Колко точно са изостанали доходите на работническата класа в условията на икономика, в която победителят прибира всичко? Ново изследване, изготвено от RAND Corporation, анализира как нарастващото неравенство е коствало доходи на работещите в Съединените щати – и резултатите са по-стряскащи от очакваното.
В момента медианният годишен доход на работещ на пълен ден в САЩ възлиза на 50 000 долара. Ако обаче плодовете на икономическия растеж през изминалите 45 години бяха разпределяни толкова широко, колкото през периода между Втората световна война и началото на 70-те, същият средностатистически работник би печелил между 92 000 и 102 000 долара годишно (точната сума варира в зависимост от това как се изчислява инфлацията).
Тези констатации, идващи на фона на последствията от глобалната пандемия, помагат да се хвърли светлина върху парадоксите на икономика, в която т.нар. “жизненоважни работници” едвам свързват двата края, докато богатите стават все по-богати.
“Бяхме шокирани от числата”, казва пред сайта Fast Company Ник Ханауер, рисков инвеститор, който е поръчал изследването заедно с Дейвид Ролф, президент на Центъра за справедлив труд в Сиатъл и основател на местното звено на Международния съюз на служителите в услугите. “Това обяснява почти всичко. Обяснява защо хората са толкова ядосани. Това обяснява защо са толкова икономически несигурни”, добавя той.
Кражба за 2.5 трлн. долара
Изследването на RAND е установило, че не само хората със средни доходи са засегнати от тези тенденции. Заетите на пълен ден работници, чиито доходи ги поставят в 25-я процентил в разпределението на доходите в САЩ, биха заработвали по 61 000 долара годишно, вместо 33 000, ако в периода 1975-2018 г. приходите на всички в страната бяха нараствали приблизително колкото и брутния вътрешен продукт – както се е случвало през 50-те и 60-те.
Работниците, намиращи се в 75-я процентил, биха имали годишен доход от 121 000 долара, вместо 81 000. Забележително е, че дори по-заможните хора от 90-я процентил биха били в по-добро положение, ако ползите от икономическия растеж се разпределяха както в следвоенната епоха. Те биха печелили по 168 000 долара годишно, вместо 133 000.
Според изчисленията на RAND, долните 90% от американските работници биха имали допълнителен годишен доход от общо 2.5 трлн. долара, ако по-равномерното преразпределение се бе запазило. Ролф нарича това “кражба за 2.5 трилиона”.
“От гледна точка на хората, които са работили здраво, играли са по правилата, но въпреки това поучават далеч по-малко от икономическия растеж, отколкото поколението преди тях, този феномен заслужава да бъде изтъкнат – независимо дали ще го наричаш “обратно преразпределение” или “кражба”“, казва той.
Изведените в доклада данни също така показват ясно кои са печелившите от неравенството: тези от най-богатия 1%. Ако баницата бе разпределяна по начина, по който е била преди 70-те години, то днес те биха се намирали в не толкова благоприятна позиция. Според изчисленията на RAND, при такъв сценарий годишният доход на средностатистическия представител на “единия процент” в САЩ би спаднал от около 1.2 млн. до 549 000 долара.
Макар самият той да се представя като “зилионер”, Ник Ханауер е изявен критик на разширяващата се пропаст между богатите и всички останали. Но макар да се занимава постоянно с тези въпроси, той е бил изненадан от заключенията в доклада на RAND. Той заявява, че преди е правил собствени изчисления, в които обаче е подценявал с поне 40% степента, в която доходите на работниците са изоставали от ръста на БВП.
Анализът на RAND съпоставя данните по всякакви критерии, като основният модел се запазва и по отношение на почасовите работници, целите домакинства, отделно мъжете и жените, чернокожите и белите, живеещите в градовете и селските райони, хората със средно образование и тези с висше.
“Няма как да разрежеш данните по начин, от който да излезе, че мнозинството от хората излиза напред по доходи” казва Картър Прайс, старши математик в RAND, който е изготвил изследването заедно с колегата си икономист Катрин Едуардс. “Бях изненадан от мащаба на тези тенденции”, добавя той.
