Когато на 4 април 2021 г. гласувахме за ново Народно събрание на иначе редовни избори, едва ли си мислехме, че упражнението ще има само месец живот. Напротив, новоизбраният парламент съсредоточи многобройни и разнообразни очаквания в обществото. В началото тези очаквания (очаквано) се разделиха по линията „ГЕРБ – анти-Герб“. А и парламентът беше доста нов – над 120 нови депутати (повече от половината) не са били преди това нито в законодателната, нито в изпълнителната власт.
Очаквания на първо място имаха „старите партии“. От ГЕРБ очакваха отново да формират правителството и да продължат управлението, започнало през 2009 г. От ДПС очакваха да не бъдат заклеймени (както ГЕРБ) като виновници за „захвата на държавата“ и евентуално да участват в подкрепата за ново правителство. От БСП очакваха да бъдат припознати като най-последователната опозиция на ГЕРБ и евентуално да участват в подкрепата на едно ново правителство, което да ревизира управлението на ГЕРБ.
Новоизбраните партии в парламента също имаха очаквания. „Има такъв народ“ (ИТН) влязоха в парламента с едно основно искане – реформа на изборния кодекс и на финансирането на политическите партии, но също и ревизия на управлението на ГЕРБ. „Демократична България – обединение“ (ДБ) очакваше ревизия на управлението на ГЕРБ и възстановяването на правовата държава. От „Изправи се! Мутри вън“ (ИСМВ) очакваха най-вече ревизия на управлението на ГЕРБ.
Обществото очакваше начало на реформа, която да премахне „захвата на държавата“ от частни интереси и използването на публичната власт за частно обогатяване и натиск върху политическите противници. Това, разбира се, включваше и ревизия на управлението на ГЕРБ, особено на такива скандали като този с „чекмеджето“, „къщата в Барселона“, изтеклите различни записи на необичайни квалификации и най-вече на подозирани, но прикривани заплахи в думите на Бойко Борисов. Обществото очакваше повече справедливост и по-малко неравноправие, повече упорита и смислена работа на институциите и по-малко самохвалство, повече работа и по-малко приказки.
Както обичайно, обаче, в българските условия това стана само донякъде и дори доникъде.
Какво свърши най-късият парламент?
Най-много промени бяха направени в изборните правила:
- Въведе се 100% машинно гласуване в избирателните секции с над 300 души, като бюлетини ще се използват при възникване на технически проблем.
- Съставът на Централната избирателна комисия се намали от 20 на 15 членове, като се промени и съставът ѝ, за да се представят новоизбраните в парламента партии.
- Създаден беше 32-ри многомандатен избирателен район „Чужбина“ (макар времето да не стигна за методика, по която се определят мандатите за този район).
- Отпадна ограничението за разкриване на до 35 избирателни секции в държави извън Европейския съюз.
- Всяко населено място с над 100 граждани ще може да избира кмет.
Накратко бяха поправени множество неуредици и дори открити дискриминации в досегашното законодателство. Надеждата беше, че с промените изборният процес ще стане по-открит, по-малко заплашен от манипулации, по-малко в угода на продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ. Пропорционалната избирателна система се запази, въпреки основното искане на ИТН и макиавелистката подкрепа за това от страна на ГЕРБ (двете заедно имаха мнозинство). Но според новия текст – само до следващите редовни избори за НС, без да се уточни, с какво точно ще бъде заменена.
Втората група от свършени работи на 45-тия парламент, макар и без съществени последици, заради краткия му живот, бях няколко временни комисии:
- Временна комисия по проверка за установяване на злоупотреби и нарушения при разходването на средства от Министерски съвет, министерствата, държавните органи, държавни предприятия и дружества с повече от 50 на сто държавно участие през последните 10 години (начело с Мая Манолова от ИСМВ).
- Временна комисия за изработване на проект на Правилник за организацията и дейността на Народното събрание и промени в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (начело с Христо Дочев от ИТН).
