Едоардо Кампанела. Foreign Policy
Насред година, която и без това е дефинирана от безпрецедентна пандемия, през август в Калифорния бе регистриран случай на бубонна чума – ужасяваща заразна болест, опустошавала Европа векове наред.
Това обаче не е началото на ново бедствие, Всяка година има няколкостотин случая на чума по света – най-скоро във Вътрешна Монголия. И за разлика от миналото (и за разлика от текущата пандемия от COVID-19), бубонната чума вече е добре разбирана болест, която се лекува ефективно с антибиотици.
Въпреки това притеснението, предизвикано от тази новина, предоставя полезен повод за размисъл върху някои от по-непознатите ефекти масовото разпространение на болести – сега и в миналото. Един от от тези ефекти е, че катастрофи като пандемиите обичайно водят до намаляване на неравенството.
Нарастващото неравенство е широко признато като определящото икономическо предизвикателство на нашето време. И макар сегашните нива на неравенство да са тревожни, те не са нещо изключително по историческите стандарти. В Съединените щати например, неравенството на доходите днес е също толкова високо, колкото в годините преди срива на фондовите борси през 1929 г. Ако се върнем по-назад в историята – от Фараонски Египет, през Царска Русия, Викторианска Англия, Османската империя и Китай по времето на династия Цин – шаблонът е един и същ: богатството се концентрира в ръцете на привилегирования елит.
Но въпреки, че неравенството е постоянна характеристика на цивилизацията, то не е било константно. Продължителните периоди на повишено неравенство типично са следвани от изблици на насилствено компресиране, дължащи се на катаклизми като войни, революции, природни бедствия, и да – пандемии. Поне на теория вирусите, бактериите и микробите представляват перфектни изравнители. Ако при войната са налице политически и военни йерархии, които определят вероятността някой да бъде пратен на фронтовата линия и да загине в битка, то патогените-убийци са слепи за богатство, класа, възраст, пол и раса.
Стандартният исторически пример е бубонната чума, като се имат предвид ужасяващите симптоми и непрекъснатото появяване на болестта през изминалите 1500 години. Чумните епидемии обикновено са започвали в Африка или Азия и са били разпространявани в Европа с помощта на пътуващи търговци. Повтарящите се епидемични вълни са продължавали десетилетия или дори векове. Но без съмнение най-опустошителна е т.нар. “Черна смърт”. Смята се, че пандемията е заличила една трета от населението на Европа между 1347 и 1351 г., в резултат от което най-богатите 10 процента са изгубили между 15% и 20% от общото си богатство. Както са изтъквали и други изследователи, оттогава насам пандемиите, революциите и войните са били основната причина за спадане на неравенството.
COVID-19 обаче изглежда като голямо изключение от този установен исторически модел. Текущата пандемия по-скоро влошава неравенството. В опита си да изгладят епидемиологичните криви, правителствата по целия свят поставиха под риск поминъка на най-слабо облагодетелстваните части от населението. През март американската икономика загуби повече работни места, отколкото през цялата Голяма рецесия, като най-голям удар поеха работниците без висше образование. И като сипване на сол в раната – през юни американските милиардери бяха станали с 20 процента по-богати, отколкото в началото на извънредните мерки през март. Защо този път е толкова различно?
За да разберем защо COVID-19 укрепва, а не облекчава проблема с неравенството, е полезно да погледнем към епидемиологичните характеристики на този коронавирус и чумата. Някога чумата е убивала между 30% и 60% от заразените, поразявайки основно зрели хора в разцвета на силите им, които са оставяли вдовици и сираци. Свитата работна сила създава възходящ натиск върху заплатите. Междувременно недостигът на работници означава и недостиг на потребители, което потиска стойността на земята, чиято продукция трябва да се продава на по-малки пазари. Резултатът са по-високи надници за работниците и по-ниски приходи за земевладелците, което тласка нивата на неравенство надолу.
Въпреки че циклите на чумни епидемии са били обичайна характеристика на живота в късносредновековна Европа, въздействието на “Черната смърт” върху пазара на труда е било толкова опустошително, че се е превърнало в предвестник на края на феодализма – определящата институционална система на средните векове. Преди срива на феодалната система, по-голямата част селското население са били на практика крепостни, дължащи ренти и услуги на аристократите земевладелци срещу правото да ползват земята. След Черната смърт обаче недостигът на работна сила и изобилието на земя дава тежест на селяните в ущърб на господарите.
Това е особено вярно в случая на Англия,. През 1351 г. крал Едуард III въвежда “Устав за работниците” като отговор на недостига на работна ръка в резултат на заразата. Целта на този закон е да регулира работната сила като забрани искането или предлагането на надници, надвишаващи нивата преди чумата, и така да ограничи движението на работещите в търсене на по-добри условия. Но тези усилия не успяват да размият преговорната сила на ниските класи. В крайна сметка се стига до появата на нова социо-икономическа класа от бивши селяни, които постепенно придобиват земя и започват да продават плодовете на труда си за собствена печалба.
