Основният аргумент на Киър Стармър да бъде избран за лидер на Лейбъристката партия след Джереми Корбин бе неговата предполагаема “избираемост”. След четири последователни изборни загуби при трима различни лидери, партийните членове отчаяно искаха да видят победа над консерваторите. Стармър и съюзниците му обещаваха да преобърнат късмета на Лейбъристката партия и да я върнат на власт.
Ако се съди по резултатите от частичните избори в Хартълпул през миналата седмица обаче, Стармър е върнал партията още по-назад. Лейбъристите бяха демонстративно разбити от консерваторите, които получиха 52% от гласовете. За пръв път откакто избирателният район Хартълпул е създаден през 70-те години, той няма да бъде представляван от лейбъристки депутат в парламента.
Загубите на лейбъристите на изборите през 2019 г. бяха концентрирани основно в т.нар “Червена стена” – избирателни райони в Северна и Централна Англия и Уелс, където мнозинството гласува за напускане на Европейския съюз на референдума през 2016 г. Хартълпул, където 70% са гласували за излизане, се вписва идеално в този профил. Лейбъристите нямат шанс за властта, ако не си върнат част от тези избиратели. Ако партията се представи по същия начин и на следващите общи парламентарни избори, това ще означава само нови поражения.
Първоначалната реакция на съюзниците на Стармър бе да хвърлят вината върху неговия предшественик Джереми Корбин и да затвърдят намерението си да закопаят неговото политическо наследство. Но реалността е, че лейбъристите сега плащат цената за огромните, концентрирани усилия на дясно си крило да саботира собствената си партия на изборите през юни 2017 и декември 2019 г. След като експлоатираха Брекзит като острие, с което да разбият лейбъристката електорална коалиция, франкционните опоненти на Корбин сега откриват, че не могат да пренебрегнат дългосрочните последици от тези си действия.
Пропусната възможност
Под ръководството на Джереми Корбин лейбъристите спечелиха в Хартълпул два пъти. Резултатът на партията в общината спада систематично от близо 61% през 1997 г. до 35.6% през 2015 г., когато консерваторите и UKIP общо получават повече гласове от лейбъристите. Под ръководството на Корбин гласовете за лейбъристите в Хартълпул се увеличават драстично с близо 17% през 2017-та. Партията успява да запази това депутатско място и през 2019-та, въпреки резкия спад на подкрепата.
Този път партия “Брекзит”, която получи 26% от гласовете през 2019 г., изобщо не участваше в изборите. Но лейбъристите не пострадаха само от консолидацията на десния вот. Лейбъристкият кандидат Пол Уилямс получи 9% по-малко гласове, отколкото бе резултата на партията през 2019-та.
Разгромът в Хартълпул не дойде от нищото. В общината бяха проведени общо 25 социологически проучвания в месеца преди изборите на 6 май. Те показваха средно 7% преднина за консерваторите. Макар да е изправен пред правителство, което показа тотална некомпетентност в управлението на пандемията, довела до едно от най-високите нива на смъртност в развития капиталистически свят, Стармър не успява да отправи истинско предизвикателство към властта на Борис Джонсън.
В края на април десния вестник Daily Mail публикува статия, според която министър-председателят е заявил следното при закрити врати: “Никакви шибани локдауни повече – нека телата се трупат с хиляди”. Джонсън отрече да е казвал това, но репликата звучи съвсем характерна за него. Но важното е, че телата наистина се натрупаха с хиляди. Стармър и екипът му не успяха да превърнат този провал на правителството в политически капитал, и се опитват да обяснят неуспеха си и добрия резултат на консерваторите с ефекта от кампанията за масова ваксинация.
Сблъсък с реалността
Нека сравним представянето на Стармър в Хартълпул с първият изборен тест на Корбин като лидер, който бе на частични избори в Олдъм в края на 2015-та. Либерални колумнисти като Джонатан Фрийдланд от Guardian тогава пророкуваха, че лейбъристите ще претърпят катастрофален провал:
“Социологическите проучвания преди предстоящите следващата седмица частични избори в Олдъм показват недоверие сред лейбъристките избиратели към щуротиите на човека начело… когато депутати или други лейбъристки гласове осъждат Корбин и екипа му, техният основен мотив не са идеологическите разногласия. Всъщност става въпрос за тяхното твърдо убеждение, че с всяка ежедневна грешка, управляващият кръг прави Лейбъристката партия неизбираема… Партията трябва да се спаси, не заради самата себе си, а в името на страната, която иска да управлява.”
