Всеки 28 октомври кубинците масово се отправят към океанския бряг и хвърлят цветя във вълните. Така те почитат паметта на един от най-любимите си герои – революционния команданте Камило Сиенфуегос, потънал във вечността едва 27-годишен на 28 октомври 1959 г. Тогава самолетът му – малка „Чесна”, с който се връща от Камагуей към Хавана, попада в буря. Пилотът прави маневра с цел да я избегне – променя курса към открито море. Повече никой никога не вижда нито самолета, нито Камило, съпровождалия го войник и пилота. След две седмици безплодни издирвания, на 11 ноември 1959 г. лидерът на победилата едва десетина месеца по-рано Кубинска революция Фидел Кастро обявява Камило за загинал в самолетна катастрофа. Смята се, че пилотът не е разчел добре горивото и то не е стигнало, за да върне самолета на брега след удължения заради маневра полет.
Това е огромна покруса за цяла Куба, влюбена в младия, магнетичен, дързък, жизнерадостен и с искрящо чувство за хумор дългобрад команданте с вид на „танцуващ румба Исус”, както го нарича един тогавашен писател… Хората започват спонтанно да хвърлят в океана цветя в памет на своя обичан герой…
През всичките изминали от гибелта му 61 години не са спирали и спекулациите, лансирани от антикарстристката емиграция, че заради „ревността” си към харизмата на Камило самият Кастро бил провокирал катастрофата, та да се отърве от младия конкурент. Това винаги върви в комплект с политически внушения, че може би Сиенфуегос по онова време е бил и разколебан в подкрепата си за революцията – за което, впрочем, липсват каквито и да е факти. Въпреки това се правят постоянни свободни съчинения около последната му важна мисия. Припомня се, че предшествалото гибелта на Камило пътуване до Камагуей е било във връзка с бунта, вдигнат там от друг известен революционер, решил да стане контрареволюционер – Убер Матос. И че Матос и Камило са били приятели по време на партизанската война. Тоест – защо пък и Камило да не е бил склонен към обрата на Матос. Чиста игра на въображението, разбира се.
След революцията Убер Матос става военен ръководител на провинция Камагуей. А самият Камило е назначен за командващ на цялата Въстаническа войска (това дълго време е официалното наименование на кубинската армия).
На 19 октомври 1959 г. Матос изпраща до Фидел свое писмо с възражения за прекалено прокомунистическия курс, който според него е поела революцията, и обявява, че подава оставка от военното командване в Камагуей. Други революционни дейци от провинцията предупреждават Фидел, че Матос не просто подава оставка, а събира военни в казармата, където се е базирал, с очевидното намерение да предприеме контрареволюционна офанзива. Кастро изпраща Камило в град Камагуей, центъра на едноименната провинция, за да прецени какво става.
Камило провежда разговор с Матос в казармата, вижда, че тя е пълна с войници и офицери, убеждава се, че положението е сериозно и информира Фидел, че наистина се подготвя метеж. Кастро пристига лично в Камагуей и първо държи реч пред местните жители. Хиляди се събират, за да го чуят. Той им разказва за контрареволюционния заговор на Матос и обяснява, че е дошъл, за да го възпре. Призовава всеки, комуто е скъпа революцията, да го последва. И се насочва към казармата, следван от човешкото множество. Военните не посмяват да стрелят срещу невъоръжените хора. Матос и преките му съратници са арестувани и съдени. Матос получава 20 години затвор, излежава ги, а след това емигрира в Маями.
