Защо стачкуват работниците в Беларус?

След оспорваните избори в Беларус на 9 август хиляди служители на индустриални гиганти като БелАЗ (Беларуски автомобилен завод), МТЗ (Мински тракторен завод), Гродно Азот и Беларускалий спряха работа и излязоха на улицата с плакати, заявяващи „Не сме крепостни – работници сме!“

Стачките бяха свидетелство за солидарност между работниците и либералната, градска горна средна класа, гласувала в голямата си част за опозиционния кандидат Светлана Тихановская. Те също така нанесоха тежък удар върху репутацията на режима в страната, която се гордее с тежката си индустрия, 80% от която се притежава от държавата.

Действията останаха далеч от мащаба на генерална стачка, в някои случаи бяха сравнително ограничени, а на много места към този момент са постихнали. Но специалното внимание, което им посветиха главните действащи лица в конфликта, ясно демонстрира на тяхното значение.

В ескалация на обичайния си бомбастичен стил, Лукашенко заплаши с масови съкращения, временен локаут на някои фабрики и дори внос на работници от Украйна и Русия. Все още нито един от тези ходове не е станал действителност, но беларуското Министерство на промишлеността вече обяви значителен брой свободни работни места в някои важни държавни компании. Държавната репресия се стовари върху водачите на стачните комитети в някои по-бунтовни предприятия като МТЗ и Беларускалий, които бяха задържани и осъдени за незаконна агитация.

По този начин работническите лидери споделиха съдбата на ключови фигури от либералната опозиция като Олга Кавалкова, която също беше арестувана и получи десетдневна присъда по бързата съдебна процедура. Кавалкова, която е доверено лице на Тихановская, бе сред онези, които бързо осъзнаха значението на стачките – тя призовава работниците да сформират представителни регионални комитети и да изпратят свои представители в Координационния съвет на опозицията.

Workers in a factory in Grodno, Belarus. When their boss claims Lukashenko won the election, someone shouts: "Whoever voted for Tsikhanouskaya, stand up."

Via @poczobut pic.twitter.com/PpgHlKXbsU

– Daniel Tilles (@danieltilles1) August 12, 2020

Оттогава Съветът изразява редовна и безусловна подкрепа за работническите протести, призовава за действия на национално ниво и дори организира фонд за подпомагане на онези работници, които не получават заплати или са съкратени заради своя протест.

Но при все значимостта, която тези стачки безспорно носят, не е толкова ясно каква политическа роля могат да изиграят самите работници. Нещо повече, съществува възможността те да изпаднат във фалшивата дилема да трябва да избират между авторитарен и парламентарен неолиберализъм.

СССР и IT

Солидарността между сини и бели якички в Беларус – както и между тях и някои предприемачи – може да изглежда изненадваща. Но част от обяснението е следствие на самия режим на Лукашенко. Ситуацията има своята очевидна отрицателна страна: на хората им е писнало от несменяемия авторитарен лидер, който управлява еднолично страната в продължение на повече от четвърт век. Както се изрази руския анализатор Максим Саморуков, беларуското общество е надраснало режима си.

Но режимът вероятно има и положителен принос за общественото съгласие. По време на дългото управление на Лукашенко, Беларус постигна не само добър икономически растеж, но също така и намаляващи нива на неравенство, по-ниски от тези в други източноевропейски държави – включително членки на ЕС като съседна Литва и нашата страна. Това само по себе си е фактор, повишаващ солидарността между социалните групи.

Към това се добавя и фактът, че държавната индустрия в Беларус се нуждае от обучена работна сила. Белоруските индустриални работници не са толкова лесни за подмяна, което в съчетание с държавната собственост на заводите обяснява силата, с която разполагат. Украинският социолог Володимир Ишченко обръща внимание върху това, че наследената от Съветския съюз структура от моно-индустриални градове в Беларус, води до сближаване на проблемите на работното място с тези извън него.

Наистина, белези като съветския по стилистика национален флаг и държавната икономика могат да създадат впечатлението, че Беларус е страна, застинала някъде в миналото. Подобни коментари се чуха и у нас, къде някак провинциално-презрително, къде с носталгия към Съюза. Мнозина също така казаха, че на Беларус ѝ предстояло да претърпи същите процеси, през които ние сме минали тогава. Но това е твърде опростенческа представа за историята.

