„Този нов закон ще осигури данъчни стимули за компаниите да се разрастват и да създават работни места чрез инвестиции в заводи и оборудване”, заяви президентът на САЩ Джордж Буш-младши през 2002 г., след като подписа Закона за създаване на работни места и подпомагане на работниците. „Тази мярка ще означава повече възможности за работа за работниците във всяка част на страната ни“, увери той.
В съответствие с обещанията на Буш, този закон включваше значително намаляване на корпоративните данъци. По-нататъшно намаляване на корпоративните данъци бе наложено със Закона за създаване на американски работни места от 2004-та и Закона за данъчни облекчения и работни места от 2017-та. При прокарването на тези закони винаги бе използвана една и съща реторика: предполагаемо тези данъчни облекчения не са предазначени за обогатяване на корпоративния мениджмънт, а за създаване на заетост за американските работници – поради това имената и на трите закона включват “работни места”. Тезата е, че компаниите ще използват тези допълнителни пари за инвестиции в работната сила, създавайки нови и по-добри възможности за обикновените хора.
Но не се случи това. Както установява ново научно изследване, в действителност значителна част от тези данъчни облекчения просто са отишли за увеличаване заплащането на най-високопоставените корпоративни мениджъри. Този доклад представлява първият цялостен научен преглед на тази тема. Неговият автор, доцентът по икономика в колежа „Гринел” Ерик Орн, е използвал база данни за заплащането на най-високопоставения мениджмънт в публично търгуваните фирми в САЩ, за да анализира въздействието на данъчните облекчения върху заплатите на ръководителите.
Ако Орн е прав, пониженията на корпоративния данък през изминалите две десетилетия са вкарали в джобовете на американската корпоративна аристокрация стотици милиарди долара, и ще продължат да го правят в обозримо бъдеще. Орн отдава тези необичайни лични печалби на успешното използване от страна на мениджърите на „търсенето на рента“ – икономическа концепция, която описва използването на индивидуална и корпоративна власт за изсмукване на богатство, без да се добавя никаква нова стойност.
Изследването преглежда заплащането на 31 870 висши мениджъри от 2794 публично търгувани компании от 1998 до 2012 г. Резултатите показват, че за всеки долар, спестен от намаленото корпоративно облагане, заплащането на петте най-високопоставени мениджъри в компаниите е нараствало с между 15 и 19 цента.
Макар да няма достатъчно публично достъпни данни за заплащането на по-ниския мениджмънт, повишеното заплащане на корпоративния връх почти със сигурност измества нагоре и очакваните бонуси за по-долните управленски нива. Дийн Бейкър, старши икономист в Центъра за икономически и политически изследвания във Вашингтон посочва, че ако следващите 20 души в мениджърската верига на компаниите получат повишение, което възлиза общо на половината сума, получена от 5-те директори на върха, това би означавало, че “между 22% и 37% от парите, спечелени от дадена компания от данъчните облекчения, отиват в 25-те най-високоплатени хора в корпоративната йерархия”.
Размерът на сумите, за които става дума, е гигантски.
От десетилетия насам интересите на бизнеса в САЩ водят война срещу корпоративното облагане. Обосновката за намаляване на данъците винаги е една и съща: компаниите и техните любими политици твърдят, че това ще им създаде възможности за инвестиции в нови технологии и производствени мощности, което ще доведе до по-добри работни места и заплащане за работниците. Те, видиш ли, много искат да направят това, но заради прекомерното корпоративно данъчно облагане не могат да си го позволят.
Нито една част от тази история не е вярна. Няма отчетлива връзка между нивата на корпоративните печалби и инвестициите. Освен това, дори и да имаше, това вероятно би имало малко значение за средностатистическите работници: по-високата производителност е водела до по-високи средни заплати за обикновените хора през трите десетилетия след Втората световна война, но тази връзка е прекъсна през 70-те. Оттогава производителността непрекъснато се повишава, но това почти не се отразява във фишовете за заплати на обикновените хора. Вместо това заплащането се е увеличило драстично само за хората с най-високи доходи, като например корпоративните директори.
Но фактът, че аргументите за намаляване на корпоративното облагане нямат никакъв смисъл, изобщо не е попречил на успеха на кампанията. През 60-те години събираните от федералното правителство на САЩ данъци върху корпоративните доходи са възлизали на средно 3.7% от брутния вътрешен продукт. Към края на 90-те това ниво е спаднало до 2.1%. Бюджетната комисия на Конгреса изчислява, че в периода 2021-2030 г. ще възлиза на средно 1.3% – с 0.8 процентни пункта от БВП в сравнение с преди по-малко от 20 години.
