Един италиански разказвач на детски приказки продължава да напомня от вечността на всички ни, че можем още от малки да сме добри и весели, да си помагаме и да мечтаем, да състрадаваме и да се сприятеляваме, да не бездействаме пред злините – и това е най-прекият път заедно да отгледаме един по-добър и по-справедлив свят.
Роденият на 23 октомври 1920 г. Джани Родари, авторът на „Приключенията на Лукчо”, „Продавачът на надежда”, „Пътешествието на Синята стрела” и на още много детски стихове и повести, днес би навършил 100 години, ако не бе починал още преди да стигне 60-годишна възраст, на 14 април 1980 г., при усложнения след съдова операция.
Дори „Гугъл” излезе навръх 100-годишнината на Джани Родари с усмихнатия му образ и с книжка с „Лукчо” на корицата, вплетени в „главата” на най-популярната глобална търсачка…
Неговият път до световната слава, до преводите на творбите му на над 30 езика и до връчването му през 1970 г. на най-високата международна награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен”, тръгва от доста бедно и трудно детство.
Джовани Франческо Родари, както е пълното му име (Джани е умалително от Джовани), се ражда в семейството на хлебаря Джузепе Родари и жена му Мадалена Ариоки, която работела като продавачка в семейната хлебарница. Бащата имал преди това и друг брак, в който през 1908 г. е роден най-големият от синовете – Марио. След като овдовява, Джузепе се жени за Мадалена, която му ражда още две момчета – Джани през 1920-та и Чезаре през 1921 г. И тримата сина растат заедно в семейството, в родния град Оменя – в Пиемонт, на около сто километра от Торино. По онова време главната индустрия в Оменя е производството на глинени съдове за готвене и на сервизи за хранене. Там Джани ходи на училище до четвърти клас. Физически е хилав и болнав, но го увлича четенето и показва дарби в музиката и рисуването. Започва да се учи да свири на цигулка.
Семейството живее много скромно, но все пак свързва двата края, докато бащата прави и продава хлябовете си. За нещастие обаче през кризисната 1929-та Джузепе е покосен от тежка бронхопневмония и бързо си отива. Джани тогава е едва 9-годищен. Мадалена продава хлебарницата и заедно с трите деца се пренася при родителите си, в родното си градче Гавирате, в ломбардската провинция Варезе. Оставя момчетата на грижите на майка си, а самата тя се наема като чистачка из богаташки къщи, за да изкарва прехраната на челядта си.
През 1934 г. 14-годишният Джани е записан от майка си в католическата семинария „Свети Петър” край Милано – там обучението е безплатно, на учениците се осигурява облекло и храна. Има и още един много зарадвал момчето бонус – може да продължи да се учи да свири на цигулка. Напредва толкова, че заедно с още двама приятели сформират музикално трио и започват да свирят из заведенията – но майка му никак не харесва тези занимания. Джани обогатява и четенето си – с особен интерес започва да потъва в съчиненията на Шопенхауер, Ницше, Ленин, Троцки.
През 1937 г. вече 17-годишният Джани получава диплома, която му дава правото да работи и като селски учител. На следващата година го наемат за частен възпитател в семейството на германски евреи, избягали от нацисткия терор в родината си. През 1939 г. започва да учи във филологическия факултет на Католическия университет „Свещено сърце” в Милано, но скоро му се налага да прекъсне и да си изкарва прехраната като начален селски учител в градчета и села около Милано.
Преподаването и общуването с децата го очарова. Макар да няма почти никакъв житейски и професионален опит, той измисля забавни игри, за да увлече малките ученици в преподавания материал, подхранва въображението им, стимулира ги заедно да съчиняват приказки с весели герои и фантастични сюжети. По-късно разказва, че макар от неопитност да допускал много педагогически грешки, самите деца му помагали да ги преодолява. Той цял живот съхранява не просто обичта си към децата, а и дълбокото си уважение към детския вътрешен свят, дарбата на детското съзнание да смесва фантазия и реалност в неочаквани, но винаги атрактивни измерения, трасиращи и пътя към един по-хуманен „възрастен” свят.
Парадоксално, но факт – в онзи период Джани Родари се записва да членува първо в младежката организация, а после и в самата партия на управляващите Италия фашисти на Бенито Мусолини. Това не е продиктувано от убеждения, а от общоприетото по онова време правило всички държавни служители (каквито са и учителите) да доказват по този начин лоялността си към правителството. Заради хилавата си физика и слабото здраве Джани Родари е освободен от военна служба.
