Наскоро попаднах на плакат с доста тромаво име в онлайн магазина на Amazon: “Седмичен график за блъскане Платно Плакат Мотивационен офис декор за стена Модерно изкуство Предприемач Вдъхновяващ Ставай и Бачкай Предприемачески успех”
Това оптимизирано за интернет търсачките име може да ти оплете езика, но предава добре духа на продукта. Това е правоъгълен постер – версията от 36 на 24 инча ще ви струва 120 долара в Amazon – с черен текст на бял фон. Най-отгоре е изписано “СЕДМИЧЕН ГРАФИК”. С по-малки букви отдолу следват “Ставай и бачкай 24/7” и “Нова седмица, нови цели”. Самият график изглежда така:
Понеделник: БЛЪСКАНЕ
Вторник: БЛЪСКАНЕ
Сряда: БЛЪСКАНЕ
Четвъртък: БЛЪСКАНЕ
Петък: БЛЪСКАНЕ
Събота: БЛЪСКАНЕ
Неделя: БЛЪСКАНЕ
Най-отдолу с дребен шрифт пише: „Не можете да мечтаете за милиони долари с работна етика на минимална заплата.“ Попаднах на този декор, докато правех едно от честите си интернет гмуркания в културата на “блъскането” – един свят на хора, които се убеждават да работят по-усилено и по-дълго. Този седмичен график за блъскане може да е комичен с ентусиазираната си възхвала на самоексплоатацията, и мнозина ще го намерят за нелеп, но той също така е отражение на изисквания за работата, с които се сблъскват все повече хора: постоянна, без никакви почивни дни, и с необходимост от второ и дори трето работно място.
Работното време се разширява към всяко кътче на човешкия живот и убива стотици хиляди хора всяка година.
Това са констатациите в нов доклад на Световната здравна организация (СЗО) и Международната организация на труда (МОТ), в който се анализират здравните резултати на хората, които работят по петдесет и пет или повече часа седмично. Организациите са анализирали данни от цял свят и са установили, че през 2016 г. работата от над 55 часа седмично е допринесла за 745 194 преждевременни смъртни случая, спрямо около 590 000 през 2000 г. От тези смъртни случаи 398 441 се дължат на инсулт, а 346 753 – на сърдечни заболявания. Поради това рискът от инсулт при работещите толкова часове е с около 35% по-висок, а рискът от сърдечни заболявания – със 17% по-висок в сравнение с хората, работещи по 35 до четиридесет часа на седмица. Мъжете и възрастните на средна възраст са особено изложени на риск, а проблемът е най-разпространен в Югоизточна Азия.
Докладът посочва два основни начина, по които преработването ни убива. При някои хора стресът от преумората може да доведе до отделяне на прекомерно количество хормони на стреса, които предизвикват сърдечно-съдови проблеми. При други стресът може да доведе до нездравословни навици, като тютюнопушене, употреба на алкохол, неправилно хранене, липса на физически упражнения и лош сън, които от своя страна допринасят за сърдечносъдовия риск.
Широката разпространеност на проблема прави преумората по-опасна от други професионални рискове. Излагането на канцерогени убива по-малко хора, отколкото дългата работна седмица. Това със сигурност не е единственият начин, по който работата убива – смъртните случаи при инциденти на работното място все още отнемат живота на много хора в световен мащаб – но този проблем се разраства. Много от нас са изложени на преработване: през 2016 г. 8,9% от световното население, т.е. около 488 милиона души, са работили поне петдесет и пет часа седмично.
Защо ни преработват до смърт? За това до голяма степен са виновни разрастването на „гиг“ икономиката и упадъкът на стабилната работа, както и намаляването на правомощията на работниците, което е едновременно резултат от и причина за така наречената „гиг“ работа.
В десетилетията след индустриалната революция се наблюдава тенденция към намаляване на средния брой работни часове, макар тази тенденция да се проявява неравномерно в различните части на света и в различните сегменти на работническата класа. До голяма степен това се дължи на усилията на самите работници да придобият контрол върху живота си. Както се казва – „ако обичаш уикенда, благодари на профсъюзите“.