Вярно е, че в качеството си на депутат през август 1991 г. Лукашенко гласува против напускането на страната от СССР, и пак той предложи преработения вариант на знамето от времето на Съюза вместо бяло-червено-белия флаг, ползван между 1991 и 1995 г. Но да поставяме на режима етикети като „последната диктатура в Европа“ и да използваме тази формулировка, за да го противопоставяме на неолиберализма, би означавало прекомерно да опростим нещата.

Just unbelievable scenes in Minsk as a huge crowd chants “Resign!”

via @Belsat_TV pic.twitter.com/09obiTSPxk

– max seddon (@maxseddon) August 16, 2020

Всъщност редица неолиберални мерки в ущърб на работниците бяха приложени от самия режим на Лукашенко. Ключово сред тях бе широкото въвеждане на срочни договори, лишаващи служителите от сигурност на работното място и определени социални придобивки. Самата идея за привличане на по-бедни индустриални работници от съседна Украйна се вписва добре не само в тактиката за разбиване на стачките, но и в разрастващия се социален дъмпинг в Европейския съюз, към който се стреми либералната опозиция.

За Сергей Возняк, член на централния комитет на лявата партия „Справедлив свят“, режимът на Лукашенко представлява „буржоазна диктатура“. Подобен избор на думи може да изглежда странен на външния наблюдател, предвид  „съветските“ атрибути на Беларус. Но това в много отношения се потвърждава от реалните действия на Лукашенко.

Режимът също така не е изцяло враждебен към частното предприемачество: в известен смисъл той е създател на материалната база за своята либерална опозиция. Процъфтяващият IT сектор в Беларус (през последните години страната е водеща аутсорсинг дестинация) се ръководи от така наречения Парк за високи технологии. Създаден по идея на Валери Цепкало и други бизнесмени, паркът стана възможен с указ, издаден през 2005 г. от Лукашенко, който предвижда щедри данъчни облекчения за участващите компании.

Понастоящем в Парка за високи технологии работят над тридесет хиляди души. Това не представлява голям процент от общата работна сила в страната (приблизително толкова служители има например и МТЗ), но все пак генерира значителна част от БВП и играе важна репутационна роля. Младите хора по улиците на Минск понякога са наричани с прякора “айтишники”.

Цепкало бе на път да се превърне в един от основните съперници в тазгодишната президентска надпревара. След като кандидатурата му бе отхвърлена от администрацията, той избяга в чужбина, за да избегне съдбата на влиятелния банкер Виктор Бабарико, чиито също сериозни амбиции за президентска кандидатура бяха посечени с вкарването му в затвора. Сега Цепкало пътува между Украйна, където продължава да дава пресконференции, и Литва, за да се консултира с Тихановская.

Призракът на чуждестранната намеса 

Спекулациите за външна намеса в Беларус, било то от съседите Полша и Литва (с които Беларус в различни моменти е била част от една и съща държава), било от по-далеч, са твърде добре познати и твърде любима дъвка на всевъзможни коментатори. Затова само маркирам темата, която изглежда доста по-сложна от обичайно представяното.

Така например, веднага след като Светлана Тихановская направи проблематичния ход да се снима на закуска с американския заместник държавен секретар Стивън Бигън, той посети Москва, за да обсъди ситуацията със Сергей Лавров. Засега Щатите не са изразили някакъв особен интерес към ситуацията в Минск. Що се отнася до Русия, белоруската опозиция добре знае, че засега тя остава незаменим икономически партньор – както и че Владимир Путин не е твърде привързан към твърде напористия беларуски президент. Но самият Лукашенко постоянно провежда телефонни разговори с Путин, който според него му обещава безрезервна помощ.

До известна, макар и слаба, степен про- или антируски, както и националистически настроения се разпалват от различни участници в размириците. Но като се има предвид особено суровия опит на Беларус от времето на Втората световна война, и двете страни на конфликта засега се стремят да използват антифашистка реторика и също така и двете се обявяват против „разделянето на нацията“.