Намалението може да не изглежда много значително на пръв поглед, но бюджетната комисия също така прогнозира, че общият БВП на САЩ през следващите 10 години ще възлиза на 273 трилиона долара. Ако корпоративният данък върху доходите все още беше на ниво от 2,1 процента от БВП като в края на 90-те години, той би донесъл 5.73 трилиона долара през идното десетилетие. При сегашния прогнозен процент от 1.3 процента, приходите от този данък ще възлизат на 3.55 трилиона долара. Благодарение на данъчните облекчения, корпорациите ще спестят 2.18 трилиона долара само до 2030 г.
Изследването на Орн не обхваща всички промени в корпоративното облагане през последните две десетилетия. Поради разглеждания период, то не включва ефекта от Закона за данъчни облекчения и работни места, прието по време на администрацията на Доналд Тръмп. (промените от 2017-та отговарят за около половината от горепосочения 0.8% спад в дела на корпоративния данък от БВП през изминалите 20 години, а останалата част от спада е резултат основно от данъчните реформи на администрацията на Буш от 2002 и 2004 г.)
Поради това докладът не може да бъде използван за точно на изчисляване колко от трилионите долара, които корпорациите ще си спестят през това десетилетие, ще отидат в джобовете на корпоративните директори. Установените в изследването тенденции обаче несъмнено ще продължат да действат. Орн изчислява, че ако компаниите отговорят на данъчните облекчения от 2017-та по същия начин, по който и на тези от времето на Буш – т.е. ако заделят 15-19 цента от всеки спестен от данъци долар за заплащане на висшия мениджмънт – това означава, че хората на върха на корпоративната йерархия ще приберат между 321 млрд. и 414 млрд. долара. Сумата ще е още по-голяма, ако се включи и заплащането на мениджърите на по-ниски позиции.
Изследването проучва и оценява и другите възможни обяснения за растящото заплащане на висшето корпоративно ръководство, отвъд търсенето на рента. Орн обяснява, че чисто теоретично повишеното заплащане би могло да е резултат и от “чисто механични процеси”. Намаляването на корпоративния данък например може да доведе до покачване на цените на корпоративните акции, което би увеличило всеки вид заплащане за висшия мениджмънт, което е договорно обвързано с цената на акциите на компанията. Но в хода на изследването си Орн е установил, че не това е причината за отчетеното нарастване на заплащането.
Друго обяснение, отхвърлено от доклада, е че повишеното заплащане е резултат от това, че данъчните облекчения са освободили повече пари за наемане на по-талантливи мениджъри. Това би си проличало в по-щедри договори за новонаетите мениджъри, което обаче не е факт.
Единственото оставащо обяснение е, че корпоративните мениджъри са започнали да си плащат все повече пари, защото тези пари са били налични, и защото разполагат с властта да ги приберат за себе си.
Това от своя страна подсказва нещо важно за това кой реално държи властта в корпоративна Америка. Разбира се не е изненада, че това не са редовни служители. Но е интересно, че често това не са и акционерите.
В крайна сметка, ако се следва теорията на капитализма, всички тези пари, присвоени от мениджърите чрез търсене на рента, от морална и правна гледна точка се полагат на собствениците на компаниите. Но това е просто поредният пример, че има доста голяма разлика между капитализма на теория и капитализма на практика. “Притежанието” на малка част от компанията чрез акции всъщност не ти дава глас за това как се управлява компанията, нито дори пълноценна информация какви ги върши мениджмънта.
Във връзка с това Орн отчита, че при компании с по-солидни управленски структури – с вътрешни разпоредби, позволяващи по-лесен контрол върху управата от страна на акционерите, с един голям инвеститор, притежаващ значителен дял от акциите, или с директори с по-кратък мандат – намаленията на данъците не водят до значителна разлика в заплащането на ръководителите.
Но такива случаи са изключения, губещи се на фона на мнозинството корпорации, управлявани от супермениджърска класа. Орн изтъква, че по тази причина средното заплащане на главните изпълнителни директори на фирмите в индекса S&P 500 се е увеличили петкратно между 1980 и 2010 г. – и ще продължи да нараства с невероятни темпове.
About The Author
