Калвин Лъкуок пристига на пълна скорост със своя джип до един от четирите хотели на компанията си в Пуерто Рико. Но не става дума за карибския остров, а за една от най-туристическите зони в южната част на Гран Канария, най-големия от Канарските острови. Лъкуок бърза, има спешен случай, един от гостите му се нуждае от нещо.
Вече е настъпил вечерният час, въведен заради пандемията. На улицата няма жива душа. Няма светлини в повечето от празните хотелски комплекси наоколо.
До Лъкуок, едър англичанин със сериозен вид, седи жена му, у която веднага се открояват ярките ѝ очи. Това е облечената в зелен шлифер норвежка Ун Тове Саетран, собственичка на три ресторанта.
Веднага, щом паркират и излизат от колата, край краката им вече подтичват деца от Мали, един мароканец е започнал да им разказва новините си, а група сенегалци ги поздравяват от един от балконите. Това е животът им от около пет месеца.
След края на миналогодишния летен сезон Лъкуок, 47-годишният генерален директор за Канарските острови на компанията „Холидей Клъб”, събира екипа си. Положението е критично. Няма туристи, пандемията не отстъпва, празните хотелски стаи тласкат над 100-те души от персонала към ERTE (съкращение от „Регламент за временно регулиране на заетостта”, даващ възможност на предприемачите да съкращават работното време и заплащането на наетите служители при невъзможност за пълна заетост – б. пр.).
Лъкуок вече дни наред наблюдава пристанището на Аргинегин (град в южната част на Гран Канария – б.пр.), задръстено от мигранти. И решава да се обади на Червения кръст, за да се присъедини към други предприемачи от туристическия бизнес, предоставили свои комплекси, за да се намери подслон за преселническата вълна, заливаща островите. „Решението беше продиктувано от финансови причини. Трябваше да съживя фирмата,” обяснява англичанинът.
На 12 септември приемат първите си гости в хотел „Пуерто Калма” („Спокойна пристан”), курортен комплекс с басейн и изглед към морето, който днес подслонява над 300 мъже, жени, юноши и деца. Калвин и Ун признават сега, че макар да са били убедени в полезността на този ход за компанията, всъщност са ги изпълвали много предразсъдъци. Разпореждат на екипа си да се отнася към новите гости със същата любезност и загриженост, както и към туристите, но взимат и допълнителни мерки за сигурност.
„Това беше стъпка в неизвестното. Какви са тези хора, които ще са с нас? Как ще се държат? Дали ще проявяват склонност към насилие? Имахме същите страхове, каквито имат и други хора поради липса на познания,” спомня си Лъкуок. Двамата с Ун се присмиват сега сами на себе си, когато разказват как дори махнали саксия с кактус от входа на хотела, защото се притеснявали, че може да послужи като „оръжие”, ако сред новите гости избухне някакъв сблъсък.
„В същия ден, когато започнахме, започна да се променя и нашият начин на мислене, както и цялата перспектива на живота ни. Приехме 50 млади хора – премръзнали, уплашени, отчаяни, те слязоха от един автобус, след като преди това дни наред бяха спали направо върху пристанищния цимент в Аргинегин,” разказва 51-годишната Ун.
Лодките не спират да акостират. И компанията на Калвин и Ун, която получава от правителството по 42 евро дневно за подслона на всеки мигрант, отваря за тези гости и втори от хотелите си.
Теоретично всеки собственик или управител на туристически комплекс на Канарските острови, който приема мигранти, има ангажимента само да им осигури подслон и да гарантира поддръжката и контрола на пространството чрез своя персонал. Но Калвин и Ун се потапят лично във всичко това. Започват да прекарват все повече време в хотелите и да се грижат за изпълняването на много молби. Един ден купуват дрехи, палта, обувки. Друг ден водят някого до някое консулство. Помолили са собствения си адвокат да помага за придвижване на молбите за убежище. Лично утешават хората, преживяващи дълбоки кризи, на които така и не е осигурен психолог.
16-годишната дъщеря на Калвин и Ун успява да „размрази” една жена, която след прекарани две седмици затворена в стаята си заради карантината започнала да разговаря с огледалото. Момичето „изтръгва” от нея плач и прегръдка. „Така жената за първи път се „отвори”. Дотогава бяхме много притеснени за нея,” разказва майката на тийнеджърката.
Ун е натрупала много истории на свои гости. Разказва за Аюб, 19-годишен мароканец, чието семейство живеело в гараж без ток и вода. За Осман от Сенегал, осакатен в автомобилна катастрофа и принуден да понася унижения в страната си, защото останал инвалид. За 16-годишния Ибрахим от Габмия, чиято лодка била люшкана в морето девет дни, и той видял да умират трима негови приятели, като после трябвало да изхвърли телата им във вълните. За Юсеф, сираче от Мароко, за което никой дотогава не знаел, че е аутист. За Абделхак, който не може да ходи без чужда помощ заради тежко увреждане…
„По-рано живеехме, без да си даваме сметка за късмета си да имаме всичко. Пътувахме в продължение на десет години, обикаляйки най-добрите хотели и ресторанти. Не разбирахме в какъв свят сме. Но тези последни месеци революционизираха живота ни. За първи път правим нещо, за което чувстваме, че наистина има смисъл. Всичко друго беше само за пари,” казва Лъкуок.
Домът на семейството е винаги отворен за всеки, който се нуждае от нещо. Някои от младежите, които излизат от хотела за джогинг, се отбиват след това тук, за да играят на „Плей Стейшън” – включително и един невръстен юноша, който преди това е бил гонен от хотела за лошо поведение. Младият Сюлейман от Сиера Леоне, който е бил 6-годишен, когато пред очите му убиват неговия баща, вече е неразделна част от семейството на Калвин и Ун. „Наивно ще е да кажем, че нямаме напрежения. Но те възникват във всякакви големи групи от хора. Някои живеят тук вече пет месеца и са отчаяни,” казва Лъкуок.
Те двамата с Ун решават да разкажат всичко това, защото пет месеца след пристигането на онзи първи автобус продължават да виждат своите гости, с мнозина от които вече са приятели, в голяма неопределеност. Смятат, че административните власти трябва да са по-ангажирани. „Много добре разбираме колко е трудно да се управлява такава ситуация, но все пак тези хора вече са тук и нещо трябва да се направи. Да не се прави нищо за съдбата на 9000 души не е никакво решение,” ядосва се Лъкуок. „Виждам, че депортирането се приема като част от решението и това, уви, ще е краят на пътуването за мнозина от тях. Но трябва междувременно да се работи и за интегрирането на онези, които ще останат,” смята Лъкуок. И продължава: „Това не бива да се отлага. Не може просто да си седят в хотелите и лагерите. Защо не дават да отпътуват поне онези, които имат семейства в Европа? Никой от тях не иска да стои в хотел и да чака благоволението на държавата. Искат само да продължат напред, да започнат собствения си живот”.
