Когато париите презрени се вдигнаха на крак в Париж

Въпреки строгите антиепидемични мерки във Франция,  на 18 март все пак не бе пропуснато  публичното отбелязване на 150-годишнината от началото на Парижката комуна през 1871 г.

Организираното от парижкото кметство честване се състоя на площад „Луиз Мишел”, обхващащ паркова зона в подножието на хълма Монмартр и разположената на него църква „Сакре Кьор”. Мястото е назовано в чест на легендарната анархистка и феминистка Луиз Мишел – една от най-ярките емблеми на Комуната.

На парковите стълби застанаха 50 парижани, повечето свързани с обществени дейности в града, като всеки един носеше и постави до себе си картонена фигура в човешки ръст на някой известен или неизвестен деец на Комуната. Посланието беше за приемственост във времето и за продължаващите да живеят и днес идеи на комунарите.

Възпоменанието бе оглавено лично от кметицата на френската столица – социалистката Ан Идалго. Застанала до развялата червено знаме картонената фигура на Луиз Мишел, Ан Идалго заяви пред медиите: „Аз не забравям своите корени.” Кметицата е от семейството на испански антифашисти и комунисти. Дядо ѝ емигрира във Франция след разгрома на републиканците в Испанската гражданска война, но после се връща, за да води нелегална борба в родината си. Заловен е и е хвърлен във франкистки затвор. Родителите на родената през 1959 г. в андалуския град Сан Фернандо Ан Идалго окончателно емигрират и се установяват във Франция, когато тя е едва 2-годишна – през 1961 г.

Участниците в тържеството на площад „Луиз Мишел” на 18 март изпяха и „Интернационалът” – химна на международната работническа солидарност и социалистическото движение, чийто текст е написан също преди 150 години в дните на Комуната от участвалия в нея поет анархист Йожен Потие. По онова време пеят този текст с музиката на „Марселиезата”. Известната ни днес музика е написана през 1888 г. от Пиер Дегейтр. През 1910 г. Първият интернационал решава песента на Потие и Дегейтр да стане социалистически химн. От 1922 до 1944 г. тя е и химн на СССР.

В България „Интернационалът” за първи път е изпълнен през 1897 г. на социалистическа сбирка в горнооряховското село Драганово по инициатива на 20-годишния учител Никола Михов, който години по-късно става академик по библиография. Той получава песента от своя брат Михаил Михов, по онова време студент във Франция и съратник на Димитър Благоев. През 1977 г. в Драганово е издигнат паметник в чест на първото изпълнение на „Интернационалът” у нас – това е единственият паметник на песен в България. Той изобразява две издигнати нагоре ръце, между които е поставена плоча с първите строфи от песента: „На крак, о, парии презрени! На крак, о, роби на труда! Потиснати и унизени, ставайте срещу врага!”

Сегашното възпоменателно събитие на парижкото кметство в подножието на „Сакре Кьор” на 18 март бе охранявано от полиция, която обкръжи периметъра, за да не позволи струпване на хора с мотива за спазване на анти-Covid мерките. Оттатък полицейския кордон обаче въпреки това се събраха доста левичари от различни тенденции, сред които и много анархисти, настроени критично към проявата. Докато на стълбите вървяха официални речи, неформалите скандираха „Да живее Комуната!”, „Пряка демокрация!”, „Гражданска реквизиция!”  т. н. А пред репортерите мнозина заклеймиха „този буржоазен спектакъл, пазен от ченгета”.

Парижката комуна продължава 72 дни – от избухването на революцията на 18 март 1871 г. до жестокото ѝ потушаване на 28 май с. г. Тя е смятана от световната левица за първия опит в историята за пряко управление на трудовите класи. Комуната е пряко следствие на загубата на Франция във френско-пруската война през 1870-1871 г., на разрухата и глада.