Икономическият механизъм зад COVID-19 обаче е доста различен. Съотношението на смъртните случаи сред заразените, което изглежда около 2%, е относително ниско. Освен това по-възрастните хора са най-уязвими, поради което размерът на работната сила е почти незасегнат. На свой ред, за разлика от чумните епидемии, текущата рецесия, предизвикана от здравната криза, създаде свръхпредлагане на работници – а не недостиг – и тласка заплащането надолу, а не нагоре. Същевременно мерките за социално дистанциране вероятно ще останат в сила още известно време, което възпрепятства възстановяването на трудоемки сектори като ресторантьорство, търговия на дребно и хотелиерство. Това ще пречи на по-нискоквалифицираните работници да възстановят поминъка си, дори икономиката като цяло да се възстановява бързо. По този начин се създава риск преразпределителните ефекти от временния икономически шок на пандемията да станат постоянни.
С други думи, за да може една пандемия да спомогне за изравняването на хората, това изисква почти невъобразима степен на човешко страдание. „Отровата е толкова бърза“, пише един хроникьор на чумата от 17-ти век, „и тя толкова неусетно се промъква в тялото, че е едно и също да се почувстваш засегнат и да се видиш поставен в гробницата.“ Трябва да сме много благодарни, че светът избегна подобно нещо този път.
Но има и неща, по които сегашната пандемия напомня миналото. По време на епидемии бедните винаги са страдали повече от богатите. Смъртоносните патогени може и да са слепи за богатството, но богатството може да издигне по-високи бариери срещу тях.
Наличните доказателства сочат, че рискът от сериозно разболяване в резултат от COVID-19 на Запад е по-висок сред хора с по-ниски доходи и по-ниско образование. За по-бедните също така е по-вероятно да страдат от хронични заболявания (като например диабет, затлъстяване, сърдечно-съдови и респираторни заболявания), които увеличават риска от усложнения и смърт от COVID-19. Предвид припокриващите се расови и икономически разделения, особено в Съединените щати, се наблюдават и расови несъразмерности при ефектите от пандемията. Според данните на APM Research Lab, при чернокожите, латиноамериканците, коренното население и хората от тихоокеанските острови, живеещи в САЩ, се наблюдават около тройно по-високи нива на смъртност от COVID-19, отколкото при белите.
По същия начин, дори преди векове, бедните домакинства са били по-уязвими от чумата в резултат на честото гладуване, влошаващо здравето им. Големи части от населението са изпитвали тежко недохранване преди “Черната смърт”, което вероятно е затруднило борбата им с болестта. Според данните от разкопки на древни гробища, около 30% от богатите английски земевладелци вероятно са били покосени от чумата, докато смъртността при селяните е била между 40 и 70 на сто.
Освен предимствата им по отношение на личното здраве, богатите също така могат по-лесно да ограничат излагането си на опасност. Данни за мобилността в Съединените щати, анализирани от New York Times, показват, че заможните са ограничили движението си по-скоро и по-драстично от най-бедните 10% от населението, като по този начин са свили излагането си на потенциални зарази. Междувременно някои от най-богатите квартали на Ню Йорк се опразниха по време на ранната фаза на карантината, тъй като много от живеещите там бяха в състояние да се преместят в по-малко засегнати райони. И докато милиони “бели якички” работеха от компютрите в домовете си, “жизненоважните” работници като касиери, шофьори и чистачи трябваше да продължат да се явяват на работните си места.
По подобен начин във времената на “Черната смърт” противоепидемичните мерки са принуждавали бедните да се затварят в претъпкани и нехигиенични места, което само е увеличавало излагането им на заразата. Богатите от своя страна са можели да се наслаждават на карантината в големи изолирани имения. Терминът villeggiatura (да прекарваш време във вила) се появява във Флоренция веднага след “Черната смърт”. При избухване на нова вълна на заразата, богатите хора просто се оттеглят от града в провинциалните си имения и изчакват епидемията да отшуми.
Вилите на фамилията Медичи, разпръснати из района на Кианти в Тоскана, са построени точно поради тази причина. Както пише Джовани Бокачо, най-богатите са изоставили изцяло кварталите си в града, “сякаш чумата трябва да покосява само онези, останали в рамките на градските стени”.
Докато навсякъде по света хората, които са достатъчно привилегировани, стоят в домовете си и чакат пандемията да свърши, вече е явно, че COVID-19 няма да се превърне в следващия голям изравнител. В някои отношения това е нещо добро – никой не би искал да преживее нещо като “Черната смърт”.
Правителствата трябва да намерят по-малко брутални начини да внесат повече справедливост в обществото чрез преразпределителни и образователни политики. Трябва да инвестират повече ресурси в здравето на най-бедните, като същевременно подсигуряват, че социалната стойност на задачите, изпълнявани от работниците “на първа линия”, съответства на доходите, които те получават. Само чрез овластяване на най-уязвимите западните общества могат да се надяват да създадат някакво равенство на фона на бедствието.