Първата комисия трябваше да направи ревизия на управлението на ГЕРБ, макар и непосилно като задача, имайки предвид 10-годишния период за това. Но тъкмо когато изслушваше свидетел по „скандала с чекмеджето“, работата ѝ беше прекъсната от представители на ГЕРБ с обичайните за този парламент надвиквания и всяване на хаос. Втората комисия нямаше никакво време да изработи нов правилник, който да върне парламентаризма в работата на парламента като предотврати използването на различни процедурни хватки за предотвратяване на неудобни решения или въпроси към премиера и министрите.
Какво не успя да свърши 45-ят парламент?
Въпросът, който трябва да си задаваме е, как депутатите подредиха приоритетните въпроси, които новото Народно събрание трябваше да реши първо, преди всичко останало. Задачите в парламентарната агенда заемаха местата си в зависимост от активността на парламентарните групи (най-вече от „анти-ГЕРБ“ страната), но не непременно в съответствие с обществените очаквания и нужди.
След като всички в този парламент казаха под една или друга форма, че животът му ще е кратък, забравиха да се заемат приоритетно с належащите въпроси. Например за евентуалната ревизия на бюджета заради заложените в него огромни разходи, включително и заради пандемията или за осигуряването на пенсионерските надбавки. Но също и заради осигуряването (техническо например) на изборния процес. Също така управлението на санитарната криза – нужни ли бяха нови законодателни правила или не.
Разбира се, изборните правила бяха приоритет, защото недоверието на обществото към изборите е достигнало опасни размери. Но защо например едно въведение, като избора на кметове в населени места над 100 души, с което броят на избираемите кметове би нараснал с над 1200, беше толкова належащо сега? И няма ли това да натовари следващия период с нови 1200 частични избори (кога влиза в сила тази разпоредба и кога се очаква да се организират тези избори?).
Но една съществена реформа новият парламент не успя да приеме – закриването на Специализирания съд и на Специализираната прокуратура. Причините за тази очаквана от много юристи и правозащитници реформа са на първо място в липсата на действителни основания за такива извънредни съдилища (като например трайни и особено опасни мафиотски и военизирани престъпни и терористични групировки, както мафията в Италия, ЕТА в Испания или ИРА в Северна Ирландия). Но на второ място, този съд се използва в България твърде често за разправа с политически неудобните на правителството. Затова и Румъния закри своя специализиран съд през март 2021 г. Само че време за това не остана и нещата ще останат такива, каквито са. Но пък предложението ще дава повод на крепителите на ГЕРБ и на главния прокурор да обвиняват противниците си, че закривайки Специализирания съд работят в интерес на мафията, защото това ще спре водените срещу организираната престъпност дела. Сякаш редовните съдилища за нищо не стават?
Същото стана и с проекта за закриване на КПКОНПИ – комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, която се прояви като истински инструмент за натиск върху опоненти на правителството, вместо да бъде граждански инструмент срещу незаконното забогатяване.
Парламентът в крайна сметка не успя да предотврати поредицата удобни на правителството назначения във висшата администрация и концесионни решения в интерес на приближени фирми в последните дни от мандата му. Наложеният мораториум, атакуван от ГЕРБ пред Конституционния съд, не постигна намеренията си, защото не само не успя да спре такива решения на правителството в оставка, но блокира поредица от по-банални назначения.
Парламентът не успя да осъществи и ревизия на управлението на ГЕРБ, както защото времето беше твърде кратко, така и защото, вероятно, не всички от „партиите на протеста“ наистина го искаха.
Защо стана така?
Въпреки енергията на протестите от 2020 г., които искаха оставките на премиера и на главния прокурор, новоизбраният парламент не успя да материализира огромните обществени очаквания. И причината не е в неговата разнородност и естествено трудното постигане на трайно правителствено мнозинство. Такова мнозинство, например, беше лесно постигнато при избора на председател на парламента, така че проблемът не е в иначе известните идейни различия между партиите.