В дните след бунта на Матос през 1959-та ролята на Камило като командващ войската е много важна, за да се успокои обстановката сред военните в Камагуей и общо в страната. На 26 октомври той държи пламенна реч пред огромно множество, събрало се около Двореца на революцията (бившия президентския дворец) в Хавана. В нея с присъщата си страст потвърждава своята и на войската вярност към революцията. След това отново лети към Камагуей, за да продължи мисията си там. А при връщането обратно към Хавана на 28 октомври идва и фаталната пилотска маневра…
Никога и никой не е извадил доказателства за конспиративните теории, че катастрофата със самолета е била предизвикана, но те не спират. Не крият и откровената си политическа цел – да очернят лично Фидел и цялата революция. Непосилна задача ето вече 61 години…
Ярки думи за Камило и гибелта му ни е оставил неговият много близък приятел и също легендарен герой на Кубинската революция Ернесто Че Гевара (и за неговото „изчезване” от Куба и последвалото му убийство в Боливия се измисля какво ли не), който кръщава един от синовете си с неговото име: „Камило много държеше на верността. Той беше верен на Фидел, въплътил като никой друг волята на народа, и на самия народ. Народът и Фидел са едно цяло. Именно от това се водеше в дейността си непобедимият партизанин. Кой уби Камило? По-добре да попитаме: кой го унищожи физически? Защото в народната памет такива хора не умират. Уби го врагът. Уби го, защото желаеше смъртта му. Уби го, защото абсолютно сигурни самолети не съществуват. Защото пилотите не могат да предвидят всички случайности. Защото, затрупан с работа, той бързаше за Хавана. Най-сетне уби го неговият собствен характер. Камило никога не е отстъпвал пред опасността. Той смело я гледаше в очите, заигравайки с нея, дразнейки я, като тореадор, влизаше с нея в двубой. Неговото съзнание на боец не приемаше, че някакво препятствие може да го спре или да го принуди да свие от набелязания път.”
И още от Че: „Камило беше другар от сто битки, беше довереникът, на когото Фидел се опираше в трудните моменти на войната, беше всеотдайният борец, който превръщаше саможертвата в инструмент, за да обуздае собствения си буен нрав, и за да засили твърдостта на войската… Камило си беше Камило, въплъщението на авангарда, съвършеният боец, който изпъкна в тази война в целия си колорит”.
Камило Сиенфуегос Гориаран се ражда в Хавана на 6 февруари 1932 г. в семейството на бедни испански емигранти. Баща му – шивачът Рамон Сиенфуегос, с корени от испанската област Астурия, и майка му Емилия Гориаран, родом от Кантабрия, имат още двама сина – родените през 1929 и 1931 г. Умберто и Османи. Мечтата на майката е третото дете да е дъщеричка. Но след като помага за раждането на 6 февруари призори, акушерката подава глава от стаята на родилката и се провиква към Рамон: „Още един мачо!” Първата реакция на таткото е следната: „Колко жалко! Емилия искаше момиченце”. Но после добавя: „Е, добре пък. Три си е три. Видя се то, че Сиенфуегосите не се огъват, както казваше баща ми. Значи ще носи неговото име – Камило”.
А фамилията Сиенфуегос означава Сто огньове… Години по-късно смелата партизанка, изтънчена интелектуалка и съпруга на Раул Кастро – Вилма Еспин, ще каже: „Самото негово име, което не е никак разпространено, е пълно със сила и с поезия. Ако трябваше нарочно да измисляме име за легендарен персонаж, нямаше да намерим по-подходящо от Камило Сиенфуегос”…
Независимо, че неговото семейството постоянно се мести от едно жилище в друго и от един квартал в друг в търсене на по-евтин наем, малкият Камило не се потиска от недоимъка, а расте изключително жизнерадостен, палав, весел, игрив, винаги готов за лудории и майтапи. Малчуганът е и много красив, печели всички с лъчезарната си усмивка. Той е на 3-4 години, когато чува как една съседка му се възхищава пред майка му и я предупреждава да внимава и да го пази, защото циганите крадяли точно такива хубави деца. Няколко дни по-късно, когато става време синовете да си лягат, родителите установяват, че Камило го няма. Претърсват цялата къща безуспешно. Бащата вече се облича, за да излиза да го търси навън, когато майката отваря вратичката на едно малко шкафче. И момченцето се оказва скрито там, свито и затиснало с ръце устата си, за да не се издаде с напиращия му отвътре смях, че така хубаво е разиграло всички…
Лудориите му и енергията му нямат край и по-нататък през годините. Като юноша го увлича и спортът – виртуоз е в карането на колело, тренира волейбол, отличен е в бейзбола, плува, обожава риболова и дългите туристически походи. А в училище любимият му предмет е историята. Възхищават го героите от войните за независимост на Куба.