За разлика от случая с т.нар. Евромайдан в Украйна през 2014 г., няма споразумение за свободна търговия, което Европейският съюз да натрапва за подписване. Но това не означава липса на интерес. ЕС, който има доста опит в прокарването на неолиберални политики в своите околности, декларира, че не признава резултатите от изборите – и е готов да наложи санкции на беларуските власти.

This man wrapped in a Russian flag is chanting “Go away!” aimed at Lukashenko. He says he wants better ties with Russia. She and his wife live by the WWII museum and they witnessed the savage police crackdown after the election pic.twitter.com/Wq33aAsPRw

– Nataliya Vasilyeva (@Nat_Vasilyeva) August 23, 2020

Социологът Володимир Ишченко също така посочва ограниченията на аналогиите с Евромайдана, които според него често са твърде повърхностни, независимо дали се използват за прославяне или дискредитация на бунта в Беларус. Той подчертава други, по-малко обсъждани, но по-нюансирани прилики и несъответствия между събитията в двете страни, които могат да хвърлят повече светлина и върху двата казуса. Предвид сложността на ситуацията и вълните на ескалация в конфликта, все пак си струва да внимаваме за опити и от двете страни – както и от чуждестранни фактори – да подклаждат вътрешното напрежение по уж културна или геополитическа линия.

Демокрация или приватизация?

Издигането на Лукашенко от незначителни позиции до сегашната му власт е история, която тепърва трябва да бъде изучавана. Но първоначалното му избиране за президент през 1994 г. стана на честни избори, на които той обеща да спаси Беларус от шоковия преход към капитализма и от масовата приватизация, на каквито бяха подложени други бивши републики от СССР и страни от Източния блок.

Днес приватизацията на доходните държавни индустрии в Беларус, в случай че протестите срещу Лукашенко успеят, е сред основните притеснения за левите. Проблемът обаче произтича и от слабостта на тази част от политическия спектър в Беларус, която е сравнима със слабостта на лявото в много други страни от бившия Източен блок. Впрочем, предвид това, че голяма част от беларуския експорт отива към руските пазари, мнозина коментатори изразяват мнението, че приватизационни апетити ще дойдат от Русия, а не от Запада.

Според Сергей Возняк левите в страната не са направили добра оценка на предизборната ситуация, участвали са доста пасивно в кампанията и са били изненадани от последвалите събития: „Не очаквахме, че протестите срещу Лукашенко ще бъдат толкова големи и сега изоставаме много от събитията, опитвайки се да намерим своето място в движението и да отнемем инициативата на либералите“, казва той.

„Справедлив свят“, които са беларуският представител в Партията на европейската левица, подкрепиха на изборите независимия кандидат Андрей Дмитриев, завършил четвърти с официален резултат от 1.2 процента от гласовете. За разлика от други опозиционни кандидати, той остана в страната след изборите и активно участва в протестите, който се отнася и за някои активисти от партията, казва Возняк.

„Справедлив свят“, беларуските Зелени, както и някои независими синдикати и други прогресивни организации проведоха интензивни разговори преди изборите, но така и не постигнаха официално споразумение. Според Возняк координацията между тези сили остава недостатъчно ефективна.

Подкрепяйки мобилизацията на работниците, някои антисистемни леви организации създадоха свой собствен “народен стачен комитет”. Това е опит да се противопоставят на либералите, чиито послания все още са най-доминиращите в протестите, и които изобщо не говорят за стачки по частните компании. Активисти от мрежата, които пожелаха да запазят анонимност, споделиха, че макар че работническите протести стихват, те са установили трайни контакти по места, включително с някои неказионни синдикати.

На митингите не се чуват призиви за приватизация, но погледът към минималистичните предизборни послания на Тихановская и банкера Бабарико разкрива издайнически признаци, като например призиви за „засилване на конкуренцията“ и „оптимизиране“ на държавните фирми, които се считат за неефективни. По време на протестите либералите освен това призовават да се саботира държавната икономика с методи като неплащане на сметки и данъци, или некупуване на стоки, произведени от големи държавни компании.

Какво бъдеще очаква Беларус?