А какви са реалните му убеждения проличава, когато през 1943 г. нацистка Германия окупира Италия, по-малкият му с една година брат Чезаре е хвърлен в концлагер, а двама негови близки приятели са убити заради антифашистка дейност. Тогава младият учител също се присъединява към италианската Съпротива. През 1944 г. става член и на Италианската комунистическа партия.
След войната – през 1948 г., вече показалият дарба в писането Джани Родари започва работа като журналист във вестника на ИКП „Унита”. По същото време публикува и първите си творби за деца, като повечето от тях са в стихове. В „Унита” също пише предимно за детския раздел, който през 1950 г. е отделен в специално издание, излизащо като приложение към всекидневника под заглавието „Пионер”. Родари е изтеглен да прави именно това приложение заедно с писателката Дина Риналди.
През същата 1950 г. излиза първата авторска книга на Джани за деца – тя е поетична и се казва „Книга на веселите стихове”. А през 1951-ва следват още две – „Наръчник за пионера” и „Приключенията на Лукчо”. Втората става най-прочутото произведение на Родари. Той е едва на 31 години, когато съчинява веселата, но и поучителна история на Лукчо и приятелите му, преборили се за справедливост в един измислен свят на оживели зеленчуци и плодове с човешки качества. С достъпни за децата образи и език е описана борбата на малките герои зеленчуци и плодчета начело с изобретателния Лукчо в защита на бедните и срещу безобразията в управлението на богатия принц Лимон и помагащия му зъл дон Домат. Накрая справедливостта тържествува, побеждават приятелството и солидарността, зеленчуци и плодове заживяват по братски. Впрочем, смята се, че в образа на очилатия, хилав, но начетен и с изострено чувство за справедливост Черешко Джани Родари е вплел някои от собствените си детски черти.
В Италия от началото на 50-те „Лукчо” е само още една от новоизлезлите детски книжки. Феноменалният успех идва с превеждането ѝ и издаването ѝ в огромни тиражи в тогавашния СССР през 1953 г., последвано и от бурното ѝ разпространение също и из останалите соцстрани, включително и в България. Естествено, за това спомага сюжетът, който изцяло съответства на етичните норми и на идеологията в соцлагера, както и фактът, че самият автор е активен комунист. Но не е само това – „Лукчо” или „Чиполино” (в съветското издание е съхранено италианското име на главния герой) носи заряда на талантлива и хуманна детска литература, весело и игриво изграждаща у младите читатели способност да различават и да избират вечни морални категории като добро и зло, състрадание и жестокост, приятелство и предателство.
За съветския триумф на „Чиполино” особено допринася много авторитетният по онова време в СССР поет Самуил Маршак, който пръв започва да лансира творбите на младия италиански автор пред съветската публика. Маршак е преводачът и на първите публикации на Джани Родари на руски, напечатани през 1952 г. в „Литературная газета”. Но това не са откъси от „Лукчо”, а строфи от „Книга на веселите стихове”. Маршак ги представя със свое специално встъпление, озаглавено „Защо преведох стиховете на Джани Родари”, в което пише: „По форма те приличат на песничките, римуваните преброявания, които правят по време на игрите си италианските деца. Да съчиняваш стихове, достойни да се подредят до народните песни, до детското преброяване – това можеш да го направиш, само ако си поет, който живее общ живот с народа си”. След тези думи на Маршак италианският автор буквално на следващата сутрин „се събужда знаменит”. Но не в Италия, а в СССР.
„Чиполино” излиза на руски през следващата 1953 г. в превод на специалистката по италиански език и литература Злата Потапова и под литаретурната обработка на Маршак. Други творби на Родари по-късно са превеждани също от Яков Аким и Ирина Константинова.
През същата 1953 г. книгата излиза и на български под заглавието „Приключенията на Лукчо”. Първият ѝ превод е от руски, а не от италиански. Успехът ѝ у нас също е огромен. Започват да се издават и други творби на Джани Родари. Творчеството му печели не само малките читатели, но и много писатели и преводачи. Ето какво разказва за преводите на Родари у нас в свои спомени, публикувани в „Дума” през 2011 г., писателят и поетът Георги Струмски, за съжаление, напуснал ни през 2013 г.: „Мнозина започнаха да превеждат Джани Родари и да го представят във вестници, списания и книги. Но словото на италианския писател заблестя с истинската си красота, когато към книгите му протегна ръка българският му връстник и също така чудотворец Валери Петров. С благословената ръка на Валери Петров Джани Родари намери високото си художествено превъплъщение и прераждане, за да стане напълно наш, приет и обичан от всички малки читатели, които получиха своя „Чиполино”, „Приказки по телефона”, „Плетачът на столове”, „Продавач на надежда”, „Джип в телевизора”, „Цветовете на труда”…”
Джани Родари за първи път гостува в СССР през 1952 г. и оттогава посещава тази страна многократно. Редовно е канен по съветски училища, за да говори пред учениците. Написва и издава няколко свои документални книги за срещите си със съветски деца в Москва, Ленинград, Рига, Алма-Ата, Симферопол, Ялта, Севастопол, Краснодар, Налчик. Бил е и специален гост в известния международен пионерски лагер „Артек” в Крим.