В периода на Испанската гражданска война между 1936 и 1939 г. Камило още е много малък, но въпреки това е потопен в нейните събития и драми покрай родителите си, които са с анархистки убеждения и подкрепят републиканците. Заедно с други испански емигранти те участват в кампании в помощ за Испанската република – събират пари и дрехи, които изпращат за обсадената от франкистите Барселона. Камило толкова е завладян от този порив, че събира и своите стотинки, които родителите му дават за закуска в училище, и после ги дарява на дома за испански сираци в Хавана, където са подслонени 75 испанчета.
През 1937 г. семейството му се установява в много вехта, но евтина къща в Сан Франсиско де Паула, на 8 км от хаванското пристанище. Точно срещу тях живее семейство Рабаса, което също е с испански корени – и между двете фамилии започва приятелство за цял живот. Синът на Рабаса става първи приятел с Камило и братята му. А по-малката от дъщерите на Рабаса – Пакита, щом поотраства, завладява сърцето на младия Камило…
Но по онова време семейство Сиенфуегос пак се мести в още по-евтино жилище – връща се в квалтал Лаутон, където вече е живяло. Това е на един час път пеша от Сан Франсиско де Паула. И станалият вече младеж Камило извървява всеки ден това разстояние, за да може да се види с 16-годишната Пакита през междучасието в нейното училище. Те нито се целуват, нито се докосват, само си говорят и се разхождат, докато бие звънецът и Пакита отново влезе в клас, а Камило поеме обратно…
Историята на тази романтична и платонична връзка е удивителна, защото веселият и привлекателен Камило вече жъне огромна популярност сред момичетата – нещо, което ще го съпътства винаги нататък през краткия му живот. Но и любовта към Пакита, която години наред остава все така мълчалива, също продължава да го гори.
Междувременно той вече е проявил и дарбата си да рисува. Но вместо да развива този талант, му се налага да помага в шивашкото ателие и магазина за дрехи, за които работи баща му, за да може семейството да свързва двата края.
Все пак след завършване на училище през 1949 г. Камило се записва да следва скулптура и известно време усвоява това изкуство във Висшата школа за изящни изкуства. Там го увличат и студентските борби и стачки, в които се хвърля да участва с целия типичен за характера си плам. Завързва и много приятелства в тези бунтовни среди. Но следването му все пак се оказва непосилно за неговите родители и му се налага отново се върне към работата за хляба. Политическите му вълнения обаче си остават с висок градус.
Когато през 1952 г. Фулхенсио Батиста извършва държавен преврат, 20-годишният Камило е възмутен до дъното на душата си. Свързва се с борбени студентски активисти с идеята да се организира въоръжена съпротива срещу диктатурата. Много от другарите му от този период по-късно ще играят важна роля в борбите срещу режима на Батиста.
Но Камило трябва да мисли и как да се прехранва. Така обстоятелствата го тласкат през 1953 г. да потърси по-изгодна работа в САЩ – път, който поемат много бедни латиноамериканци. Живее в различни американски градове. Труди се като работник, като сервитьор, но участва и в борби за защита на трудовите права на латиноамериканската общност. Пише за издавания в САЩ вестник „Гласът на Куба” критична статия срещу управлението на Батиста. Именно докато е в Щатите научава за дръзката акция на младия адвокат Фидел Кастро и на други предвождани от него въстаници, опитали се да щурмуват казармата „Монкада“ на 26 юли 1953 г., и им се възхищава.