Разгневени народни маси щурмуват Законодателното събрание в Париж още на 4 септември 1870 г. и под техния натиск е приет декрет, с който Втората империя начело с Наполеон III пада и Франция е обявена за република. На 28 януари 1871 г. е сключено примирие между Франция и Прусия, а на 26 февруари правителството начело с Адолф Тиер сключва Версайския предварителен мирен договор при толкова тежки условия, че това отново отприщва гняв и бунтове. Парижани отказват да го спазват и през февруари-март с. г. сформират своя масова организация с участието предимно на работници и на представители на други „нисши” класи – Републиканска федерация на Националната гвардия на департамент Сена, включваща 215 батальона. Създаден е и Централен комитет на федерацията.

На 18 март 1871 г. правителствените войски се опитват да обезоръжат Националната гвардия, но Париж масово въстава, държавните структури са завзети от народа, а Тиер и привържениците му бягат и се установяват във Версай, бившата кралска резиденция на 19 км от столицата. Това е и началото на Парижката комуна.

Този пример вдъхновява подобни въстания и създаване на комуни и из други френски градове – в Лион, Марсилия, Тулуза, но на повечето места те успяват да се удържат само броени дни.

На 26 март 1871 г. се провеждат избори за Централен съвет на Парижката комуна, а официалното ѝ провъзгласяване става на 28 март. В този Централен съвет първоначално са избрани 86 души, но съставът многократно е променян. Някои от избраните се оттеглят по политически причини – представителите на богатите квартали влизат в конфликт с мнозинството, което е с работнически произход. Така на 16 април – в разгара на битките с правителствените войски от Версай – се провеждат нови избори за Централен съвет. Той излъчва на свой ред Изпълнителна комисия. В състава на ръководството на Комуната преобладават работници, дребни занаятчии, служители, поети, писатели, публицисти.

Организационно Комуната се състои от 9 специализирани комисии – военна, продоволствена, финансова, правна, трудово-промишлена, просветна, за обществената сигурност, за обществените служби, за външните отношения. На 1 май 1871 г. Изпълнителната комисия е заместена от Комитет за обществено спасение, състоящ се от пет души с широки пълномощия спрямо деветте комисии.

За програмен документ на Парижката комуна се смята публикуваното на 20 април „Възвание към френския народ”. То провъзгласява за като цел на Комуната създаването във Франция на републиканска Федерация на комуните. На гражданите се гарантират личните свободи, свободата на съвестта и на труда, правото да бъдат избирани и постоянно да участват в решаването на всички въпроси в съответната комуна, включително и по отбраната.

Постоянната армия е заменена с Национална гвардия, църквата е отделена от държавата, за държавните служители, включително за съдиите, се включва изискването да бъдат избирани и да подлежат на смяна, заплатата им се ограничава до размера на заплатата на висококвалифициран работник. Частично са анулирани дълговете на парижани за наеми, връщат се безвъзмездно заложените вещи на стойност до 20 франка, обявява се разсрочване в погасяването на търговски кредити и т.н.

Забраняват се произволните глоби и удръжки от заплатите на работниците, отменен е нощният труд в пекарните, въведено е равно заплащане на мъжете и жените учители, отпуснати са пенсии на вдовиците и децата на убитите членове на Националната гвардия. Издаден е и декрет, с който изоставените от собствениците заводи и фабрики се предават на работнически асоциации. Театрите също преминават в ръцете на асоциации на техните актьори и служители. Създадени са светски и безплатни училища.

Основните политически тенденции сред комунарите се обособяват в две основни крила. По-голямото обединява неоякобинци и бланкисти, а по-малкото – прудонисти. Основните разногласия между тях се проявяват относно същинските функции на Парижката комуна, редица реформи и конкретните действия срещу версайците. Под натиска на прудонистите Комуната така и не установява конторл над Френската банка, която парадоксално продължава да кредитира версайското правителство. Макар отначало да разполага с военно превъзходство над правителствените войски, Комуната така и не предприема замисленото за втората половина на март настъпление срещу Версай и така пропуска благоприятния момент. Когато все пак решава да атакува чак към 3-4 април, операцията е подготвена зле и не постига успех.

