Жан Виденов, Волен Сидеров, Цветан Цветанов – политици, отдавна известни, които макар и да имат своите фенове, едва ли са приемливи за мнозинството, всеки по различни причини.
Жан Виденов, дълго време извън политиката и някак с публичния образ на провалил се премиер, но който по никакъв начин не се е възползвал лично от властта, се завръща с един ляв, но силно консервативен и русофилски проект. Едва ли би могъл да има други съюзници, освен вече присъединилите се (коалицията включва 4 малки партии).
Волен Сидеров, радикалният критик на „системата“, ултранационалист и русофил, подкрепяше последователно ту ГЕРБ, ту БСП, не успя да се спогоди с бившите си партньори от „Обединени патриоти“ и остана самотен. Вероятно ще остане и извън парламента.
Цветан Цветанов, бившият втори в ГЕРБ, запомнен като вътрешен министър (2009-2013) с многобройните полицейски акции и зрелищни арести, докарал на България поредица от осъдителни присъди от Европейския съд по правата на човека, пробва да се върне в политиката. Активно използва картата на „евроатлантическата солидарност“ и вероятно е намерил известна подкрепа сред западни партньори като възможна алтернатива на Бойко Борисов. Но едва ли ще успее да отклони достатъчно много избиратели от ГЕРБ, защото няма никакви ресурси като раздаващ държавни поръчки или държавни служби. Пък и, може ли да му се има доверие?
Сред борещите се за „участие“ интерес предизвика партията на Васил Божков. Иначе това е пореден проект за бизнеспартия (като тези на Жорж Ганчев, Христо Ковачки или Федерацията на свободния бизнес, МОРЕ и други регионални партии). Новото е, че тази партия доближи на 4 април 2021 г. прага за влизане в парламента, макар и под друго име – Българско национално обединение (БНО). Но едва ли тази партия ще има дълготраен живот, избирателите ѝ са или пряко свързани с бизнесите на Божков, или принципно недоволни от партийната система, но поради това готови да изберат всяка най-радикална критика на „статуквото“.
И така, какво се очертава за 11 юли 2021? Повече или по-малко същото – евентуално с нова парламентарна група или размествания между първите трима. Но същото, защото отново няма да има партия с парламентарно мнозинство, позволяващо ѝ да състави правителство. Ако изобщо има ново правителство, то непременно ще е коалиционно, най-вероятно около ИТН и с участието на ДБ и ИЗМВ, но с вероятната подкрепа на БСП. Защото вероятната подкрепа на ДПС ще бъде несъмнено нежелана, ГЕРБ ще остане изолиран (заедно със присъдружния СДС), новата патриотична коалиция няма да е достатъчна за ГЕРБ да формира правителство. Отново затруднения, но след предишния опит всички се надяват, че партиите, които искат промяна, ще общуват и ще договарят обща, макар и минимална програма. Ако това обаче не се случи и отново отидем на поредните предсрочни избори, гражданите ще се уморят, не само да гласуват, но и да подкрепят демокрацията, и тогава всякакви политически чудовища могат да се родят и да поемат властта.
*Текстът е публикуван в блога на автора Антоний Тодоров на 07.06.2021
About The Author
