На 26 май предаването „Премълчаната история” по БНР с водещ Румен Леонидов излъчи епизод, озаглавен „Царство България и Холокостът”. Един от гостите бе Димитър Недялков, представен като боен пилот и професор, който говори за книгата си “Българската армия и спасяването на българските евреи 1941-1944”, публикувана от БАН.
Недялков твърди, че трудовите лагери при режима на Богдан Филов, където са изпращани българските евреи, всъщност са създадени от Александър Стамболийски и по подразбиране нямат нищо общо с антисемитския „Закон за защита на нацията“ от 1941. В американски архиви професорът научил, че България приела антисемитски закон, но всъщност антисемитизъм е нямало. Недялков се възмущава, че в „западната литература“ се пишело за трудови лагери, където се полага робски труд, докато според него те били „трудови станове“ за „задължителен обществен труд, в полза на организираното в България общество“. Освен това неграмотните там били възпитавани, ограмотявани, учели история и география. Преди да им дадат кирка и лопата, хората били обучавани около 20 дни. Тези станове били лично проверени и одобрени от Обществото на народите при управлението на БЗНС. Освен това с изненада разбираме, че Новият курс на американския президент Франклин Рузвелт бил по образец на трудовата повинност.
Шокираща за мнозина ще е новината, че БЗНС се оказва образец за социалната политика на САЩ. Темата е интересна сама по себе си, ако почива на легитимни източници. В случая обаче твърдението цели друг ефект. Възхвалявайки дейността на правителството на Стамболийски, което въвежда трудовата повинност след катастрофалните последици от три поредни войни, Недялков чертае една имагинерна приемственост между ляв земеделски водач, зверски убит по поръка на крайно десни политически сили, и пронацистката власт по време на Втората световна война – без, разбира се, да уточнява същността на Филовия режим. По този начин той не само омаловажава съществуването на репресивно законодателство и конкретни политики за дискриминиране и конструиране като „други“ на евреите, а и ги вписва в един идиличен националистически наратив, където те служат да изпълнят гражданския си дълг. Слушателят е подготвен за това кресчендо чрез въведение от Леонидов, цитиращ фрази от книгата за героизма на българските евреи във „войните за национално обединение“.
На въпроса за условията, при които живеят евреите в т.нар. от Недялков трудови станове, той отговаря, че не живеели съвсем охолно, но след като България изхранва огромна армия, немотията била за всички. Остава неясно коя е тази огромна армия, а също кои са тези всички. Дали към тях се включват политическият елит около Борис III и бюрократичният апарат на държавата, или репресивният апарат в лицето на жандармерията, на които се дават награди за всяка партизанска глава, както и хилядите агенти на Обществена безопасност? Тъй като в разговора не се разбира, аз ще поясня, че армията е Вермахта на нацистка Германия, а тези, които я изхранват, са българските селяни, т.е. мнозинството от българите. Но най-важното не става ясно – кои са отговорните за това България да изхранва армията на Третия райх, както и кои са отговорни за изселването над 300 000 жители на София в периода 1943-44. Последният факт се дава като контрааргумент, че били изселвани само евреи.
За сметка на това в разговора преобладават клишетата за това, колко гениален е българският цар Борис III, които са допълвани от ,„гениалната“ според Леонидов, реч на Богдан Филов, произнесена в Русе, където твърдял, че нацизмът, фашизмът и болшевизмът не са присъщи на българите. Признавам, тази реч е нещо ново за мен. За сметка на това обаче ми е добре позната една друга реч на същия този Филов, където заявява, че българският народ ще изпитва завинаги благодарност към Адолф Хитлер и Бенито Мусолини за това, че са осъществили обединението на България:
(Друг е въпросът, че освен Южна Добруджа, която влиза в българските земи през 1940 г. и за която съгласие дава и СССР, за окупираните територии конкретно споразумение с Райха за присъединяване към България няма).
След това в предаването бе представена още една книга: “Почти невъзможно” на д-р Георги Боздуганов, посветена на „огромната помощ“, която българската държава и цар Борис III са оказали на евреите от цяла Европа. С 260 страници документи книгата се позовава на всички възможни архиви – български, германски, британски, на Червения кръст, ционисткия в Иерусалим. Авторът се изправя срещу „комунистическите небивалици, измислици и откровени лъжи“, за да покаже „истината“. А тя е, че „българските държавници са направили почти невъзможното“ да помогнат на българските и всички европейски евреи да стигнат до „своята обетована земя в Палестина“. Но наистина ли заграбването на имущество и прокуждането могат да се интерпретират като “помощ”? Във високо цененото в българските научни среди изследване на Румен Аврамов “Спасение и падение” процесът на ограбване и лишаване от имущество на това население е ясно описан. Подстрекателството на властта насърчава усърдието на сервилни служители, готови да се облагодетелстват, което от своя страна мобилизира тълпите. Процесът се характеризира с насилие, изнудване, използвачество, корупция и злоупотреби.
Така че Боздуганов трудно ще обясни парадокса как България била едва ли не убежище за европейски евреи, както твърди пред Леонидов, докато в същото време българските евреи са изселвани от градовете и пращани в лагери. Тук абсурдността на внушенията на Недялков и Боздуганов става кристално ясна. И тя звучи така: Българките евреи, които наред с много българи са изселени, защото такива били времената (изхранвала се огромна армия, неясно коя, и всички живеели в мизерия), не са въдворени в трудови лагери, а в трудови станове, за да изпълнят гражданския си дълг. Същевременно България се превърнала в пристан за евреите от Европа, на които държавата помагала да отидат по родните си земи.
Тезата за помощта на евреи да стигнат „обетованата земя в Палестина“ звучи точно толкова цинично, колкото теза, че Възродителният процес е помощ на българската държава за турците от България да стигнат родните си земи!
В тази розова алтернативна история явно липсва изпращането на почти 12 000 евреи от окупираните земи в лагери на смъртта, липсва антисемитският „Закон за зашита на нацията”, според който евреи нямат право на българско гражданство, липсва Комисариата по еврейските въпроси и липсва Комисарят по еврейските въпроси Александър Белев, идеолог на депортирането и един от отговорните за изпратените в Треблинка евреи от Беломорието и Македония.
Черешката на тортата в предаването на Леонидов обаче бе инженер Георги Мъндев, представен като зам.-председател на Българо-еврейския научен институт, който нарича лагерите „трудови дружини“. Според него не е имало издевателства и насилие срещу евреи. Леонидов приглася, че думата “лагери” е внушавана от марксистко-ленинската историография. Интересно обаче, защо западните историци, които по никакъв начин не могат да бъдат причислени към марксистката историография, също използват думата лагери? Мъндев категорично се противопоставя на паметник на Холокоста, отрича че е имало такъв в България, като по този начин отказва каквато и да е отговорност на съюзника на Третия райх за погубените близо 12 000 човешки животи.
Воден от антикомунистическия си патос, Леонидов се прояви преди година, когато от националното радио даде трибуна на апологетите на фашизма Никола Алтънков и лидера на БНС Звездомир Андронов. Така чрез мисията си непрестанно да громи социалистическото минало той демонстрира една логична еволюция – от романтизиране и носталгия по монархизма на Борис III към отричане на отговорността за съюза на България с Третия райх, до естествения завършек на отричане на антисемитския характер на режима и отговорността му за репресии и смърт.
About The Author