Проблемът е, че „партиите на протеста“, както обичайно (но дали и актуално) ги наричаме, попаднаха в „дилемата на затворника“ и не можаха да излязат от нея. Надъхали се с недоверие една към друга, те просто отказаха да преговарят помежду си, дори просто отказаха и да общуват. Заявленията на почти всички от „анти-ГЕРБ“ групата, че ще подкрепят правителство, предложено от ИТН останаха без последствие. Недоверието беше (и остава) толкова голямо, че те не преговаряха, дори със същите съображения, с които не искаха да преговарят с ГЕРБ. Мнозина наблюдатели смятаха, че единствено възможният компромис за едно правителствено мнозинство би бил на правителство, договорено от ИТН, ДБ и ИСМВ, подкрепено без участие в него от БСП. Това не се случи, но дали не би могло да се случи? Именно анализът на изпуснатите и нереализирани възможности би бил полезен в една ситуация, изглеждаща без изход.
Парадоксът на отминалата ситуация е и в това, че „сговорчиви“ се оказаха другите две партии – ГЕРБ и ДПС. Разбира се и в двата случая ставаше дума за театрална сговорчивост. ДПС, като публично се освободи от един иначе „вечен“ депутат – Делян Пеевски, сякаш казвайки: „Ние се променихме, дайте да се сговорим!“ ГЕРБ, като предложиха за премиер Даниел Митов, очевидно „умен, красив, с опит, приет на Запад, с добри отношения на Изток“, според думите на Бойко Борисов. И това след поредицата клетви на видните фигури на ГЕРБ, че никой друг не може да бъде кандидат за премиер, освен лидерът на партията. Разбира се, наред с Митов, беше предложен пълен състав на правителството (включително фигури, подали оставка заради обвинения за удобни фамилни назначения). Поканата за „сговаряне“ беше от типа: „Имам предложение, но ти трябва да го приемеш“.
Какви са рисковете на предсрочните избори?
Рисковете са първо в самия изборен процес. Доставката (навреме) на нови около 5000 машини за гласуване, например. Осигуряването на машинно гласуване в чужбина, също така. Много възможности за оспорване на процедурите и прехвърлянето на решенията към Административния съд. Най-сетне, опасността от множество възражения срещу изборните резултати и искания за касирането им.
Рискове има и от гледна точка на очакваните резултати. Едно единствено засега допитване на „Маркет линкс“ от края на април 2021 г. почти изравнява очакваните резултати за ГЕРБ и ИТН, но без особена промяна за другите партии (е, ДБ излиза пред ДПС, но това го имаше и в проучванията преди 4 април 2021, макар да не се реализира). Това допитване дори предполага по-висока избирателна активност (60%).
Избори на 11 юли 2021 г. е много вероятно, напротив, да бъдат белязани от по-ниска избирателна активност (по много причини). Което обичайно подкрепя представителството на „старите“ партии и накърнява гласовете за новите и със слаба инфраструктура партии. Трудно е да преценим ефекта от разочарованието на мнозина граждани от отказа на ИТН да опита да състави работещо правителство. Протестният вот е наличен, но не знаем, накъде ще се ориентира и дали ще е най-вече към „партиите на протеста“. Може, напротив, да вдъхне нова сила на очертаващия се нов „патриотичен фронт“ (евентуално на ВМРО, НФСБ и „Воля“), който да прескочи бариерата и отново да е в парламента.
Но също така, какво ново правителствено мнозинство се очертава в евентуално новия 46-ти парламент? Може ли (отново) да имаме ГЕРБ с „патриотите“ (и вече прикачения СДС)? Или отново ИТН ще решат, че нямат достатъчно мнозинство (дори заедно с ДБ и ИСМВ), без евентуалната подкрепа на БСП? И така да имаме отново избори, но вече през септември или октомври? Заедно с президентските избори? Е, ако искаме да експериментираме с електоралната демокрация, току виж накрая решим, че май е по-добре „да дойде Годо“. И да се удивим, че той ще дойде, но онова което ще направи, няма да се хареса никому.
Текстът е публикуван първоначално в блога на автора. Заглавието на „Барикада“.
About The Author