Правителствените сили обаче се реорганизират и се подсилват с войници, предсрочно пуснати от прусашки плен. Прусия помага и с оръжие и боеприпаси. Така в края на април-началото на май версайската армия започва да настъпва към Париж. След отказа на комунарите да капитулират на 8 май правителствената офанзива продължава и на 21 май версайците влизат в столицата.

Следва т. нар. „кървава седмица”, продължила до фактическия разгром на Комуната на 28 май. Версайските сили са безпощадни към привърженици на Комуната и избиват в този период около 30 000 души. В отговор комунарите пък задвижват своя „декрет за заложниците” и също започват екзекуции на пленници, като така са ликвидирани около 45 известни личности, включително архиепископът на Париж. Смята се, че общо в разгърналите се из парижките улици сблъсъци и в последвалите жестоки репресии срещу комунарите са загинали, хвърлени са били по затвори и каторги или са заминали в изгнание около 100 000 души.

Като причини за разгрома на Парижката комуна историците посочват най-вече изолацията ѝ от другите региони на Франция, която е резултат от съвместните действия на версайските сили и на пруските окупационни войски. Комунарите също така допускат и много грешки, като не съумяват да се справят с организирани саботажи и да парират многобройните шпиони и диверсанти. Комуната прилага главно отбранителна тактика вместо настъпателни. Нейните дейци са всеотдайни, но със слаба или никаква военна подготовка. Не се търси съюз със селячеството. Много от взетите решенията във военната сфера се подават от различни командни центрове и дори противоречат едно на друго.

Парижката комуна остава в историята като първа пролетарска революция, от която започва нов етап в класовата борба, продължил и с Октомврийската революция в Русия през 1917 г.

Неоспорим факт е, че Парижката комуна бележи дълбоко съдбата не само на Франция, но и на цяла Европа, където наплашените от нея управляващи класи започват да правят известни отстъпки пред социално-икономическите искания на работниците, стараейки се да не провокират пак нещо подобно.

На 20 февруари 1872 г. Генералният съвет на Първия Интернационал решава ежегодно да отбелязва 18 март като Ден на Парижката комуна и първи опит за народна власт. На 23 май 1880 г. се провежда и първото шествие и възпоменание пред Стената на комунарите в парижкото гробище „Пер-Лашез”. Край тази стената навремето са били разстрелвани комунари. Вече над 140 г. на същото място редовно се организират профсъюзни, социалистически и комунистически митинги и прояви.

Там е изграден и впечатляващ паметник. Не случайно водещата фигура в него е на жена, изправена до стената – именно тук са били екзекутирани последните защитнички на Комуната, участнички в женски батальон, откроил се с изключителна храброст.

За сформирането му и оглавяването му личен принос има споменатата Луиз Мишел – „Червената дева на Комуната“. Тя е родена през 1830 г. като „незаконна” дъщеря на слугиня и богаташки син. Получава добро образование благодарение на дядото по бащина линия. Отрано се вдъхновява от идеите на Волтер и Русо. Бори се за равноправие на жените. Влага средствата, които ѝ отпуска дядото, за създаване на училища, в които въплъщава своите разбирания за свободно и прогресивно образование. През 1856 г. се установява в Париж, където 15 г. работи като учителка и се включва в социалистическото движение.

Още след септемврийските събития през 1870 г. Луиз Мишел влиза в народен комитет за патрулиране в своя квартал Монмартр. Участва активно във всичко, което се случва. Когато през януари 1871 г. генерал Луи-Жул Трошю нарежда на войската да стреля срещу народа, събрал се на площада пред парижкото кметство, именно Луиз е тази, която, облечена в униформа на Националната гвардия и въоръжена, застава отпред и отвръща на огъня.

Пак тя организира жените, за да отблъснат всички заедно атаката на версайците срещу хълма Монмартр на 18 март 1871 г. Там е имало оръжеен склад на Националната гвардия и именно поведената от Луиз женска съпротива осуетява завземането му от врага.

