В началото на месеца се завъртя поредната странна новина свързана с американския милиардер Илон Мъск. Този път ставаше дума за компанията му Neuralink и за успешното поставяне на микроскопичен чип в мозъка на прасе. Нямаше как новината да не нашуми, предвид теориите на конспирацията, развихрили се около Бил Гейтс и КОВИД-19. Макар засега целите на компанията да са чисто медицински, а именно лечението на заболявания като депресия и епилепсия, Мъск открито заяви, че вижда човека на бъдещето като продукт на симбиозата между технология и природа.
И не е сам в това си убеждение. На практика всички технологически гиганти през последното десетилетие започнаха да разработват собствени програми за изкуствен интелект с различни функции, от преводача на Гугъл до автоматизираните чат системи на Фейсбук. При днешните условия капитал се трупа най-сигурно в процеса на уж иновативни разработки, подкрепени с държавни субсидии и дори обществени дарения, затова не е никаква изненада, че ултрабогатите инвеститори от Силициевата долина незабавно видяха потенциала в машинното самообучение, и се впуснаха стремглаво към тези разработки без особен размисъл по отношение на философските му импликации. Но защо широката общественост откликна със същия ентусиазъм?
Една от изконните онтологически истини на съществуването е, че всичко живо расте в посока комплексност. Сложността на всяка жива система се повишава, стига да ѝ бъде дадено достатъчно време да го направи. Погледнато с известна доза отдалеченост, човешкото общество в своята цялост е единен организъм и всяка негова част, със своята дейност, оказва пропорционално влияние върху поведението на общността. Човекът, дълбоко в своята същност, е една палеолитна останка с достъп до умопомрачителна технология, граничеща с магията. Това, което ни държи и ни позволява да функционираме като живи същества е именно общностното ни съзнание, че като хора имаме определени задължения, че всеки около нас има дадени очаквания, които ние трябва да изпълним. А именно, за да продължим съжителството си, трябват обноски, общуване, приемливо поведение, интимни отношения, работа, и т.н. и т.н. Фундаментално, човекът днес е идентичен с този преди 200, 300, 500 или дори 10 000 години.
Същинската разлика се състои в системите, които сме изградили сами за себе си. От обикновените устни договорки за обмен на стоки между различните протодържави и градове-държави по поречието на Тигър и Ефрат сме достигнали до неща като Транстихоокеанското търговско споразумение, което е напълно непонятно за целокупното население, и се състои от хиляди страници юридически и икономически уточнения и стипулации, осеяни с жаргон и термини. Всичко това изглежда абстрактно и недостижимо, но диктува условията и стандартите на съществуване на обикновеното гражданство. Същото това, което недоумява какво точно се случва.
В книгата си „Градът и градът“, Чайна Миевил описва интересна картинка – два града, които съществуват, едновременно, на едно и също място. Улиците им се преплитат, понякога дори делят сгради, площади, градинки. Но границата между тях е непристъпна, а законите на двата града са изрични за това, че никой гражданин от едното място няма право по никакъв начин да отбелязва съществуването на другото. Резултатът е, че от малки обитателите на тези странни градове, разположени впрочем на територията между Варна и Букурещ, се научават да приемат реалността частично, избирателно. Всеки от тях знае и вижда онова другото, но избира да не го забелязва, да не го отразява. Да не го проблематизира.
Съществуваме във време на постоянно търкане между два свята. В този, в който пребивава нормалния човек, нещата, са поне динякъде простички – знаем какво можем да правим, какво е приемливо, какво е непристойно, какво е желателно. Знаем какво трябва да направим, за да си вадим хляба, за да живеем добре. Да сме щастливи и удовлетворени. Ходим на фитнес. На разходки. Правим малки семейни бизнеси. Понякога начинанията ни са успешни и дори успяваме да направим някакво малко състояние, което да оставим след себе си.
Но има и нещо друго, което във всеки един момент витае наоколо. Нещо, към което всички сме привикнали, но все още не знаем как да игнорираме напълно. Усещаме ефекта на този паралелен свят, в който икономическото мислене е иззело ролята на политиката и на обикновения човешки елемент. Ставаме свидетели на титанични сблъсъци между интереси, които нито можем нито искаме да разберем напълно. И в крайна сметка обикновеният човек може да бъде единствено косвена жертва на тези процеси.
Резултатът е бягство. Всячески търсим достъп до свят, който поне малко от малко да отговаря на обикновения човешки идеал. Хипитата през 60-те и 70-те опитаха да го направят чрез употребата на какви ли не халюциногенни и психоактивни вещества. По-късно, през 80-те и 90-те се появи интернет и „кибер пространството“, мечтата за равния достъп до информация и комуникация и хоризонталната структура на подобни онлайн общества. Социалните движения от началото на хилядолетието, граждански обединения и протестни мрежи без централизирано ръководство и с единствена цел отблъскване на абсолютното управление, където и да се яви то, било то в Близкия Изток, Северна Африка, Европа или Америка.
И така стигаме до най-новото време – до КОВИД, климатичните промени, пожарите в Калифорния, ултрадесните екстремисти, сушата в Сирия, радикалният Ислям, и т.н. Всеки месец като че ли носи нова екзистенциална заплаха, ново доказателство, че се движим по ръба на изчезването, или пък поне масовото изтребление. Това е финалния стадий на социалното отчуждение, породено от несъответствието между паралелните реалности. Когато светът е толкова далечен, изгубен толкова безвъзвратно, че единственият път обратно към нещо по-естествено, е чрез пълен крах на чуждото нормално.
Иронията тук е, че дори светът да не крачи по пътя към сигурната разруха, то тази обществена нагласа, това постоянно паническо усещане за неизбежно бедствие на хоризонта се превръща в самосбъдващо се предсказание. Колкото по-близо вярваме, че сме до смъртта на цивилизацията си, толкова по-настървено ще се борим за нея. Дори тя да няма нужда от това. А тези там, в другата реалност, ще продължат да подхождат със същата студена разсъдливост. Там господства пазарното мислене, което уби политиката и превърна човека в единици и нули, в рационален агент вместо живо същество с нужди и надежди.
Може ли да покълне семе в сянката на бетонния монолит?
About The Author