През 1955 г. американските имигрантски служби арестуват Камило в Сан Франсиско и го депортират в Мексико. Оттам той се прибира в Куба. И пак започва да се оглежда за някаква подходяща работа. Като за начало отново помага на баща си в шивашкото ателие.
Със себе си Камило довежда последвала го чак от Сан Франсиско влюбена в него жена – това е салвадорката Исабел Бландон, която в САЩ е работила като медицинска сестра. Тя е напълно завладяна от неустоимия кубинец и най-вече от усмивката му. Не я спира дори това, че той е с цели 17 години по-млад от нея…
Двамата решават да се оженят. Подписването на брака им е насрочено за 1 септември 1955 г. в един нотариат, разположен на втория етаж на емблематичната сграда на марката ром „Бакарди” в Старата Хавана. За след това са си резервирали стая в хотел „Линкълн”, за да съберат в няколко дни там традиционния „меден месец”.
Точно един час преди церемонията Камило се появява в дома на семейните приятели Рабаса, за да види отново така и незабравената Пакита. Сяда там срещу нея, двамата се гледат дълго, говорят незначителни неща, но пак нито един от тях не казва нищо, за онова, кеото изпитват. Чак след четири години той ще ѝ признае, че ако тогава тя би му подала и най-малкия знак, той не би отишъл да се жени за Исабел… Но знак няма и бракът със салвадорката е сключен.
Семейният живот не изкушава особено Камило. Повече го тегли политическият кипеж. На 14 декември 1955 г. е прострелян в крака при потушаване на демонстрация в памет на националния герой Антонио Масео, която се превръща в протест срещу Батиста. Раната му още не е заздравяла, когато на 28 януари 1956 г. се включва и в друг митинг – по повод 103-годишнината от рождението на кубинския Апостол на свободата Хосе Марти. Там лозунгите отново са срещу Батиста. Този път е арестуван и отведен в специалното Бюро за репресия срещу срещу комунистически прояви (BRAC), създадено от режима, където го картотекират като комунист.
Без постоянна работа и вече „под похлупака” на полицията, през март 1956 г. Камило решава пак да си опита късмета в САЩ. Заминават с Исабел отново за града, където са се запознали – Сан Франсиско. И именно там окончателно решават, че не са един за друг и се разделят.
Камило вече силно го влече нещо друго – научил е от приятели, че Фидел Кастро, от чийто щурм на „Монкада“ и от чиято защитна реч пред последвалия съд се възхищава, се намира в изгнание в Мексико и събира там бойци за свалянето на Батиста. Така Камило се оказва в Мексико през септември 1956-та. Успява да установи връзка с Фидел и да го спечели със своя плам. Макар и да няма достатъчна военна подготовка, каквато вече са преминали другите съратници на Кастро, Камило е одобрен и става последният включен в 82-членната група, която потегля през ноември същата година към бреговете на Куба с яхтата „Гранма”. Преди тръгването той все пак успява да навакса донякъде пропуснатото обучение с ускорени тренировки. Веднага печели симпатиите на другарите си със своя весел нрав и с неизменните си шеги. Но отначало е напълно скаран с дисциплината. Тя се изгражда у него после – в тежките условия, в които се налага да започне партизанската война.
Както е известно, още веднага след дебаркирането от „Гранма” в Куба на 2 ноември 1956 г. въстаниците попадат в жестоко сражение с войската на Батиста, като от 82-ата бойци оцеляват само 17. Реорганизирането и мобилизирането им за началото на същинската дълга битка в планината Сиера Маестра е сурово изпитание. И именно тогава неуморният шегаджия Камило показва, че има и железен характер, способен и на дисциплина, и на саможертва, и на вярно другарство, и на дръзка храброст.
Партизанството му започва като редник. Но много скоро качествата му го превръщат в командир на взвод, присвоени са му званията първо на лейтенант, а после и на капитан на Въстаническата войска. През 1957 г. се сформира отделна партизанска колона под ръководството на команданте (майор) Че Гевара и в нея капитан Сиенфуегос командва авангарда. Така – в битки и премеждия – се ражда и пословичното дълбоко приятелство между Че и Камило.