През 1953 г. 33-годишният Джани Родари се жени в Рим за Мария Тереза Ферети, която среща за първи път пет години по-рано, в Модена, в навечерието на парламентарните избори през 1948 г. Тогава Мария Тереза е технически секретар на Демократичния народен фронт, в който влиза и ИКП. Пътищата им отново се пресичат през 1953-та, когато Мария Тереса идва на работа в италианската столица – и повече не се разделят. През 1957 г. в семейството им се ражда и тяхната единствена дъщеря Паола.
Щом момиченцето поотраства, таткото започва редовно да го взима със себе си при пътуванията си до СССР. Казват, че при една от онези обиколки, докато вървял с дъщеричката си по съветска улица, Родари видял на витрината на един магазин плюшени играчки с ликовете на своите герои от „Лукчо” – и това го развълнувало до сълзи. Разбрал колко наистина популярни били станали творбите му.
Впрочем, самият писател като млад мечтаел да стане изобретател на играчки. И по-късно винаги повтарял, че е успял да въплъти мечтата си – посветил се на „изработването на играчки от думи”.
А в СССР героите му оживявали и по детски спектакли, и из анимационни филми, дори и в балет, музиката за която написал почутият композитор Карен Хачатурян. Сниман е и игрален съветски филм „Чиполино”, който излиза през 1973 г. и в който Родари играе сам себе си, появявайки се в ролята на автора на приказката.
„Лукчо” си остава завинаги най-популярната му творба, но междувременно излизат и други негови приказни книги, които се радват на успех. Сред тях е например появилата се през 1966 г. приказка „Торта в небето” – тя описва как вместо страшна атомна гъба, в облаците над Италия набъбва огромна торта, будейки възторг у всички деца, защото така и гладуващите най-после ще могат да си хапнат с наслада. Оттам е и една от прочутите му фрази: „Сълзата на детето тежи по-малко от капризен вятър, но сълзата на гладното дете тежи повече от цялата Земя.”
„Торта в небето” също е екранизирана в СССР през 1970 г., написана е дори опера по нея, а през 1977 г. се появява и филмът „Вълшебният глас на Джелсомино” по друго произведения на писателя.
Междувременно през 1967 г. и в родната Италия вече признават Джани Родари за най-добрия детски писател, а творбите му започват да влизат в италианските учебници, което той смята за най-голямата си награда и признание.
Ето и едно от напътствията, които той отправя към своите малки читатели и които никога не „остаряват”: „Големите все казват на децата: яжте повече каша! А пък аз им казвам: четете повече книги! Без тази храна също няма да пораснете. Пиша весели книги, защото веселият човек расте по-бързо.”
Някъде по онова време Родари и споменатият Георги Струмски се засичат на международна конференция по проблемите на детската литература, който се провежда във Ваймар, в тогавашната ГДР. На Струмски и на другите български – а и не само български – участници прави впечатление, че нашумелият италиански писател се появява само на сутрешните заседания на форума, а на следобедните отсъства. Винаги липсва и от вечерната разтуха на творците от различни страни.