В дните на Комуната тя организира безплатни столови за деца, детски градини и светски училища. А когато битките се ожесточават, сформира женски групи, които да помагат като медицински сестри и да осигуряват лекарства и превръзки за ранените. Самата Луиз се сражава самоотвержено по барикадите с оръжие в ръка и така започват да я наричат „Червената дева от Монмартр” или „Червената дева на Комуната”. Тя сформира и оглавява и женският батальон, останал да се сражава до последно.

Луиз успява да избяга и да се укрие след разгрома на Комуната, но по-късно се предава доброволно на версайците, за да спаси майка си, арестувана и заплашена с разстрел вместо нея. Мишел е съдена и изпратена на 10-годишно заточение в Нова Каледония. На процеса тя казва: „Няма да се защитавам. Аз завинаги принадлежа на социалната революция. Декларирам, че поемам цялата отговорност за действията си. Тъй като, както изглежда, всяко борещо се за свобода сърце има право само на малко олово, настоявам да получа моята част. Ако ме оставите жива, няма да спра да зова за отмъщение и да обвинявам убийците в памет на моите братя”.

Оставят я жива, но тя изпълнява казаното – до края на живота си продължава да следва идеалите, които е отстоявала и по време на Комуната. В Нова Каледония създава училища за местните деца, а когато през 1878 г. там избухва въстание срещу френската колониална власт, тя също се включва в него. През 1880 г. е амнистирана и е посрещната възторжено от парижани. Два месеца по-късно публикува книгата си „Мизерията”, която жъне огромен успех и разбужда към борба със социалната несправедливост.

Луиз Мишел влиза в остри спорове с „авторитарните социалисти” и се превръща в един от реперите на анархизма. Заявява: „Всяка власт въплъщава злокобност и тирания. Затова съм анархистка”. Черното анархистко знаме е нейна идея – като знак на траур за комунарите. В обществената ѝ активност винаги доминират конкретни действия, решаващи преки нужди в социалната сфера, в образованието, в подпомагането на безработни, в осигуряването на прехрана за гладуващи и т.н.

След завършила със сблъсъци демонстрация в Париж през 1883 г. е осъден на 6 г. затвор. Зад решетките подема борба за защита на хвърлените там проститутки, които тя брани като жертви на социалната система. Амнистирана е и излиза на свобода през 1886 г., след което продължава пламенните си изяви по митинги и демонстрации. През 1887 г. е ранена от нападнал я с нож монархист в Хавр, но се отказва да го съди. През 1890 г. идва нов неин арест. Макар да следва решение да бъде освободена, тя отказва да напусне затвора, докато с нея не излязат и всички други нейни задържани другари.

От 1890 до 1895 г. живее в Лондон, за да избегне нови арести във Франция. При завръщането ѝ в родината отново е посрещната като героиня от симпатизантите си. Издава вестници, пише статии и книги, участва в работнически прояви и митинги в различни европейски страни. През 1896 г. участва в Международен социалистически конгрес на работниците и на работническите синдикати – това е форумът, на който настъпва разрив между марксистите и анархистите. Две години по-късно излиза книгата на Луиз Мишел „Спомени за Комуната”. Макар здравето ѝ вече да е разклатено, тя не спира активната си дейност. Умира от пневмония през 1905 г. в Марсилия, където е отишла да изнася лекции пред работниците. Била е на 75 години. На погребението ѝ в Париж е изпратена от хиляди хора.

И до днес тя е тачена като един от най-ярките символи на Комуната и емблема на борбата за социални права на работниците и за женско равноправие. От 1937 г. (по онова време във Франция управлява Народният фронт) една от станциите на метрото в Париж носи нейното име. А през август 2020 г. водите на Средиземноморието започна да кръстосва корабът „Луиз Мишел” – финансиран от нашумелия лондонски творец на графити Банкси, корабът помага за спасяване на бедстващи в открито море мигранти.

Когато на възпоменанието на 18 март т. г. на площад „Луиз Мишел” в подножието на Монмартр кметицата и дъщеря на мигранти Ан Идалго застана до картонената фигура на Луиз Мишел, развяла червено знаме, участниците в събитието скандираха: „150 години по-късно Комуната още е жива!”