Мъченическата смърт на радикалите на Хеймаркет през 1886 г. например се случва по време на митинг за осемчасов работен ден, който сам по себе си е резултат от десетилетни усилия за налагане на първите в историята ограничения на работния ден, както и на детския труд. Както казва Самюъл Гомпърс, първият президент на Американската федерация на труда AFL-CIO: „Колкото и да се различават по други въпроси … всички хора на труда … могат да се обединят по този въпрос.“
Но през последните години тенденцията към съкращаване на работното време е спряла, а в някои случаи се е обърнала.
В доклад на МОТ от 2018 г. се констатира своеобразно раздвояване на работното време, при което „значителна част от световната работна сила работи или прекалено дълго (над 48 часа седмично), което засяга най-вече мъжете, или кратко работно време/непълно работно време (по-малко от 35 часа седмично), което засяга предимно жените“.
Връзката между преработването от една страна и недостатъчната заетост или безработицата от друга не е нещо ново. Както Карл Маркс описва в “Капиталът”: „Преработването на наетата част от работническата класа увеличава редиците на резерва, докато, обратно, по-големият натиск, който резервът чрез своята конкуренция упражнява върху наетите работници, ги принуждава да се подлагат на преработване и ги подчинява на диктата на капитала.“
“Резервът” е резервната армия на труда, хората, които стоят пред вратите на фабриката и служат като полезен инструмент за работодателя, когато работникът се оплаче („Ако ти не искаш тази работа, има много хора, които с удоволствие биха я взели от ръцете ти!“) Претоварването се съчетава с недостиг на работа: например в търговията на дребно по-голямата част от работните места сега са на непълно работно време, което е значителна промяна в сравнение с преди няколко десетилетия, когато около 70-80 % от тези работни места са били на пълно работно време.
Тези връзки правят борбата за по-кратко работно време и по-голям контрол върху планирането стратегически генеративна: искането обединява хората от различни позиции в обществото и, за голямо съжаление на шефовете, може да обедини интересите на заетите, непълно заетите и безработните.
Джон Месинджър, автор на доклада на МОТ от 2018 г., свързва увеличаването на работното време с няколко развития. Налице е „диверсификация на режимите на работно време“, пише той, „като се преминава от стандартна работна седмица, състояща се от фиксирани работни часове всеки ден за фиксиран брой дни, към различни форми на „гъвкави“ режими на работно време (например нови форми на работа на смени, усредняване на часовете, гъвкаво работно време, компресирана работна седмица, работа на повикване).” С тези договорености идват и очакванията, че човек винаги трябва да е на линия – “Ставай и бачкай 24/7”.
Тези нови стандарти за достъпност са свързани с нарастващото използване на нови информационни и комуникационни технологии, разпространението на смартфони, лаптопи и таблети. Днес, независимо дали става въпрос за “бяла якичка” в САЩ или таксиметров шофьор в Индия, няма ясна граница между това да си на работното място и да си извън него. Работата колонизира не само личното време, но и личното пространство – мислете например за разговорите с шефа ви през Zoom, които на практика го поставят в дома ви.
Това представлява извънредна ситуация за работническата класа, която изисква противодействие. Трябва да се намали работното време за тези, които буквално работят до смърт, и да се гарантира минимално работно време за тези, които се борят да изработят достатъчно доходи, за да се задържат на повърхността. Нуждаем се от по-силни граници между работата и останалата част от живота ни, както и от закони за платените отпуски и болничните, които да гарантират, че работещите не са принудени да оформят целия си живот и личност според изискванията на работодателите. И трябва да има достатъчно силна работническа организация, която да прилага тези закони и стандарти.
Работата, поне във вида, в който съществува в момента, е гадна. Има причина да трябва да ви плащат, за да я вършите. При положение, че преумората убива близо един милион души годишно, сега е моментът да засилим борбата за по-малко време за шефа и повече време за това, което искаме. Животът ни не трябва да бъде съсредоточен около производството с цел печалба. Ако отслабим хватката, която трудовата дисциплина упражнява върху използването на времето ни, пише Е. П. Томпсън, бихме могли „да се научим отново на някои от изкуствата на живота … как да запълваме пресечните точки на деня си с обогатени, по-свободни, лични и социални отношения“. Или, както се изрази един от авторите на сборника “Пост-работнически манифест”: „Време е да си намерим живот“. Или това, или да умрем. Нова седмица, нови цели!
About The Author