Загадката се разкрива, когато накрая организаторите на конференцията обясняват на участниците, че поради проблеми с резервациите на билетите всички се налага да останат още два дни в ГДР на разноски на домакините. Повечето го приемат като изненадващ подарък и се наслаждават два дни на свободна програма. Единственият сериозно притеснен и разтревожен е Родари, който държи да се прибере в Рим веднага. Оказва се, че той е бил командирован от редакцията си за строго определен брой дни и не може да ги пресрочи. Нещо повече – командировката не била за участие в литературния форум, а за отразяване на селскостопанска конференция, провеждана по същото време край Ваймар. Той трябвало стриктно да ходи на нея, а вечер да си пише ежедневните кореспонденции, отразявайки я – затова все го нямало сред веселите писателски компании…
През 1970-та този писател и журналист работяга получава така наречения „детски Нобел” – най-високата международна награда за постижения в детската литература на името на великия датски вълшебен разказвач Ханс Кристиан Андерсен. Получавайки отличието, Родари казва: „Мисля, че приказките – и старите, и съвременните – помагат да се развива ума. Приказките винаги крият хиляди хипотези. Те могат да ни дадат ключа, за да влизаме в действителността по различни начини. Те отварят пред детето света и го учат как да го преобразява…”
Парадоксално или закономерно, но въпреки признанието и преводите на над 30 езика, издания на приказките на Родари на английски почти няма…
По свидетелство пак на Георги Струмски, „таткото” на „Лукчо” пристига физически в България за първи път чак през 1978 г., като делегат на провеждащата се тогава в София Международна писателска среща. И именно Джани Родари подава идеята писателите да излязат със свое обръщение към подготвяната за следващата година пак в София Първа международна детска асамблея, която получава името „Знаме на мира”.
Струмски разказва и вълнуващ епизод как той и Леда Милева завели италианеца на спектакъл по негова творба в Младежкия театър. В края на представлението Родари отишъл зад кулисите да поздрави актьорите, после излязъл с тях на сцената, включил публиката в игра с балони, а после всички заедно пяли…
На следващата 1979 г. Джани Родари е и почетен гост на споменатата детска асамблея „Знаме на мира”, която събира в София деца от цял свят под девиза „Единство, творчество, красота”. Заедно с други големи детски писатели от различни страни, поканени за събитието, Родари също говори на официалното откриване в Народния театър. И поздравява децата в залата, че са сътворили една „обратна приказка”. За да обясни какво има предвид, им напомня историята за Вавилонската кула, останала недовършена, защото хората заговорили на различни езици. А на софийската асамблея според него станало обратното – събрали се деца с различни родни езици, но тук заговорили по общ начин за обединяващите ги единство, творчество и красота…
През същата 1979-та Джани Родари за пореден път посещава и СССР. Този път помолва домакините си да му дадат възможност да проведе един свой урок в най-обикновено съветско училище и без участието на никакви други възрастни, освен самия него и преводачката. Урокът се провежда в един от третите класове в училище в малкия град Углич в Ярославска област и оставя незабравим спомен и у малките ученици, и у самия Родари, който после го описва в един от репортажите си да вестник „Паезе сера”, където работи по онова време. Остава и снимка от онзи проточил се цели два часа весел урок – италианският писател в ролята на учител, крепящ върху главата си обърнат стол, а до него изненадано погледнало назад, към другарчетата си, малко момченце…
Джани Родари е бил поканен като участник и в подготвяната за есента на 1980 г. Втора международна писателска среща в София под девиза „Мирът – надежда на планетата”. Но уви, той не доживява до нея. Още в края на 1979 г. си прави отдавна отлагана операция заради съдови проблеми в единия от краката му, като целта е отстраняване на тромб. Операцията обаче не е успешна и следват усложнения. През пролетта на 1980 г. се налага нова интервенция. Но като последствие от нея друг тромб предизвиква инфаркт и големият италиански писател умира на 14 април същата година, шест месеца преди 60-годишнината си…
Творбите му обаче остават – и продължават да вдъхновяват за добро и справедливост малки и големи читатели…
По повод 100-годишнината от рождението на Джани Родари много български потребители на Фейсбук напомниха неговото прекрасно стихотворение в превод на Валери Петров „Продавачът на надежда”. А ние тук ще напомним друга негова творба, също преведена от Валери Петров – „Плетачът на столове”. Защото, уви, социалната несправедливост и неравенството днес са не по-малко драстични, отколкото тогава, когато Родари е писал стихотворението, а пропастта между бедни и богати в световен мащаб е дори още по-грамадна. По-добрият свят, който „таткото” на „Лукчо” отглеждаше като учител и писател, все още чака да бъде изграден от хората, които не забравят книгите и мечтите заради кашата…
ПЛЕТАЧЪТ НА СТОЛОВЕ
Плетачо на столове, добър ден!
Ти работиш пак, седнал на земята.
Ех, грешно е животът нареден,
отдето и човек да го пресмята!
Тъкачката в завода няма плат
да си ушие рокличката проста,
селякът сред житата мре от глад,
строителят на къщи спи под моста,
завръща се от фабриката пеш,
автомобили който в нея прави,
и ти, столарю, столове плетеш,
а сам седиш на плочите корави!
ДЖАНИ РОДАРИ
Превод: ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
About The Author