Возняк смята, че свалянето на Лукашенко и възстановяването на парламентарната демокрация може би за жалост, но неизбежно ще доведе до приватизация. Той се надява, че силен ляв вот на следващите парламентарни избори, след като правомощията на парламента бъдат възстановени, поне би поставило разумни законодателни ограничения за този процес.

Други леви активисти твърдят, че като се има предвид липсата на демокрация „при системата на Лукашенко, работническите или масови организации така или иначе никога няма да могат да променят ситуацията“.

От друга страна, след като тази седмица соченият за фаворит – ако беше допуснат до изборите – Виктор Бабарико и Мария Колесникова обявиха създаването на новата партия „Заедно“, появиха се и първи признаци на разцепление в либералната опозиция. Мария Тихановская се разграничи от две основни тези на Бабарико и Колесникова, а именно, че опозицията не е съумяла да спечели изборите и че на първо място страната се нуждае от конституционна реформа.

Според Тихановская особено последното дава сигнал за готовност за сътрудничество с режима на Лукашенко, който още в началото на протестите заговори за нова конституция. Но все пак, водещият беларуски социолог и критик на властта Олег Манаев твърди, че Лукашенко всъщност би могъл да спечели легитимни избори – макар и с много по-малко мнозинство и след балотаж.

Засега исканията на протестиращите са електорални, а не за някакъв конкретен тип социално или икономическо развитие на Беларус. Затова протестиращите в промишлените предприятия в по-голямата си част протестираха като граждани, а не като работници.

По ирония на съдбата самите власти изтъкнаха това, използвайки езика на върховенството на закона, на който самата либерална опозиция основава претенциите си. За да бъде законна една стачка в Беларус, тя трябва не само да бъде подкрепена от 50 процента от служителите, но и да е предизвикана от трудов спор с ръководството, а не от политически искания.

Фактът, че това ограничаващо определение за трудовите права е залегнало в законодателството и на други, предполагаемо демократични държави като България, показва, че Беларус не е чак такова отклонение, за каквото често се представя. Всъщност, дори в рамките на тези строги законови граници, беларуските работници имат доста причини да стачкуват – но тесните екекторални искания на протестите засега ограничават повдигането на социални и трудови каузи.

Сигуацията може да бъде поучителна и за протестите у нас. Защото и тук не можем да организираме „национална“ стачка, а политическата криза не е юридически допустимо основание за стачни действия (макар че може би трябва да бъде). И защото българите определено също имат за какво да протестират не само като граждани, а и като работници.

Перспективите пред трудещите се в Беларус са смесени. Бързото преустройство на институциите от пропазарните сили в една страна без скорошна традиция за функциониращо демократично участие и жизнен синдикализъм, неизбежно създава условия за загуба на работнически контрол, необуздана дерегулация и разрастващи се неравенства. При такова развитие Беларус може да се присъедини към сродните си източноевропейски страни, които не просто „настигнаха Запада“, но го надминаха – като се приземиха в челните редици на необуздания неолиберален капитализъм.

Една изглежда по-справедлива алтернатива – ако и да е доста – би било белоруските трудещи се, индустриални работници и IT служители, да поставят трудови искания паралелно с усилията за постепенен демонтаж на режима на Лукашенко. Да бъдат плашени хората с риска от институционален хаос е добре известна реакционерска мантра. Но както стоят нещата в момента, крайният радикализъм против статуквото в Беларус изглежда обслужва дневния ред на неолибералните ястреби – а не непременно този на истинската демокрация.

С всичко това, особеният случай на Беларус ни приканва за пореден път да отхвърлим готовите клишета за прехода към демокрация и за силата на работниците – и изисква по-уравновесен и трезв анализ за местните специфики.

Работниците в Беларус имат потенциала да попречат на частни капиталистически субекти да получат контрол над живота им, като поемат кормилото на политическия режим. Шансовете със сигурност са против тях. Но все пак те имат рядко удаващата се възможност да си възвърнат лостовете за политическо участие, като предприемат стачни действия на трудова, вместо на чисто политическа основа.

Оригиналната версия на статията е публикувана в списание Jacobin