През март 1958-ма Камило става първият партизански водач, който провежда бойна кампания извън планината Сиера Маестра – в долината на река Кауто. Заради успеха в тази операция Фидел го издига в чин команданте. През август с. г. вече му е възложено да командва партизанската колона „Антонио Масео”, която да се придвижва към западната част на острова в координация с колоната „Сиро Редондо”, предвождана от Че Гевара.
Между 19 и 30 декември 1958 г. под командването на Камило се води решаващата битка за превземането на Ягуахай – град и община в провинция Санкти Спиритус със стратегическо значение за отваряне на пътя към Хавана за партизанските части. Спечелването ѝ записва Камило в историята като „героя от Ягуахай”. По същото време подобна по значение битка води и колоната на Че Гевара – за превземане на град Санта Клара.
Клоните на Камило и Че първи влизат в Хавана на 2 януари 1959 г. Диктаторът Батиста вече е избягал от страната точно в новогодишната нощ. Че се инсталира с хората си в крепостта „Ла Кабаня”, а Камило поема обратно през страната, за да пресрещне придвижваща се от източната провинция Ориенте към столицата колона на Фидел Кастро. След това заедно стигат в Хавана на 8 януари 1959 г. Именно оттогава са легендарните им снимки върху един джип, заобиколени от свои другари и от възторжено приветстващи ги хора.
Вечерта на същия ден и пак от същия джип Фидел произнася първата си голяма реч след победата, в която обяснява пред огромното събрало се множество, че тепърва предстоят още по-трудни задачи за революцията и как водещата роля в нея трябва да е на целия народ. В един момент се спира, прави пауза и се обръща към стоящия до него Камило с думите: „Добре ли вървя, Камило?” И всички чуват отговора: „Добре вървиш, Фидел!” Тези разменени между двамата фрази стават легендарни за кубинците. Както и още един епизод от същата реч – когато бял гълъб каца на рамото на Фидел по средата на словото му, а още двама кацат на джипа.
Това са дни на еуфория в цяла Куба. Народът се радва на младите и ярки революционери, донесли свободата. Жените масово са влюбени във вече прочутите романтични командири – и Камило е от най-желаните…
Той далеч не е аскет, но все пак в сърцето си продължава да носи своята Пакита. Те се срещат отново веднага след революцията, но пак нито той, нито тя признават пред другия чувствата си. Минават още месеци, които не са никак лежерни за натоварения с командването на цялата Въстаническа войска Камило. Трябва да се стабилизира новата революционна власт, да се неутрализират опити за реванш на привърженици на Батиста, да се изграждат нови обществени структури, да се осъществява аграрна реформа и т.н.
Чак на 2 август, седем месеца след победата, Камило най-после се решава да признае пред Пакита любовта си. Това става по време на една тяхна обща разходка с яхта. Признанието е направено и отсреща има взаимност, но следват още шест часа само разговори помежду им, докато най-накрая дойде и първата целувка. Именно тогава Камило разказва на Пакита как през 1955-та е чакал само знак от нея – и е бил готов да се откаже от сватбата си с Исабел…
Август става техният месец. Сгодяват се и се отдават на чувствата си, изживявайки интензивно всеки миг заедно, с много смях и жизнерадост. Договарят се, че сватбата им ще е през декември. Дотогава обаче Камило има да свърши още много задачи като команданте на революцията и командващ войската. Още през онзи август се налага да замине на една от мисиите си в Камагуей. Взима си довиждане с Пакита в една щастлива вечер, която те прекарват заедно в известното заведение „Бодегита дел Медио”. Нямат и понятие, че идват дни на постоянно повишаващо се напрежение и това ще е последната им среща…
28 октомври 1959 г. ги разделя завинаги… Но и завинаги слива Камило, стоте му огньове и стоте битки на краткия му живот с най-светлите отблясъци на кубинската и световната история…
About The Author