Прайс признава, че използваният за анализа модел има някои слабости, тъй като не включва абсолютно всички доходи на хората, включително стойността на предоставяните от работодателя здравни застраховки. Не са включени и парични суми, получени по държавни програми като социални помощи. Изчисленията обаче включват доходи от наеми, дивиденти и лихви. Вземат се предвид и печалбите от капитал, но поради технически ограничения те са отчетени само при хората с доходи над 90-я процентил. Но тъй като такива доходи от продажба на собственост или инвестиции отговарят за едва 2% от приходите на долните 99% от домакинствата, авторите заявяват, че това не променя по същество заключенията им.
И наистина, за огромното мнозинство от хората в САЩ това, което заработват чрез почасово възнаграждение или заплата, практически представлява целият им доход.
Защо точно RAND?
Не е случайно, че Центърът за справедлив труд е поръчал точно на RAND да изследва последствията от неравенството. Макар редица организации да провеждат щателни проучвания по темата, някои от тях – като Институтът по икономически политики и Центъра за американски прогрес – се считат за “либерални”. По думите на Ханауер RAND се счита за един от “най-малко политизираните” тинк-танкове в САЩ, поради което бива приеман сериозно “както от дясно, така и от ляво”. “Искахме да го направим по начин, който поне да затрудни хората, които искат да вярват, че всичко това е просто хленчене”, казва той.
Подходът на изследователите Прайс и Едуардс бележи пробив в проучванията на неравенството. Институтът за икономически политики създаде инструмент, чрез който може да се изчисли какви биха били работническите заплати в САЩ, ако през последните три десетилетия бяха нараствали в съответствие с ръста на производителността, както е било в периода след войната. В такъв случай някой, който днес получава 50 000 долара годишно, би печелил 70 000. Но анализът на RAND е първият, който разнищва толкова подробно какви са цялостните ефекти върху отделните хора и семействата им от начина, по който се разпределя икономическия растеж. Този подход помага една абстрактна концепция да придобие много по-осезаема форма.
Кой е отговорен?
Прайс и Едуардс не коментират каква може да е причината за неравенството, заявявайки, че е нужна “допълнителна работа” в тази насока. Но Ханауер и Ролф не се колебаят при посочването на виновниците.
Те заявяват, че в огромна степен вината е в десетилетията на погрешни политически решения, които са позволили минималната работна заплата да стагнира и дори да се свива, намаляването на заплащането за извънреден труд, отслабването на ефективността на трудовото законодателство, подкопаването на силата на синдикатите. Двамата посочват и измененията в корпоративната култура, в която интересите на акционерите са издигнати над тези на работниците – етос, който се корени в едно есе на икономиста от Чикагския университет Милтън Фридман, публикувано преди точно 50 години.
Ролф изтъква, че много от тези развития са били движени от вярата, че неограниченият свободен пазар би генерирал богатство за всички. “Благодарение на изследването на RAND вече имаме ясно доказателство, че тази теория е била погрешна”, казва той.
Бен Олински, старши вицепрезидент по политиката и стратегията в Центъра за американски прогрес, коментира, че заключенията на изследването са наистина драстични. Според него този доклад би трябвало да затрудни “насъскването на най-бедните американци срещу средната класа”, което някои политици се опитват да правят в контекста на предстоящите избори. “Изследването изкристализира това, че всички извън “единият процент” не се справят добре финансово в сравнение с това, което би могло да се очаква в исторически план. Реалността е, че разделението е между почти цялата страна и един много малък брой хора”, казва той.
Другото политическо значение на доклада RAND е, че ще накара всяко скромно предложение за демократизиране на просперитета да изглежда неадекватно. “Като се има предвид пропастта, която изследването разкрива, всичко друго, освен най-смелите действия, ще изглежда като капка в морето“, казва Ролф.
Ханауер се съгласява. „Иска ми се Джо Байдън и Доналд Тръмп да се боричкат на тази тема“, казва той и добавя, че те трябва да „погледнат своите избиратели в очите и да обяснят: „Ето какво ще направя, за да повиша доходите до нивата, които заслужавате“. „Ако никой не говори за проблем с подобен мащаб, то той явно не възнамерява да реши истинските проблеми, а просто се преструва”, заключава той.
About The Author