Колегата на Фрийдланд от Guardian Джон Харис направи видео репортаж с хапливото заглавие “Избори в Олдъм: Корбинманията се сблъсква с реалността”. Тогава лейбъристите обаче не само задържаха депутатското място в Олдъм, но и резултатът им се увеличи със 7% спрямо предходните избори. Това бе малко предвкусване на унижението, което фигури като Фрийдланд и Харис щяха да претърпят през юни 2017-та. Корбин ги лиши от възможността да заявят “казах ли ви аз”, като увеличи с 10% дела на партията от гласовете, въпреки че трябваше да се справи и с вътрешното предизвикателство към лидерството си през първата година.
Човек не може да разбере текущото състояние на британската политика, без да оцени важността на онзи момент. За повечето хора, които искаха да видят прогресивно правителство, това изглеждаше като много обещаващо развитие. От друга страна, за лейбъристката десница и медийните ѝ съюзници това бе катастрофа.
Само си спомнете изтеклите разговори на партийни функцонери, описващи реакцията си при обявяване на екзитполовете през 2017-та: „зашеметен и разтърсващ“, „онемял и с посивяло лице“,„нуждаещ се от консултация с психотерапевт“„случва се обратното на това, за което работих през последните няколко години!“. Или си спомнете клипа с лейбъристкия депутат Стивън Кинок, който гледаше с ужас в очите как партията му отбелязва първия си изборен напредък от 1997-ма насам.
Джереми Гилбърт описва много добре мотивацията на такива професионални функционери в своя статия за пораженията на Корбин и Бърни Сандърс:
“Това, което мотивира силната антипатия към лявото от страна на върхушката в Демократическата и Лейбъристката партии, от местните общински съвети в Обединеното кралство до самия връх на Националния съвет на демократите в САЩ, е простото и правилни предположение, че възходът на новото ляво представлява директна заплаха за синекурните службици на безброй центристки длъжностни лица и представители. Огромното мнозинство от тези роли не са в зависимост от успеха на партията на национални избори. Можеш да продължаваш да си член на партийния съвет на лейбъристите в Западен Лондон, партиен чиновник на демократите във Филаделфия или колумнист на постоянен договор в Guardian и New York Times, който и да е на власт. Всъщност да бъдеш заменен с някой левичар често е по-непосредствена заплаха за такава позиция, отколкото преизбирането на крайнодясно правителство.”
Лейбъристкото дясно крило и либералният коментариат прекараха две години и половина в търсене на начини да разбият движението на Корбин и да потиснат активността на лейбъристките избиратели, защото разбираха, че това е единствения начин да си върнат контрола върху партията. Те се вкопчваха във всичко, което им хрумне, но най-важното оръжие в арсенала им беше Брекзит.
Разбирайки отлично, че лейбъристката електорална база разчита на подкрепа както на гласувалите за напускане, така и на искащите оставане, те работеха неуморно за да нарушат този несигурен баланс и да попречат на всякакъв компромис за мек Брекзит. От гледна точка на вътрешнопартийните врагове на Корбин, това при всички случаи бе полезно – те не се интересуваха в която посока партията губи гласове, на искащите оставане или напускане на ЕС, стига това изтичане да бе значително.
Мечешки капани
За съжаление на лейбъристката десница – и за всеки, който иска консерваторите да бъдат махнати от властта – ще е нужно повече от политическа лепенка, за да бъде покрита тази рана. Тяхната кампания да победят Корбин и левицата бе успешна, но имаше висока цена. Можем да наблюдаваме етапите на този процес в статиите на колумнистката на Guardian Поли Тойнби, които артикулират манталитета на нейната кохорта толкова добре, че често изглеждат като несъзнателна самопародия.
През април 2019 г. Тойнби настояваше, че Лейбъристката партия трябва да се съпротивлява на всякакви форми на Брекзит, включително меката версия в норвежки стил (“всякакъв Брекзит е лош Брекзит”). Тя отхвърляше всякакви опасения за потенциалния ефект на подобна стратегия върху изборния резултат на партията: “Не митологизирайте “северняка лейбърист от работническата класа”, при положение, че Брекзит е преимуществено консервативна зараза”. В края на същата година “севернякът лейбърист от работническата класа” даде на консерваторите категорична победа, но Тойнби нямаше никакво намерение да си направи самокритика. Тя хвърли цялата вина върху Корбин: “Той е човек без нито едно от качествата, нужни за лидер, без умствена пъргавина, артикулираност, стратегия, добър хумор или харизма“.
Следващият ноември, когато Киър Стармър бе отстранил Корбин от Лейбъристката партия, Тойнби явно изпитваше нужда да увери поддръжниците на партията, че всичко върви в правилната посока:
“Стармър не е направил и една грешна стъпка, прицелва се с око на снайперист и заобикаля всеки мечи капан. Те не могат да обвинят този бивш държавен прокурор в антипатриотизъм или антисигурност. Следващият им ход е да предизвикат лейбъристите да гласуват против сделка за Брекзит, опитвайки се да изобличат Стармър като искащ оставане в ЕС. Но това е лесно да се избегне като лейбъристките депутати се въздържат. Те не биха могли да гласуват против сделка, защото дори вредно неадекватна сделка, сключена от Джонсън, ще е по-добре от никаква сделка… Лейбъристките хора засега трябва да се задоволят с феноменалното възстановяване на партията от най-лошият и изборен резултат от 85 години – и растящото обществено признание за техния лидер”.
В навечерието на частичните избори в Хартълпул, Тойнби започна да си дава сметка, че популярността на Стармър сред вестникарските колумнисти не се е превърнала в масова популярност. Това не означаваше че е грешала, разбира се. Ако хората все още не са харесали Стармър, толкова по-лошо за хората:
“Когато политици губят избори, те трябва да обвиняват себе си – но никога избирателя. Провалът ги вкарва в режим на извинения и “вслушване”, за да открият къде е сгрешила тяхната партия. Но за нас останалите няма подобни ограничения и няма защо да се правим, че избирателят не може да греши или да безотговорен, наивен или подкупен, непроверяващ основни факти, макар да са достъпни с едно кликване на мишката… избирателите нямат извинение, тъй като Киър Стармър и неговият екип са напълно избираема, прилична и честна алтернатива на тълпата мошеници от другата страна”.
В очите на Тойнби и съидейниците ѝ, те са тези, които имат правомощия да обявяват политици за “избираеми” или не, по същия начин, по който католическите свещеници имат правото да покръстват деца и да прогонват демони. Ако се окаже, че хората не искат да гласуват за тези политици, това е само дребна подробност, и изобщо не е повод за самоанализ на коментаторите.
Да се спъваш в собствените си препятствия
Стармър и кохортата му многократно са заявявали, че имат да “изкачват планина”, след като поеха ръководството. Това обаче пренебрегва факта, че точно лейбъристката десница работеше неуморно, за да издига тази планина преди изборите през 2019 г., с пълното съзнание какво вършат. След като спечели кампанията за партиен лидер със заблуждаващи послания, Стармър върна господството на тази фракция и даде пълен картбланш на най-жлъчните ѝ представители да развихрят своята вендета срещу Корбин и лявото.
“Новият мениджмънт” на лейбъристите, както обичат сами да се наричат те, все още дава на тази фракционерска вендета приоритет за сметка на собствените интереси на партията, да не говорим за някакви по-високи принципи. По време на избирателната кампания Стармър се постара да обиди британските мюсюлмани като отказа да присъства на празнична вечеря за Рамазан, предполагаемо защото един от присъстващите някога е изразил подкрепа за бойкот на Израел. Решително мнозинство от членовете на Лейбъристката партия подкрепят кампанията за Бойкот, санкции и изтегляне на инвестиции (BDS), като едва 3% декларират, че “категорично против” нея. Стармър обаче е решен да приравнява подкрепата за правата на палестинците с антисемитизъм, защото това му осигури претекст да изхвърли от партията съперничката си за лидерското място Ребека Лонг-Бейли.
Не можем да очакваме Стармър или поддръжниците му да си извадят полезни уроци от изборната загуба. Те преднамерено се отрязаха от лявото лейбъристко течение, и чиито представители маргинализират и унижават при всяка възможност. Сега Стармър е заложник на лейбъристката десница, която ще изисква още промени в политиката и още чистки в партията. Те не се интересуваха от изборни победи когато Корбин беше начело, не се интересуват и сега.
Призиви за партийно единство или електорална прагматичност няма да доведат до отстъпки от тази фракция, чиито водачи не биха променили нищо в поведението си след 2015-та, дори да можеха да върнат времето назад. Те с радост биха изтърпели стотици изборни загуби ако знаят, че са се отървали от левите си опоненти. Всеки, който иска да спре плъзгането на Великобритания към фактическо еднопартийно дясно управление, ще трябва да осъзнае този факт.
About The Author
